Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
26.05.2019 18:42 - ДА ВЪЗСТАНОВИМ РОДНАТА КЪЩА НА НАИМ СЮЛЕЙМАНОГЛУ И ДА Я НАПРАВИМ МУЗЕЙ!
Автор: planinitenabulgaria Категория: Туризъм   
Прочетен: 310 Коментари: 0 Гласове:
3


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
 

                          image

 

                             ПРЕДСТОИ ОТКРИВАНЕТО НА ВТОРИ ЕКОПЪТ В   

                               ИЗТОЧНИТЕ РОДОПИ, ФИНАНСИРАН ОТ ЕФРР

 

    Европейският фонд за регионално развитие /ЕФРР/ отпуска пари по програми, изготвени от страни в ЕС. Тези програми трябва да стимулират развитието на по-рядко населените региони в тях  и така да се постигне по-равномерно разпределение на населението. По концентрация на населението в големите градове може би само гърците са преди нас с тяхната 4-5 милионна столица, но ако така продължава ще станем като тях. Програмите се изготвят от региони в страните, които кандидатстват за одобрение пред Фонда. След това комисия, проверява на място има ли смисъл да се изпълни проекта и ако бъде одобрен следва финансирането му. За съжаление ние работим много лошо в тази област – кандидатстваме за глупави прогроми, по отношение на качеството на извършената работа сме на последно място в ЕС.  Цитирам едни такива изпълнители, които с пари на ЕФРР правеха пътека и мостчета от Чипровци до Чипровския скок /водопад/ - пиянищата от кръчмите, фанати да свършат нещо...Давам и пример с екопътеката от хижа Копрен към Ланжиновия скок /водопад/, достигаща едно обгледно място, където бе построена красива дървена къща. От къщата се виждаше голяма част от Северна България, масивът на Копрен, водопадът Големия скок и Трите чуки. Достигнеш ли до тази тераси не ти се разделя с красотата, за да се прибереш. Преминаваше се над реката по мостчета, на стръмните места имаше стълби по скалите, на опасните места – въжета, за които да се държиш, за смелост.  Без тези съоръжения красотите са недостъпни подобно на тези от водопада Боров камик над Сгориград, където бе изпълнен един от най-скъпите екопроекти. Поради неподържане на съоръженията към Ланжиновия скок и некачественото им изпълнение те се счупиха след няма две години. За поправка, както се казва, забрави.  Достатъчно е една стълба да стане неизползваема, блокира се цялата екопътека. Преди да се повредят съоръженията по екопътеката по тях до къщичката започнаха да се изкачват пиянища и къщичката изгоря. Кой ще даде повторно пари от Европа да посещават родните си красоти такива свИни...

    В Източните Родопи, населени с мюсюлмани българи и турци, отношението към възложената работа е друго и тук „минават” пред Европа проекти на по-голяма стойност. Давам пример с екопът, не пътека, която вече свързва селата Врело и Джелепско. По този начин с. Кос стана възлово и там предприемчиви турци промениха предназначението на училището, като го преустроиха в първокласен хотел. Така изведнаж достъпното по лош път и от неудобно място с. Кос стана достъпно, а то е в центъра на комплекс от тракийски светилища. Турците направиха чешми покрай пътя, места за почивка, където има красив изглед. Някои от чешмите са в красив навес, който освен маси и пейки има и кърпи, сапун, канчета за вода, съдове и прибори за хранене, огледало и други потреби. Гледайки големия месингов кран на чешмата под един такъв навес си мисля: Кога ли от тук ще мине някой циганин? За тези съоръжения не са отпуснати пари от общината или от ЕФРР, има надпис кой е построил чешмата. Ще издам  едно информация – парите са преобладаващо от изселени наши турци, финансирали строежа, а работата – от нашите турци.  

   В строеж е и нов екопът, и той финансиран от ЕФРР, който ще свърже осем километровото отклонение от шосето Подкова-Момчилград, предназначено да достига до комплекс от махали и села чак долу до р. Върбица с магистралата за Комотини. Сега се строи мост над р. Върбица, което е много скъпо съоръжение, защото р. Върбица е с голям водосборен басейн и приижда през пролетта или при дъжд, отнасяки всичко по пътя си. Пътят, който се ползва до сега е тесен и има много голяма денивелация, около 400-500  м. от точката на отделянето си до нивото на р. Върбица, където е с. Птичар, най-ниското от всички села. Не повече от 500 м. е разстоянието до магистралата на другия бряг на р. Върбица, но то може да бъде преодоляно ако се премине през реката. Когато тя е малка, през нея преминават камиони, коли не могат да я пресекат. След построяването на моста битът на хората тук ще се промени. Идващите от Момчилград вече няма да се изкачват към 400-500 м. по вертикала и после да слизат надолу, изминавайки около 15 км, а ще достигат до с. Птичар за минути, защото разстоянието става само 3 км, денивелация просто няма. Така село Птичар, което има и ж. п. спирка ще се окаже не на опашката на пътя, а село разпределител към тези над него.

    С какво е известно това село, Птичар?

    Първото е природната му красота. Село Птичар-център е разположено малко по-високо от нивото на р. Върбица, над едни чудно хубави ливади. Някога те са били разделени на ливади и обработваеми земи, днес няма кой да обработва земята в това село, защото хората са стари, нямат впрегатни животни или техника – трактори и камиони – както нашите сънародници в Западните покрайнини. Хората разчитат на градинките по дворовете си. Тук земята е плодородна, а тор – колкото искаш. И вода има, хваната от планината над селото.

