Прочетен: 3719 Коментари: 3 Гласове:
Последна промяна: 22.01.2015 23:04
Това е моят силует
Заспал герой?
Легло с възглавница?
Наблюдателен пункт?
Тевтерчето на Флинтстоун?
Каменни оръдия?
Всичко, което преминава по долината виждаме!
Вкаменена глава на страшен гущер /динозавър/?
Липсва муцунката на костенурката.
Глава на змия?
Мезозойски крокодил?
Глави на костенурки?
Наблюдаващо долината животинче?
Змия преглъща жаба?
Останка от римски път
Останка от римски път
Това не е централното било на Балкана но го бие по всички показатели.
Нещо много огромно - имам предвид като пасище - ако може така да се каже.
Любимата храна на кукувицата. Само тя може да изяде тази гъсеница, кръстосана с таралеж.
Кравар от село Гостуша
СЛЪНЦЕ, КРАСОТА, ВЪЛЧИ СТЪПКИ В СНЕГА, МЪГЛА - ТОВА Е БАЛКАНЪТ. СЪЧЕТАНИИЕ ОТ ДУМИТЕ МЕД И КРЪВ
Тази зима се разхождам по планината Косматица. Тя е позната и под друго име, Свогенската планина, но това определение е неточно в същата степен както планината около Годеч, наричана там Годечка. Годеч е разположен подножието на планината Манастирище, но е заобиколен от планината Видлич и частта на Малата планина, наречана Чепън планина.
Косматица е малка по прощ планина, но е сравнително висока. Тя е част от Малата планина и е най-високата. Не знам името на най-високия й връх, но там има трианулачна маркировка и на нея е написано 1444. Изгледът от билото на планината е страхотен – към вр. Издремец и рида Реброто, дал името на село Реброво, към останалата част на Малата планина, която прилича на развълнуван океан – аз вече съм виждал океан! – с бели гребени по вълните от неразтопените още снегове, към Понора с неговия сивмол, връх Була, към долините на реките Искър, Искрецка, Лесковдолска и Дълбочица. Понеже билото на Косматица е по-високо от билото на Софийска планина и остава пред София, тя се вижда.
На тази планина е била разположена част от комплекса на мегамахалата Церецел, която съм описвал в блога си. А планината не е голяма - дължината по въздушна линия на билото й, което е почти права линия според мен не надвишава 12 км. Т е ограничена от долините на реките Дълбочица и Искрецка, а перпендикялно на тах - от седловината на билото на Софийска планина при предишното място на село Свидня.
Планината е опустошена по отношение на горите от джелатите на депеседърварските мутри по времето на кмета на Своге, Емил Иванов, избран с прехвърлени гласове от избирателните секции в Турция, макар в Своге да няма ни е един турчин. Недостроената джамия до гарата напомня за неговото време. А циганите, които по негово време имигрираха от Видин, тук вече се прескачат и се разселват по други села из Пролома. Където обаче гората е съхранениа, планината е като бисер. Благоприятните й климатични услония са разрешили хората да се заселят по места с надморска височина до 1000 м. Ако за Родопите климатът на тази височина остава добър за хората и за животните, за Балкана тази височина е доста различна.
Има много подстъпи към Косматица от към дълините на р. Искрецка и на р. Дълбочица, също и от селата Чибаовци и Балша. Има и удобна транспортна връзка – влакът. Ако трамвай №5 пътува от Палатата на съдебните крепитела на задкулисието в България до Княжево за около 25 м., то влакът до Своге ако е бърз пътува 35 мин, ако е пътнически – 50. Въпрос на мислене и нагласа е да се предприеме такава разходка, но решението зависи от това, мобилен ли е човек или не, освободен ли е от инерции в мисленето, достътъчно ли обича планината, защото докато тя бъде упозната крие опастности..
Сега ще дам бегли насоки за билния преход по планината между двете нейни най-отдалечени точки – от ж. п. спирка Орлин до седловината при с. Свидня:
От ж. п. спирката започва път, строен от трудоваците за махалите по Косматица, разположени от двете страни на билото. Пътят е прекрасен, но за съжаление днес е един от тези, които дървената мафия превърна в път на престъпността. Той слиза направо в квартала на Своге Зли дол., където е скрапопункта на Мариан. През букови гори и поляни, но и покрай нови смърчови гори, засадени по времета на соца по изоставените ливади се достига билото на планината, което леко се изкачва по посока на най-високия й връх. Към южната страна на планината от билото се спускат много пътища, защото под него в гънки с извори и на завет са били разположени къщите на хората. Те достигат с. Церецел и после Гара Томпсън, която вече е само ж. п. спирка с две кръчми и пиянища в тях.
