Тази разходка в картини ще обхване втората половината на маршрута от вр. Руй през рида Ветрен дол към с. Ракита.  Това бе последната ми разходка за миналата година из Руй планина.





Връх Ветрен дол. От тук изглежда спокоен, но какъв е от другата страна ще покажа в следващата серия снимки.



             Скали на Ветрен дол при излизане от него.







Този път е римски, но е разширяван заради граничарите, пазещи Ветрен дол. От нашата страна има скали, високи стотици метри, но и те са били опазвани.



Наа тези четири снимки помествам последните скали на Ветрен дол, алпийската част на Руй планина.



















                                                        Зад този рид е гр. Трън




























                 На тези две снимки с голям зум се вижда Власината планина.



























Джип на подържащите граниичните пирамиди. Смаях техниците, като им описах кои пирамиди трябва да ремонтират от Белоградчишкия проход до Македония. Хората се оплакаха, че от наша страна всички гранични съоръжения са изоставени и само те ги подържоат. Граничната полоса вече не се изорава, подържат се само пирамидите.
























Село Вълчи дел. От където и да застанеш, то се вижда. Нашите села в Западни Родопи нямат толкова красиви местности.











                            Големите бузи на жена?



                                    В третия месец съм.



                      Бука с огромно мъжко достоинство








                                               Това не са Източни Родопи















От тук се вижда Милевската планина. Зад нея е Босилеград, а в ляво е Кюстендил.



Изоставен път на граничарите по трасе от Руй пранина към Черковната планина.



                  Борът има седем живота. Тук не му е мястото обаче.

 Вместо хотели и скиписти, тук цари пустош и разруха от изоставена огромна гранична застава. Този връх е като наблудателен пункт за масива на Руй и за частта от нея, която у нас наричаме Слишовска. В близост до този изоставен градеж има могъщ непресъхващф карстов извор. Буковите гори, опазени през вековете вече се секат.

 

РАЗГОВОР С ЦВЕТЯТА
Сякаш детският радостен свят
се е сбрал на тази планинска поляна.
Цвят до цвят,
цвят до цвят,
цвят до цвят.
Мълчаливи цветя, радостта ви е в мене преляна.
Аз не знам имената ви и съм смутен,
че ми махате тръпнещи, че ме привличате.
Като вас и човекът е с хубави чувства роден,
но единствено в детството само
човекът със вас си прилича.
Нямам думи за пъстрия ваш многоцветен събор.
И езика ви ласкав, създаден за обич,
по смисъл разбирам.
В мен нахлуват безгласните звуци на вашия хор –
с аромат напоени, от чашки-устички извиращи.
Научете ме, милички мои, на своя вълшебен език.
Искам пленник да съм в обществото ви младо.
Нещо тихо и бавно по моите мигли пълзи.
О, роса от очите ми пада.

Велин Георгиев

ЗЛА СТЕНА


Погледнеш ли я, тръпки те побиват ...
Раздира дрехи, длани, колене.
Добър човек до нея би възлязъл.
Предател – не!
От стъпките му тихи ужасена.
От погледа – две сребърни пари,
тя би го стрила долу, погнусена,
с най-злите си гранитни канари ...
Разлисти ли хилядолетна памет,
не, тя не вижда българин превит,
а пламъка на българското знаме
над буйните ни български глави.
Защото щом му идвало до гуша
пред някого да скланя рамена,
народът вадел гневните си пушки
и търсел свойта вярна Зла стена.
Една стена с високо, остро чело.
С орлови и соколови гнезда.
Една стена от три епохи взела
честта да бъде остров Свобода.
Злопаметна стена. Тя помни всичко.
Престрелки. Вик ранен. И смях среднощ.
И потъмняло име на момиче,
изрязано – кога ли? – с връх на нож...

Богомил Тодоров