    Селото има и махали сред тази красива природа, които се изоставени, но интересното е, че покрай тях по изоставените им пасища пасат крави на полудиво отглеждане. Природната красота на това село е забележителна. То е долу в ниското, от него започва планината и завършва с рида, който го заобикаля от юг. От селото до билото се върви около час и половина, целият рид е бил осеян с махалички преди възродителния процес. В това село решение да се изселят в Турциая са взели ѕ от хората. В селото днес има предимно стари хора. Срещнах един доста по-„голям” от мен турчин, с крака като половината от окръжност. Съсипаха ни селото, каза той, тук бяхме много хора. Няма, каза той млади хора, няма деца, а без тях селото ни заприлича на мезар /гробище/. Отбелязвам, че човекът не ми каза , съсипахте ни селото, с което показва, че упрек към нас българите, той няма.

   Второто нещо, с което е известно село Птичар е големият наш и турски спортист Наим Сюлейманоглу. Сега ще хвърля светлина и върху неговия край, защото и в този случай имам повече информация от оповестената, кагото той почина.

   Наим е роден в най-високата махала на с. Птичар, не помня името й. Ориентир /репер/ къде е махалата е най-високият връх над селото, явявящ се на 45 градуса на дясно погледнат от ж. п. спирката, някога много голяма гара. Днес сградата се руши. Махалата е в лявата страна на върха. От Птичар-център до тази махала се върви около час и половина, но ако се улучат нужните пътеки. Иначе – тръни, скъсване на дрехите и обратно в Птичар-център. Къщата на Наим е паднала наполовина, защото след изверването на родителите му /и на него!/ те се местят в Момчилград. Натам историята е ясна, сега ще я доизясня. С тегло 6о кг. Наим вдигаше 190 кг, колкото след работен обяд тежи Делян Пеевски. Иначе е 180. Световните му рекорди оставаха и оставаха, за да ги заличат от Федерацията по вдигане на тежести промениха изискванията за тегло на спортистите в отделните категории и така категорията 60 кг. отпадна. Няма друг спортист обаче на света, дори в по-ниските категории, който да вдига три пъти собсвеното си тегло и още 10 кг. отгоре.

    Обиден от смяната на името си Наим избяга от България по време на олимпиадата в Австралия. След продължителни спорове с България, която получи като обезщетение за спортиста си тлъста сума, той се състезаваше от името на Турция.

    Аз се срещах с негов колега щангист от този край, който е тренирал и се е състезавал заедно с него. Срещата бе много интересна, защото аз ходих специално в с. Птичар, за да излеза с инициатива да се направи екопътека от Птичар-център до махалата, където е роден този голям спортист и да се възстанови къщата на семейството им. За такава пътека пари от ЕФРР ще дадат веднага, важното е инициатива, която да залегне в проекта и документи за кандидатстване. Дано?

    Ние обаче, българите, освен за славата на Наим, имаме дял и в неговия край. Допингшашмите и не съвсем съвършените лаборатории някога за откриване на допинг при щангистите, и не само при тях, допринесоха за успехите ни в „хамалските” спортове, чиито спортисти соцът наричаше дипломати в анцузи. Тези спортисти бяха патерица към политиката ни някога, каквито са ракетите на ненормалниците Ким и Путин сега. Направихме тогава най-съвърщената антидопингова лаборатория в Европа, но целта й бе как да се ползват допингите успоредно с т. н. затъмнители и същевременно какви още медикаменти да вземат спортистите, за да се прочиства от тези отрови черния им дроб. Самите щангисти са знаеали за това, но са приемали този факт. След като започнаха някои от тях внезапно да умират, повечето приключили кариерата си, те се размислиха. Спортистите са знаели за това, те самите казват: Може ли един човек да вдигне 200 кг. ако не взема хапове? И още един факг има, те да са убедени, че има нещо:

   Слизайки от подиума и влизайки в стаята на спортиста, там ги е чакал лекарят, който ги е изпикавал, после със специален катетър е промивал пикочния им мехури и после с друг катетър е вкарвал ”урина” в пикочния им мехур, която те давали за изследване след изява на подиума.

   Наим умря на 50 от повреден черен дроб, който разруши организма му. Спекулации веднагаа се появиха – пропил се, наркотици вземал Ела ме ритни. Причината за разрухата на черния му дроб, причинала смъртта му са медикамените, които той е вземал като спортист. Какви са тези хапове може да се научи от лекаря на щангистите, но тайната в случая е по-голяма отколкото тайната как Путин прави неотразимите си свръхсуперхиперракети.

   Без да наблягам специално на този факт исля, че да възстановим родната къща на Наим и да направим екопътека до нея сме длъжни да сторим ние, а не да искаме пари от ЕФРР. Казах вече, там природата е бисер. Наим бе един от най-големите ни спортисти, за смъртта му толкова рано, на 50,  имаме дял. Имам и идея как да бъде наречена екопътеката – Джобният Херкулес.

   Когато се е появил в селото си след 1989 г. облечен в костюм, така са го наричали. Обиден на България за случилото му се, той говорел само на турски и искал въпросите на нашите журналисти да му се превеждат на турски....

 

  

   





Гласувай:
3



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: planinitenabulgaria
Категория: Туризъм
Прочетен: 9491048
Постинги: 3949
Коментари: 9806
Гласове: 17037
Архив
Календар
«  Октомври, 2022  
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930
31