В ляво от билото се вижда паметник на убита ог мълния жена от с. Церецел, която е пасла животните си тук. Следва гора и през нея се достига перпендикулярен път, пресичащ Косматица. Върви се наляво, слиза се на седловината в близост до сарото място на село Свидня. Опциите за прибиране са няколко, ще спомена част от тях:
- Слизане в с. Томпсън по изоставения път за Рудник Чибаовци,
- Слизане в с. Балша,
- Слизане в с. Свидня,
- Слизане в с. Царичина по шосе,
- Достигане до с. Чибаовци, от където има автобус до София,
- Слизане в с. Кътина или на други няколко места, до които има автобуси.
При едно от посещението ми тази година натам се притесних сериозно, даже мога да кажа, изплаших се. В една изоставена махала от къщата се показа баба и ме предупреди да ходя само по пътищата, оти тая зима много вуци преминували тъдява. На по-малко от км. от къщата на бабата попаднах на утъпкан от вълците сняг, което според мен е направено по време на сватба. Вълчиците се разгонват през февруари, после носят 65 дни и до м. май вече са родили. Да попадна през деня на вълци няма да е приятно, но се успокоявам с това, че не знам случай на нападнат от вълци човек, а и аз съм ги срещал няколко пъти. Напрежението в мен обаче остана и дори се засили, защото се преминава и покрай нови смърчови гори, скривалище за вълците и свините. Хубавото време се смени с мъгла, излезе и вятър, това увеличи притеснението ми и при първото спускане за Церецел напуснах билото. Докато не остана мъглата над мен, притеснението не ме напусна. Някога не ми пукаше въобще, но вече се притеснявам, а да отида отново по извора на р. Арда – за това повече нямам смелост. Ако някога имаше полупитомни мечки там, свикнали с хората, които пуснаха в района да се приспособят и да заживеят самостоятелно, днес не е така.
След 4 дни блогът ми ще бъде на 6 години. Сега съм зает с едно много сериозно писание и влизам рядко в него. Най-съществените ми постинги са за планините, но те са много сериозни. А планините – с всяко отминаваща година те стават все по-ограбени като природа. Но да описвам непознатите планини и да дърпам завесата, зад която работят тези престъпници, това ще продължа да правя.
Аз обичам музиката и пиша и за нея, защото считам, че тя е един прозорец към света. В момента пиша за Бах, какво място заема той в живота ми и доста се разстроих. Освен силната ми зрителна памет имам и силна слухова памет, а и недоразвит вътрешен слух. Спомних си белия ни бюфет, на който бе радиото ни и колко много се радвах още преди да тръгна на училище кагото слушах музика от Бах, Вивалди, Хендел и Моцарт. След като започнах да свиря на цигулка към тях прибавих и Бетховен. Сега, като си правя сметка, това е било преди 63 години. Аз сега съм с 5 години по-възрастен от Бах, когато той е починал и с 6 години по -„млад” от Хайдн, когато той е починал. Тази ретроспекция на живота ми ме размисли доста. Но пък се убедих и в друго – планината и музиката винаги са били приоритети в живота ми.
Те са приоритети и в блога ми и ако имам здраве, ще има още много пътувания, ако имам живот, ще има още много постинги, защото имам хиляди непубликувани снимки, а спомените остават живи в главата ми.
По линята на блога получих точно преди Коледа една голяма обида, която въпреки, че не мога да превъзмогна, ще преживея и забравя. Макар и от зодията „Риби”, характерна за музикантите, аз не съм слаб човек. Избрал съм си за мой покровител Св. Иван Рилски. Той е бил много добър човек, закрилник е на народа си, но въпреки това две лоши села той наказва – с. Смочево и с. Пастра. Които са чели книгите на архимандрит Пулос и на проф. Вуйчев знаят защо.
А за моя светец в музиката - Йохан Себастиан Бах - ще публикувам каквото мога да направя в блога си преди 21 март по случай 330 години от рождението му.
ЕкШПЕРЦът по разбиване на енерГЕПИйни ка...
Министерски съвет спешно търси два кашон...
Погледнеш ли я, тръпки те побиват ...
Раздира дрехи, длани, колене.
Добър човек до нея би възлязъл.
Предател – не!
От стъпките му тихи ужасена.
От погледа – две сребърни пари,
тя би го стрила долу, погнусена,
с най-злите си гранитни канари ...
Разлисти ли хилядолетна памет,
не, тя не вижда българин превит,
а пламъка на българското знаме
над буйните ни български глави.
Защото щом му идвало до гуша
пред някого да скланя рамена,
народът вадел гневните си пущки
и търсел свойта вярна Зла стена.
Една стена с високо, остро чело.
С орлови и соколови гнезда.
Една стена от три епохи взела
честта да бъде остров Свобода.
Злопаметна стена. Тя помни всичко.
Престрелки. Вик ранен. И смях среднощ.
И потъмняло име на момиче,
изрязано – кога ли? – с връх на нож...
Богомил Тодоров
***
Теб, Коста никой не може да те обиди или докосне. Теб те пазят Планините на България!