С посвещение на Факретчи!

             ЕДНО СТОЙНОСТНО МОМИЧЕ ОТ РОДОПИТЕ

    През 2010 г. посетих пещерата Дангардъккая, /Роняща се скала/ като се изкачих до нея от с. Голяма Бара. Голяма красота е тази преход! Аз го свързах с другите, които съм изминавал там преди и още по-подробно упознах този регион, избран от траките за тяхното най-голямо светилище, това по река Дъждовница. Тук има много тракийски светилища, до които е имало пътища, широки само 60 см, строени от траките. Римляните са ползвали тези трасета и са ги разширили. В резултат на това римските пътища минават в непосредствена близост до тези светилища. По късно тези райони се заселват и в основата на това заселване отново най-важната роля играят останалите антични пътища, по които хората /б. м. животновъдите/ навлизат в планината и усядат трайно в нея. Упознах този район, който е уникален като скали с променливи цветове с преобладаващо синьо, плодородни полета, тракийски гробища, села, построени върху древни светилища или върху скали, за да не се отнема от плодородната почва. Чувствителен съм към тези забележителности и ги помня. Чувствителен съм обаче и към женската красота и също я помня. Наближавайки билото на рид със скали и къщи върху него срещу мен се появи момиче на около 20, което водеше кончето си до извора. Аз пък бях спрял при извора, заговорихме се. Момичето остава до сега най-красивото туркинче, което съм срещал по Родопите. От село Пъдарци до с. Илинянци, което е над него и от където е момичето, според мен живеят най-красивите момичета от Родопите. Същото го твърдя за момичетата от с. Мартиново, което е в Балкана. Както във всяка вилна зона кучетата си приличат, същото важи и за хората от определени региони, но има региони, където момичетата са красавици №1. В Северна България пък момичетата имат големи глави и широки рамене. След магазина в с. Мартиново отново попаднах на друга, различна, но също голяма красота при извора под село Илинянци.

   Момичето, което е учило в българско училище и говореше добре разказа, че е останало тук, защото рдителите й са се преселели в Турция и тя трябва да догледа трима свои дядовци, които са на нейните ръце. Носи им вода, готви им, гледа пуйки, за да има пари, Пожелах й да се ожени, за да подобри гена на страната с красотата си, но тя каза, че това няма как да стане - тя не може да се отдели от тези възрастни хора, дори да мине от тук ерген и да я поиска за ханъма. Красиво момиче с тъжно излъчване, такъв образ остана в главата ми.

    Шест години по-късно отново имах път през това село. Взех един подарък - сладки за детето, ако тя вече има дете и един за късмет, ако още не се е омъжила, да се омъжи. Момичето не беше в селото си, там бе дядо й, на моята възраст, образован човек. Другите двама старци вече ги нямаше измежду тях…

   Ето защо го нямаше момичето:

   Български турчин с много добра професия в Брюксел и много богат, сега на 30 години, идва в България всяко лято и си търси туркиня от България за жена. Това лято той случайно бе видял Факретчи, така се казва момичето и бе се изправил на главата си тя да му кандиса. След необходимите преустройства, грижите на останалия дядо са били прехвърлени на нейна братовчедка с мъжа си и така точно месец преди посещението ми там момичето се бе омъжило. На първо четене всеки би казал, евалла! Но не е така. Цял живот момичето е живяло по планината в труд от сутринта до вечерта, сега трябва да се затвори в един апартамент в огромния град и да кеси там по цял ден. Това е преминаване от една крайност в друга без преходен процес и е нещо много трудно и рисково. Дано да се получи! Оставих на дядото да подари на внучката си късмета – да има четири деца, които да роди през 4 години – точно така правят турците! – и продължих по пътя си без да видя момичето как се е променило за изминалите шест години.

   Защо това момиче ми направи такова силно впечатление?

