ЕДНО НЕОСЪЩЕСТВЕНО ПЪТУВАНЕ ПО
ИЗТОЧНОРОДОРСКИТЕ СВЕТИЛИЩА
На днешния ден преди 4 години с предишния си автомобил, Ситроен модел Ксантия, пътувах към Източните Родопи с план да посетя повторно долините на реките Сусусдере, Саръярдере и Хамбардере. Те са в региона на гр. Комунига, в свещен за траките регион, наричан Ненковската планина. Този малък планински комплекс от светилища ми напомня за християнските светилища по планината Манастирище до София. На 72-и км. на магистралата, учудващо свободна от автомобили и тирове, мутра удари колата ми отзад под ъгъл и промени посоката на движението на колата ми. Последва удар в лявата мантинела, после в дясната, която ме спря на мост над второстепенен път, поне 5 метра под нивото на магистралата. Мантинелите там още не са поправени. Така колата бе ударена от няколко страни, аз обаче не пострадах, макар да ми се губят няколко секунди. Благодарение на здравината на колата, произведена 1993 г, от стомана, а не както новите от пластмаса и на това, че на магистралата нямаше друго превозно средство да ме удари при преминаването ми в лявата лента, аз излязох от това положение здрав. Пропадна ми пътуването, много нерви и пари ми струваха последсвията от този удар, но си спомням един катаджия, който ми каза следното.
- Имаш късмет, че си бил в този здрав автомобил. Ако бе
останал след удара сакат?
От тогава винаги на 25. 09. отиваме на манастира „Св.
Мина” за благодарствена молитва. Бяхме и днес там.
Пътуването ми преди 4 години бе с цел да посетя едно тракийско светилище до махала Реката под с. Безводно, а също и монументалната скала Саръкая, от типа на Инката – огромна скала с пещера поне за 300 овце в основата си. Това е едно от най-дивите места в Изгочни Родопи и което е забележително е, до скалата има махала от 3-4 къщи, носеща същото име – Саръкая. Как ли са живяли хората в тази дивотия преди да ги прогонят от тук по време на възродителния процес!
При пътуването ми след тракийското светилище, стърчащо над един сипей от дребни камъни се случи нещо, което можеше да бъде краят ми в буквалния смисъл на думата. Ще поясня зящо:
Предната година бях на махалата Мумджидам, от скала на която над махалата Саръкая един образован турчин, инженер, след пенсионирането си заел са да греда овце, като ми показаше интересните места около махалата, ми показа мястото, където долу на брега на реката на пясъка почти винаги лежала мечка. Мечката обаче я нямаше.
На следващия ден по свечерявяане пристигнах при яз. Боровица, където споделих с пазачите, че ще ходя по долината на реката. Те ме предупредиха, че там има мечка. Пристигнах на една поляна, където останах да нощувам, цялата оакана от мечешки акета с костилки от дренки в тях. Притесних се, но останах, а там имаше и извор. Изворът насред гората трябваше да ме подсети, че не бива да оставам там. През нощта мечката се разрева, събуди ме, смрази ми се кръвта. Пуснах фаровете, запалих колата и да ме няма, спрях чак при пазачите.
След седмица, накрая на пътувянето си пак се реших да отида в посока на Саръкая. Пазачите ме предупредиха отново, че е опасно да отивам натам заради мечката и един от тях ми предложи пистолета си, доколкото си спомням Макаров. Човекът зареди патрон в цевта, натисна предпазителят и ми показа как да го освободя, ако се наложи. Да стрелям срещу това животно, което си е у дома, не можех и да си помисля. Отказах. Поподайки на следи от мечката се убедих, че тя пак е там, обзе ме напрежение и раздвоение – да продължа или да се върна. Изкачих се по много стръмен скат и достигнах забележителна монилитна висока скала с култови ниши, при спускането от която попаднах в улей с чакъл, който се срина. Не бе страшно обаче.
Отново при реката по облите разноцветни камъни тръгнах по посоката си, към махала Саръкая, но ми беше ясно, че срещата с мечката ще се състои. И я видях. Помислих я за самар на кон, но като се взрях видях, че е това е лежащ огромен чернокафяв звяр, което означава мечок. Женската мечка е жътокафява. Явно мечката спеше и не ме усети. Без да издавам каквъто и да било шум се обрънах с гръб към нея и поех обратно по камъните на реката без да издавам никакъв шум. Така изминах км, повече или по-малко, усещах че ще експлоадирам от напрежение. Чак тогава се обърнах, нямаше нищо след мен.
Този ден можеше да бъде последният в живота ми. Срещал съм се с мечки, но явно те не се счели че ги застрашавам, били са приходящи, както и аз случайно съм се оказал близо до тях. Една започна да реве срещу мен, това бе над с. Безгинлер. Овчар от региона каза, че всички знаят за тази мечка, не прави бели. Идвала при тях само през лятото, после тръвала към горите на с. Русалско, от другата страна на рида, където явно има зимовище. Друга тръгна към мен когато обядвах, без да ме доближи, зави и влезе в гората. Все едно ме нямаше. Това бяха срещи с приходящи мечки, със сигурност женски, които са скитници, нямат постоянно местопребиваване.
Не така обаче е с мечоците, които живеят в определен регион и не го напускат, но и не допускат никой да навлезе в територията им. Това и и причината мечка да напада гъбари или горски работници. Ударът на лапата на мечката е 4 тона. Така тя убива кон ако го удари по главата или чупи гръбнака на крава. За да унижи нежелания гост, мечката прилага и др. метод, гази го и го плюе. Това е също много страшно и е влязло в езика ни като поговорка: Да не те гази мечка!
Мисля си обаче, за да премине срещата ми с мечката по този начин – аз да видя мечката, а тя да спи и да не ме усети – има и още една причина. Пазачите ми даваха пистолета си ако се окажа нападат от мечката да я застрелям, аз не можех и да си помисля това. Когато отказах пистолета аз въобще не се замислих, че ако бъда нападнат от мечката, с мен е свършено. И през ума ми минава мисълта, че бях възнаграден от Някой, че нямах лоши намерения, а чисти и така потенциалната фатална среща за мен бе предотвратена. Иначе не мога и да си обясня случилото се – аз да видя мечката, която спеше, тя да не ме усети и така се спасих.
Този случай е още едно доказателство, както срещата с човека с черните дрехи в близост до Кръстовръх, че някой наистина ме пази.
А тези два случая не са единствените...
