Прочетен: 14243 Коментари: 5 Гласове:
Последна промяна: 13.05.2013 21:50
На Дончо и Петьо:
ДВЕ ИЗПРАЩАНИЯ В ЕДНА СЕДМИЦА!
В сряда изпртих мой приятел – Петър Хайдутов, колега по професия, турист и поет. В последните години от приятелите, които изпратих този е единственият, който не почина от рак. Писах постинг за него тази зима, поместих някои негови стихотворения и превода му на стихотворението на Пушкин, „Аз паметник издигнах си неръкотворен”. Имаше литературен дар човекът, но и влечение към изкуството като цяло. Зле се стече животът му, живя трудно. Беше обаче вдъхновен човек и можеше да рецитира продължително време различни автори. Вечер по планините когато започваше да рецитира напомняше за Вапцаров, който знаел наизуст целия роман в стихове на Пушкин „Евгений Онегин”. Обичам вдъхновените хора и ми е страшно мъчно за него. Когато се срещахме случайно той затваряше разговора все така:
Да знаеш, че след 70 всеки ден е подарен! Беше възпълен, по тленните му останки аз не можах да го позная...
Днес изпратихме друг мой колега Дончо Александров, с когото съм работил 28 години - човек от старото поколение, научен да се труди отговорно, честен в отношенията си с хората. Не беше вдъхновен като поета и туриста Хайдутов, но пък беше пример с живота си за човек, който извървява пътя на естественото си Божие употребление. В последните години когато се виждахме, той ме убеждаваше по-малко да работя, да огранича ангажиментите и хобитата си, защото „какво ни е останало!”. Той така затваряше разговора. Видеше ли познат той трябваше да го почерпи с нещо, да му окаже мвнимание и ако му откажеш го преживяваше тежко. Боготвореше жените като нещо много висше на този свят и винаги им оказваше внимание. Жена му бе дълги години със 100% увреден инсулинов апарат. Той се грижеше за нея и тя го надживя.
Композиторите в трудни моменти разкриват душата си чрез сътворяване на струнен квартет. В тази най-сложна за разбиране музика могат да бъдат превъплътени всички трепети на човешката душа. В моето съзнание в такива моменти като човек, който обича музиката нахлува някое музикално произведение, не го избирам аз. Ако се случва нещо голямо, някакво важно за всички хора събитие, произведението е с по-големи форми - симфонично, ораториално. Ако се случва нещо лично, касаещо човешка съдба, позвучава ми камерно произведението. Още при първото изпращане преди да влеза в църквата в Бояна в главата ми зазвуча прекрасната Ариета от Сонатата на Бетховен оп. 111 и не ме оставя и днес. Тъй като това е сравнително малко известно произведение, ще напиша нещо за него – може би пък този тъжен за мен повод да стане причина някой да да се докосне до това велико произведение:
Тази Соната е последната, която твори Бетховен - пише я пет години преди смъртта си и не се връша повеце към тази форма. Сонатата е най-великата не само сред неговите, но и в този жанр въобще. Доста различна е тя от класическата форма на четиричастната соната, но двете грандиозни части са напълно достатъчни да изрази Бетховен мислите си с неговия мозък-вселена. Идва нов етап в музиката - романтизмът, Бетховен осъзнава това. Преди него в една от най-великите си Симфонии –Пражката, Моцарт също не ползва класическата четиричастна форма – в нея липсва третата част, Менует.
Встъплението на Сонатата напомня за героичните страници от неговото творчество, но Бетховен е вече друг. В третия период на своето творчество той е във възход до последното произведение което сътворява, Струнния квартет оп. 135.
Първата част на Сонатата напомня за две други негови велики сонати, „Патетечната” и „Апасионата”. Сега обаче методите на Маестрото /Бетховен/ са други. Той, пък и всички останали велики композитори в края на живота си обръщат повече внимание на полифонията. В първата част има доста провеждания на темата, които звучат линеарно. Вероятно погледът му когато е творил това произведение е бил обърнат назад, към Майстора /Бах/, но пък от това произведение ще се поучат идващите след него, романтиците. Лист 31 години по-късно ще напише също много велика Соната в си минор. Тя дори ще има не две, а една част, която ще обединява няколко, ще съдържа дори и фуга.