   Момичето се отказва от личен живот за да догледа дядовците си, то има цел в живота, която следва. Вероятно от Турция идват някакакви пари за тях, но за да гледа момичето пуйки и да разчита на парите от тях показва, че не са особено добре. Всичко тук трябва да се изкачи на гърба на кончетата от магазина в с. Голяма Бара, а това е доста дълъг и труден път, особено през зимата. На голата скала, върху която са изградени 300 годишните къщи няма вода, тя извира на около 100 м. по вертикала под къщте. И тя трябва с туби на гърба на кончената да се изкачи. Покрай домакинството, на което тя се явява глава – куп работи, включително и крави , без които тук не може, а през зимата те трябва да се хранят в обора, необходима е слама или сено, ярма, да им се изрива. Дворът на къщата – преметен, навсякъде чисто, дори пуйките изглеждат като къпани. Всичко в него подредено по теми – дърва за горене, заградена градинка за цветя, кът за кучетата. Една от къщите е за момичето. Тя е в отлично състояние – прозорците чисти, пред тях – цветя, цветя имаше и в градинка до къщата, други имаше по двора, та дори и един кактус в кашпа. Всичко варосано, белосано, свети. От къщата излиза канализация, а водата я носят кончетата?!? Явно някакъв дух носи това момиче – въпреки трудния живот тук то се стреми около него да е красиво. Сред тази скална пустиня тя е направила оазис. Да сътвориш такова райско кътче тук, върху голата скала означава стремеж към нещо по-възвисено в битието, разбира се, според възможностите. Ето, такива хора харесвам и обичам независимо от етноса им, защото ги считам за стойностни. Оказвам им внимание, ако мога им помагам с нещо….според възможностите ми. Напр. на селяните в Цариброд съм откарал с колата стотици, а може би и над 1000 буркани. Защото и там живеят стойности хора. Дано да има късмет момичето! Знам колко трудно е да се преживее тази промяна - от грижите за трима старци и работата от сутрин до вечер със стоене в някакъв хубав апартамент, но колкото и да е хубав, аз бих го възприел като луксозен затвор. Просторите, които се разкриват от голия рид към едни от най-красивите места по Родопите близостта на светилището Дангардъккая, отстоящо на метри от селото по въздушна линия, това в Брюксел няма да го има.

   От този постинг е видно, че светоусещането ми принадлежи към отминалия век, когато протекоха активните години на моя живот. Пазарът сега отхвърли този тип момичета, наложиха се новите, за които казваме:

    Пуши без да кашля, ебе се без да прифаща, в къщи нищичко не пофаща.

   Помествам няколко снимки, от района на с. Илиненци: 

                               Махала Илинянци, наричат я и Илиняне.



Тази полупустиня беше обитавна до 1989 г, когато тук премина тайфунът, наречен възродителен процес. След това регионът се обезлюди и тук повече никой няма да живее. Поредната ничия земя на територията ни...



Виждат се останки от селата, където живееха турците по законите на Средновековието.



                             Целокаменна къща, вероятно и тя към 300 години.



Дядото на момичето пред родния си дом. Къщта е построена върху монолитна скала.






Много типична снимка. Тристагодишна къща върху скалата, за да са здрави основите и да не се завзема площ с плодородна почва, която тук е ценна като злато.



Къща върху монолитна скала. От далеч тези къщи приличат на офлюв,
залепиил се върху камък.



   Тази плевня и обор под нея е зидана от голям майстор, но не се вижда добре на снимката.



Това е къщата на момичето, което живее само в нея. И тази къща е от камък и е вероятно 300 годишна, но е измазана, каменните тикли са сменени с керемиди.



Полупустиня и градина в нея. Това бе комбинацията за Източни Родопи да 1989 г.



           Стремеж към красота на мястото, което момичето обитава.



       Следващият път когато ходя в Лос Анжелес ще донеса и аз красиви кактуси.







         И по малко мед се добина тук от пчелина. А за него също трябват грижи.



Средновековният комплекс от три къщи, построен на превала, където ветровете са най-силни. Това село е на най-голямата надморска височина в този регион, почти колкото е висок отсрещният връх Бездювен.



Следват няколко снимки от района на светилището Дангардъккая, на метри по въздушна линия от с. Илиненци.







           Кончето носи храна за животните по махалите. Това е транспорът тук.



















Светилището Дангардъккая. Така изглежда от вън, от вътре е съвсем различно.



На горната и на долната снимка - гробове на траки. Такива има и над велинград в местността Славееви скали. За важните траки - гробници, за обикновентите - камъни.







Ето го и момичето Факретчи през месец ноември 2010 г. 



На добър път към Брюксел, Факри, да свикнеш с новата среда и да имате четири деца!

Поздрави и на Родопското момиче - наистина една перла от Родопите. А красотата нарегиона, на скалите и на постройките е уникална!

Родопиште, които не познаваме!