Слизане от Кървав камик или раздяла с Кървав камик?

    Всичко на този свят има край. Аз изпълних програмата си "Кървав камик", сега слизам. Раздялата винаги е трудна, но специално за мен има и още нещо: Не съм убеден, че някога отново ще бъда тук - след съвсем кратко време навършвам 72...

     Времето напредна много, в планината денят свършва изведнаж, а сега той е с продължителност малко под 10 часа. Ще се прибирам два часа по тъмно. Имам си фенерчета, поставил съм си маркировки на определени места, които помня, давам си кураж, но не съм спокоен и много бързам. Време за грешки няма, защото става тъмно, после студено, има вълци в планината, както и мигранти. Притеснен съм, защото чувствам, че на много места покрай мен в гората се крият хора, това са преселниците-наглеци, водени от каналджиите. Дано да се размина отново с тях, мисля си.
    Засилих се надолу, но денят преваля, става студено, от все повече места в гората се появява дим - мигрантите палят огньове. И ето критичният момент - пристигам на разделянето на пътя на два еднакви, където не съм поставил маркировка, а те в началото тръгват успоредно. Каналджии и една каналджиийка за заблуда чакат точно там, запалили огън, около тях около 20 бежанци в трагичен външен вид. Поздравявам аз тържествено, все едно са ми първи приятели и тях и каналджиите и продължавам но накъде? Нещо ми подсказва, че трябва да тръгна по левия път и така сторих. Улучих вярната посока, но пък налетях във вече почти тъмното на стари микробуси от Македония със скопска регистрация, които явно отиваха за афганистанците. Питат ме шофьорите им нещо, аз не знам паролата, правя се на приятел, става съвсем тъмно, а срещу мен идват още автобуси. Подскачат по лошия път, дават газ в калните участъци, явно им е платено и трябва да свършат работа. При пълна тъмнина стигнах мястото, от където се отклоних от пътя на каналджиите и поех по пътека, където се минава само пеша. Като изчезнаха тези опасни навлеци се успокоих и продължих пътя си, но както гласи поговорката, все едно планина от плещите ми падна. Престъпниците вече са навсякъде, - и в нета както платени тролове, та и в моето царство, планината, като каналджии. Разбира се, те се в планината временно, с тези навлеци няма да продължи дълго, но сега, от дистанцията на времето осъзнавам, че беше опасно и както казвам, отново се разминах с торпедото.
    Този постинг ще е кратък, следват още доста за Милевската планина.
Но след кратка пауза, защото тези спомени за мен са силно преживяване и емоции. Разделяйки се с тази красота, с хората там, ако те са единия полюс на света, след тях аз попаднах в другия - в Америка. И си спомних за два разказа на Николай Хайтов, за които ще напомня в следващия си постинг.
   А сега - приятна разходка из планината Кървав камик. Заслужава си!




Имах трудна задача за ориентиране да намеря път за връщане от билото и чак тук стрях, когато бях сигурен в избора на път.



         Следват снимки с есенните красоти на планината.















Тук, на 1400 м. н. в. има села, в които са останали по няколко възрастни хора. На тази полянка при мен дойде питбул, голям като мечка - така ми се стори - и с ненормални движения, лаене и др. започна да се върти около мен. Извадих хляб, дадох му, само го помирисва, не яде, изглеждаше агресивен. От вълци така не ме е било страх. Както ме обикаляше кръгово изведнаж питбулът направо изчезна по същия маниер както вълците, които съм срещал по пранините - скачат зад храст или камък и повече не се виждат..















Слънцето слезе успоредно на земята, аз съм на сигурен път, но в преамбюла към този постинг казах за афганистанците, за възможността да поема по грешен път, после, че не знаех паролата за казване на шофьорите. Вероятно не са ме взели за подозрителен, иначе този ден можеше да завърши много различно и сега да няма кой да публикува снимките от тази крисива природа в нета...