Сонатата започва с въведение подобно на Лондонските симфонии на Хайдн. Първите тактове – това е музика, която обхваща цялото пространство, от земята до небето. Клавирът на късния Бетховен звучи доста различно - тоновете от високия и ниския регистър на пианото звучат едновременно. След встъплението се появава тема - мъжествена, героична. Този героизъм обаче вместо да преминава в предизвикателство към съдбата, нещо което неосъзнато харесва на младите хора у Бетховен и затова те го обичат - той бързо се трансформира в размисъл, в просветленост, в стремеж към Бога. Съветските музиколози химнословят Бетховен за това, че той не е вярващ както Бах ила Цезар Франк, но с течение на възрастта си всеки човек в някаква степен устремява погледа си и Нагоре, ако е творец отправя и послание Натам. Бетховен с тази своя соната, която е последната му прави точно това – с поглед Нагоре той отправя могъшо послание към ближните си.
От последните тактове на първата част, която е в до-минор се ражда и темата на прекрасната „Ариета”, темата на втората част на Сонатата, която звучи светло, защото е в до-мажор. Тя звучи като ария но и като хорал, а ниските тонове на пианото на места – като органов педал. Пак дълбок поклон пред Бах? Да!
Втората част на сонатата е във формата тема с вариации, възлюбена от класиците. Те я ползват във всички свои произведения. След Ариетата следват още шест вариации. Всички състояния на човешката душа могат да се поберат в тях. Четвъртата темата се провежда в синкопи – нищо че е глух Бетховен, той усеща на къде се стреми живота, ще дойде и времето на джаза. Ужасно трудно е да се свири класическа пиеса в синкопи и да не прозвучи несереиозно. Петата вариация е с трилери като основа, върху които се провежда разработката. Аз при нея си представям, че съм в катедрала и съм отправил поглед нагоре към кръглата й част с прозорчетата, от които навлиза светлина. Трилерите престават, следва кулминация, която големият артист чрез акорда забива в сърцето на хората и тя остава там завинаги.
Шестата Вариация е финалната, след нея има и Кода. В кодата се провежда отново прекрасната тема. Затихването при достигане към края на произведението не възприемам обаче като „Сбогом!” на формата соната, като молитва към Бога, а и като предизвикателство към ближните:
Чао! Това можах, това направих! Ха да ви видя сега вие след мен какво ще направите!
Тази Соната е много важна за любителите музиканти. Ако не познават това произведение - неговото специфично звучене, линеарността на темите, посланията му, ще останат далеч от същността на следващите произведения на Маестрото, които са още по-трудни за разбиране – Последните му квартети и Фугата за струнен квартет оп. 133. Клавирът по-лесно достига до душата на човека, но чрез струнните инструменти това става доста по-трудно.
Прилагам линк с един прекрасен запис на Сонатата, не знам кой я изпълнява, но е възможно това да е Евгени Могилевский – един голям музикант, за съжаление с кратка кариера.
http://www.youtube.com/watch?v=pRDWRE76lbk
Приятно слушане! ПОСЛЕПИС: Тъй като към този постинг имаше доста голям интерес помествам още четири клавирни сонати на Бетховен. Първата е оп. 110. Обръщам внимание на Скръбната ария в нея, която се явява на два пъти и на фугата, темата на която се явява права и в огледален образ.
За Сонатата оп. 109 обръщам вниманиие на четвъртата вариация от Третата част, която е тема с вариации.
Сонатата "Хамерклавир" е една от най-трудните сонати изобщо като музика, за изпълнение и за разбиране. Обръщам внимание на безкрайната й бавна част и на фугата, която проправя път на романтиците и дори на Шостакович.
Сонатата оп. 2. №2 помествам заради бавната й част, идеята на която прилага Брамс в бавната част на Втората си Соната за Виолончело и пиано. Тази соната считам за докадазателство, че геният не чака определена възраст, за да "тресне" твореца, а може да му връхлети и докато е невръстен.
За първите три сонати трябват познания у слушателите по полифония, за да ги разберат, а сравнени с тази ранна соната се вижда промяната в клавирното звучене на автора, с душа-вселена.
Приятно слушане!
трака!
http://tsanynka.blog.bg/lichni-dnevnici/2012/03/29/sbogom-priiatelko.930745
Разбирам как се чувствате...И Ви съчувствам...
завинаги остава споменът.
По невероятен начин, под звуците на едно Велико
произведение се улавят чувствата и преживяванията
от тези две скръбни изпращания... В името на приятелството.
