Прочетен: 1949 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 24.11.2022 15:23
103 ГОДИНИ ОТ ПОЗОРНИЯ ЗА БЪЛГАРИЯ НЬОЙСКИ „МИРЕН” ДОГОВОР
Тази тема е мъчителна за запознатите с нея. Аз съм сред тях, защото в продължение на 10 години всяко лято посещавах Западните покрайнини с цел упознаването им. Пради този период и след него също доста съм пътувал натам. В блога с имам поместени хиляди снимки от природните красоти и на много хора. Обикнах тези регион, запознах се с българи там, доста различни от нас. Откъснати от страната им преди век, заточени в собствените им имоти при крайно трудни условия за живот, с натиск върху тях с цел асимилирането им и създаване на условия, при които те да не могат да оцелеян, те са се съхранили благодарение на ценностната система, която ние сме имали някога. Благодарение на тази ценностна система, на трудовите им умения в селското стопанство и животновъдството, високо-високо в планината, откъснати от плодородните долини в България, все още има българи в Западните покрайнини. Но вече много малко.
Без да имам никаква родствена връзка с българи от Западните покрайнини, аз станах ревностен приятел на тези хора, които могат да бъдат пример за нас - да осъзнаем до къде сме паднали днес благодарение на повторното ни освобождаване от СССР през 1944 г. и сега на властващата в страната ни трифоноворадева простащина. Техният живот може да ни размисли и да променим пагубния път, който сляпо следаме по вина на увредените от комунизма хора у нас, привнесен от повторнте ни освободители. Това лъжеучение промени ценностната ни система, унищожи вярата ни, а също и трудовите ни навици след отнемането на имотите на хората..
Сбирката на Кръг „Слово” по случай тази годишнина мина на много голяма висота, с много тъга за сънароднците ни, придадени ведно с имотите им към една чужда страна поради това, че в ПСВ сме участвали на страната на „лошите” в нея. Да цитирам само „добрите”, Англия и Франция, спестявам си квалификацията ми за тях, идиотите.
Аз упознах красотата на този планински рай, по който за 10 лета изминах по него над 4000 км. в които включвам и неговите планини – Видлич, Балкана, който е огромен, Влашка планина, Гребен плйнина, Руй планина, Кървав камик, Миилевската планина, прекрасната и много голяма Бясна кобила, по билото на която е преминавала преди ПСВ границата ни със Сърбия. Преместената граница хората наричат Наказателна.
Присъстваха и хора от Западните покрайнини, предимно млади жени, повечето от тях завършили в България висше образование и останали тук. Жени, по-точно е да кажа момичета с различно излъчване от нашите - естествени, без устни наподобяващи гуми на Фадрома или гърди като вимета на крави. Доброта, женственост, нежност, скромност – това е излъчването им. Причината е че като деца те са израстнали при родители със запазена ценностна система, която сме имали и ние преди комунизЪма за 45 години, а сега радевотрифоновата простащина окончателно увреди нашата духовност. Етносът, духовността /религията/, и ценностната система са трите стълба, на които се крепи държавата.
Ще дам пример с една баба от Трънски одоровци. Това е една част от Трънско, днес към Царибродско.
С разрешение на собственика на една овощна градина с праскови бабата си пасеше козите в нея. Една коза обаче се изправи на задните крака, придърпа клон от дървото и го скърши. Бабата се ужаси, какво ще каже собственика на градината. Отиде тя до двора си, като ме помоли да стоя при козите, донесе кофичка със съвсем прясно лайно от крава, парцали и връв. Намаза мястото на сцепването на клона, превърза клона с парцали към дървотои с въженцето върза клона да не може да се накланя надолу. За да калусира по-бързо, каза тя. И се вайкаше какво ще каже сега на човека за скършеното клонче в неговата градина, козицата й сторила беля на човека.
На срещата дойде босилеградския Иван Николов, може би най-силната личност, която имат българите в Западните покрайнини. Въпреки репресиите срещу него от сърбите, въпреки тежката му болест, която прави придивжването му болезнено, той дойде. Словото, което произнесе ще го имам скоро и ще го поместя в блога си. Накратко с голяма точност той описа не само положениато на българите в Западните покрайнини, но и какво става в Сърбия. Там има 100% припокриване на линията, която в Русия Путин и патриарха му водят спрямо Украина и Беларус с тази, която води сръбското правителство и техният патрирх спрямо българите в Сърбия. Спря се и на въпроса за „преговорите” между ЕС и Сърбия. Много интересно беше какво каза персонално за Вучич и за „пътя” на Сърбия към ЕС. Няма да коментирам казаното от него, ще поместя в блога си доклада му щом ми го изпрати.
Много силно бе четенето на стихове, предимно от великия българин от с. Груинци, Босилеградско, Емануил Попдимитров. Преминал през всички войни от 1912 до 1918, той описва ужасите на войните тогава и причините за тях, пише и прекрасни стихове. Границата след ПСВ преминава през неговото село като разделя дори гробището на селото. Бил съм там, бил съм и от нашата страна, близо до с. Побиен камък. Хората се насълзиха от стихото му „Граница”.
Тъгата стана още по-голяма, когато бе прочетено писмото на босилеградчани до Иван Вазов. В безизходица, българите от Босилеградско побягват от родните си места поради страх за живота им и идват в България, някои обаче нямат роднини тук. И отиват под балкона на дома на Иван Вазов, като представител на интелигенцията, да стори нещо за тях. Вазов отнася писмото вечерта на представление в театъра „Кръстю Сарафов”, където е бил и цар Борис ІІІ. Преди да започне представлението, четат писмото на сънародниците ни. Публиката е плакала.
Тази вечер ссъщо бе тъжно. Зденка през цялото време плачеше скришом, сълзи имаше и в очите на Иван Николов.
Чакам доклада на Иван Николов и ще продължа постинга си.
Вечерта имаше и една радостна вест:
Другият Иван Николов, Македонският, е преминал през сърдечна операция и е добре. Тези двама Иван Николовци са гордост за България. Честни, доблестни мъже, а Македонският Иван е пръв балкановед. За съжаление тези двама велики българи на нашето време остават в сянка, защото днес най-първите са тези, дето най-много мязат на Трифонов и Радев. И които едва ли са запознати с проблема, който има България със сънардниците ни в Царибродско, Босилеградско и Струмишко, с хората там, жертва на „мирния” Ньойски договор от 1919 г. Кога тази кървяща рана ще заздравее?
Помествам стихото на Емануил Попдимитров - селянчето от с. Груинци, изучило всичките езици на Европа, професор, разговарящ по време на преговорите за мир с всички европейски държавници без преводач.
ГРАНИЦА
Не сме разделени! С еднакви надежди,
Сплотени сме ний в любовта и смъртта!
Жетварка запее оттатък – копнежи
събуди и в нас песента.
Светулки прелитат от нашата жетва
и мигат над вашето село натам,
Овчари оттатък ли с огън засветят,
привет ни отпраща оскъдният плам...
Напролет и нашите ластовки сини
отлитат натам къмто стари гнезда.
Срещнете ги вие за вести петимни:
Това са крилатите наши писма!
Пчелите ни даже от кошери лете
прехвъркват натам като златни стрели,
Та медена паша да дирят в полето.
И нищо ни вече от вас не дели.
През гробища тъмна браздата минава.
Напразно: в задушница тука гори
кадилница глинена, дим се развява
и вятъра отвъдни гробове кади.
Емануил Попдимитров