330 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА ДЖУЗЕПЕ ТАРТИНИ
Тартини не принадлежи към най-известните италиански композитори, но безспорно той е един от най-великите. В музикалната история той оставаа като стъпало в развитието на цигулковото изкуство, второто, след това на предшественика му Арканжело Корели, роден около 40 години преди него. Основите на съвременното цигулково изкуство поставя Паганини, роден 90 години след Корели. Към тази света Тройца в цигулконото изкуство трябва да прибавим и още един, теоретикът и педагог в тази област, Леополд Моцарт, бащата на Моцарт, написал фундаменталет труд „Основен опит за ръководство на изучаващите да свирят на цигулка”.
Тартини, подобно на Хендел не е започнал живота си с цел, да стане музикант, както е сторил напр. Брамс когато е бил на 6 години. Той обича музиката и като дете взема уроци по цигулка, където напредва много бързо. По желание на родителите си, той започва да учи право, същото което родителите на Хендел му случват. При Хендел отказът му да учи право и да се посвети на музиката става след смъртта на баща му, а при Тартини е различно – той се отказва от обучението си по право и се отдава на музиката. Тук роля е изиграла и една връзка с ъщрята на градоначалника на Падуа. Искам да отбележа, че до времето на Корели, Италия е била абсолютният музекален център на Европа, който после класиците „преместват” във Виена.
Обучението му първоначално преминава в свирене на цигулка, като той става най-добрият цигулар на Италия, а вероятно и на Европа, но тогава не е имало достатъчна информация. Тартини започва да учи сериозно теория на музиката, контрапункт, композиция. Работи с Фрескобалди и падре Мартини, но има интереси и по философия. Подържа контакти и с Жан Жак Русо.
Да напомня за падре /отец/ Мартини, любим на Моцарт негов учител, музикант на длъжност в църкавата какъвто е бил Бах, кантор. Падре Мартини е толкова известен, че Моцарт като дете отива при него да учи полифония. В католическите църкви на определен празник се е изпълнявала 8 гласна фуга, нещо ужасно трудно. Партитурата на произведението е било забранено да се публикува или показва. Моцарт е чул фугата, запомнил я и на един от уроците по музика при падрето му показва партитурата. Едно от чудесата на Моцарт !!!
Като цигулар Тартини се изявява първо в Италия, но славата му се разнася по Европа и той изнасяи там много концерти предимно със свъи творби. Изпълненията му са фантастични, подобна изява като цигулар има само още един такъв, Паганини около век след него.
Дали защото времето на барока по време на Корели вече е отминавало, дали защото още от дете Тартини не е изчучавал полифония, неговите творби не са подчертано многогласни напр. както на Вивалди, роден 14 години преди него или на /почти/ съвременника му Бах, който се явява краят и върхът на стила Барок, макар той да живее след времето на Барока. Музиката на Тартини има елементи на класиката, та дори и на романтиката. Концертите му са както класическите, тричастно, но по-скромни по времетраене. Творбите на Тартини имат красиви мелодии, съдържателни са, музикалният им език е логичен. Не са много изпълнявани творбите му обаче, предпочитат се тези с участието на цигулка – цигулкови концерги в групи по 6 със съпровод на 6 или на 8 струнни инструменти, трио сонати за две цигулки и басо континуо, сонати за цигулка и чембало /тогава пиано не е имало/. Произведенията, които са събирани от музикалните изследователи на творчеството му надхвърлят 350. Към тях има 125 концерта за цигулка с оркестър, подчертавам, доста по-скромни от писаните след него, но пък красиви, още 175 сонати с басо континуо, има и малки сонати за цигулка соло, а също и произведения с чудноватата форма соната-квартет, които са загатване за формата струнният квартет, появил се като много сериозна пиеса по времето на Хайдн.
Слушайки музиката на Тартини аз усещам Божественото около мен, радостта от живота, красотата му, но и неговия край, за който според мен авторът загатва във финала на творбите си. Колкото и въодушевени, емоционални, накрая те завършват с някаква тъга. В края на моцартовите прозведения тъгата също идва, но там е защото се спуска завесата и моментът от вечността си е отишъл. При Тартини чувствам отношението му към Божествения мир, който той ни представя с музиката си. Друга е била чувствителността на тези хора преди почти три век, много по-духовни са били, с взор към Бог, от Когото са черпели вдъхновението си. Благодаря на Бог, че в някаква степен разбирам тези творци, създали такива велики творби. Такива творци има и днес, но новата сила, която се наложи, простащината и бруталността – цитирам войната на Путин в Украина – ги смачква. Незнанието е сила, казваше на времето Оруел. Всички го виждаме, но сега....
Разбирам, че Тартини е предимно цигулар, но има една разлика между него и цигуларите композитори след него. Много ог тях наблягат на цигулката, на трудността на творбата им, като сторват това за сметка на музиката в творбите си и така нарушават хармоничното равновесие на произведението. Няма да давам примери, има ги много. Когато композитори – те облигатно са и пианисти - пишат цигулков концерт, отношеието към инструмента е съвсем различно - той участва в музикалния спектакъл, но не като най-важният артист в него, а като по-изявен в ансамбъла.
При Тартини музиката е на преден план. Той явно е бил роден за музикант, но е усетил това по-късно. В подкрепа на това мое твърдение ще приложа в линк две поризведения на Тартини, най-популяртото му, Соната с дяволски трилери и един Концерт за тромпет и оркестър. Две поизведения, в които чрез музиката си Тартини рисува Божия свят. Независимо какъв е солиращият инструмент, музиката на Тартини не е писана за да бъде подчертан този инструмент, а да бъде той вграден в узикалната тъкан не като много пръв, а като пръв сред равни.
Приятно слушане!
