Малко пояснение:
  Аз от почти три месеца РАБОТЯ сериозно върху музиката на Вивалди и значението на неговото дело. Благодарение на мои приятели музиканти и на голямата музикална литература, която имаме в къщи напреднах доста по тази тема, която ме вълнума от най-ранните ми години. Почти всеки, изучавал цигулка е свирил по няколоко концерта от него. Скоро щеф се върна на тази тема.
   Имам технически трудности обаче да публикувам постинга си, който ще бъде в три части и докато успея да ги преодолея предоставям на вниманието на читателите на блога ми, които все повече оредяват една статия на родолюбеца Боян Балкански. Той е изключително скромен човек. Той е пример за истниския Българин, който носи в себе си ценностнатат система на българите, помогнала ни да се съхраним като такива по време на петвековното османско иго като такива, а също и в годините след това, които не бяха, не са и сега по-леки, поне по отношение на съхраняването ни като етнос с една религия, едни обичаи в една държава. Ценностната ни система, днес опазена изцяло от сънародниците ни в Западните покрайнини бе съзнателно унищожавана от едни идиоти,  държавата ни разпокъсвана от други идиоти, които ни докараха до днешната ситуация, България отвсякъде да граничи със себе си. И не само това, в последните години хората съзнателно биват опростачвани за да са манипулируеми, интелигенцията ни се разпознава като пацифистическая.  
  Помествам тази статия на Боян Балкански, хвърляща светлина в бездуховната степ, в която има доста исторически факти, които българите трябва да знаят. 
  Напомням за още един такъв трагичен момент в нашата история, битката при с. Ключ, където император Василий ІІ, който печели сражението заповядва да бъдат ослепени пленените между 1000 и 2000 български войници. Подобна жестокост в много по-големи мащаби ни постига в част от древната българска държава, Волжската. Този факт, извесетн само на историците, се пропуска в българската история, преподавана в училищата, пропуснат е и след допълването й в последните години. 
   Ще поместя в блога си и други статии и пътеписи от този патриот, един от последните в страната ни.

 

                                   СИМВОЛИ НА ВОЛЖКА БЪЛГАРИЯ В РУСИЯ

 

По време на надпреварата между двете велики сили в света Съветският съюз,

заделящ огромните си средства за въоръжение и „ограмотяване” на азиатски,

африкански и латиноамерикански страни към социализъм, се отказа от

надбягването със САЩ. Не достигаха икономически калории за бързото темпо.

Натрупала се бе в обществото и много негативна енергия. Затова Горбачов решава

да отвори клапаните на империята, за да освободи високото напрежение. Тази

дейност, наречена „перестройка”, започна да дири място под слънцето.

В такъв момент ръководствата на българския институт „Водпроект” и сродният

нему в Москва решават да организират за една седмица среща със специалисти –

експерти, които съвместно да изготвят методики за проучванията в областта на

почвознанието, геологията и хидрогеологията.

 

128

За шеф на българската група е избран заместник-директорът Павел Павлов,

който живо се интересува от перестройката. А поради пенсионирането на

партийните функционери от моя отдел, за негов представител, предлагат мен –

безпартийния.

За няколко дни се подготвяме. Със самолетно прелитане се озоваваме в Москва.

Настаняваме се в хотел „Киев”. Тук за първи път се срещам с голямата руска

бюрокрация и със страха от „вражески елементи”. Узнавам, че на всеки етаж от

хотела има отделна администрация и отделна охрана.

От сутрин до вечер сме в съветския институт. Организатор на срещата е

началникът на Международен отдел при московския институт Александра

Андреевна Морозова. За посредник и придружител между двете „делегации” е

назначена от същия отдел Галина Викторова Абросенко, млада и много хубава жена

– стройна, с черна коса и сдържано усмихната. В лицето ѝ няма нищо от типичното

славянско. Тя ни информира какво ни е позволено да правим. Излизайки от малката

зала, в която дебатираме, разрешават ни да се движим само групово – по стълбите

до столовата и обратно. В голямата столова има определени маси за нас. Нямаме

право да се движим свободно както в столовата, така и по коридорите на сградата.

Нямаме право да разговаряме и със служители извън групата.

Опознаваме се с руските колеги. Всички са много приятни млади хора. Някои от

тях имат и съхранено чувство за хумор, изразявайки го в някой анекдот.

След два-три дни ги запитваме защо да нямаме достъп до хората в техния

институт. Отговорът е директен: „Всеки, който от чужда страна е влязъл в СССР, се

смята за потенциален агент! Вяра на никого!”. А на въпроса „Не е ли сега по-

свободно говоренето между хората?” те отговарят: „По-свободно е, но си е

опасно!”.

Колегите ни споделят и примери за тези опасности. Съберат ли се трима души

не се знае кой от тях е доносник. Така свободен разговор не може да се проведе.

Разказват случай с двама студенти, които само в безлюдна тоалетна си позволили

да критикуват управленски престъпления.

След работно време имаме право на свободно движение в Москва, без да

пресичаме определеното за това „кальцо” (околовръстен път). Посещаваме големия

градски парк. Впечатлението ни е, че той е много по-чист от парковете в България.

Фасадите на постройките, които виждам сега, ги наблюдавам всеки ден по

българската телевизия. Те не ме впечатляват. Имат малки прозорци. Липсват

тераси, балкони и широки стрехи.

Най-интересна за мен се оказва древната (от XV в.) ул. „Арбат”, символ на стара

Москва. Предполага се, че екзотичното ѝ име произхожда от арабската дума

„арбад” или „рабад”, означаваща „при града” („предградие”). Същото име (Арбат)

обаче носи и синът на Алмъш Джафар – един от царете на Кара Булгар (Черна

България), наследница на Стара Велика България. По същия начин се нарича и едно

село в Иракски Кюрдистан, чиято етимология не успявам да разгадая. Оттук следва

изводът, че “предполагането” хич не е устойчиво.

Отначало къщите край улица “Арбат”, в които са живели обикновени хора,

са били дървени, заобиколени с градини. Чак през XIX в. става модно тук да се

заселват известни личности.

Улицата е увековечена в стихове, разкази и песни. Тук е мястото, където се

пренасям в сферата на културата, изкуството и романтиката, тъй като край нея са

живели или пребивавали за известен период писателите: А. С. Пушкин, Н. В. Гогол,

А. П. Чехов, М. Ю. Лермонтов, А. А. Блок, Б. Ш. Окуджава и много други големи

творци.

 

129

След 1974 г. ул. „Арбат” става пешеходна зона с множество кафенета и малки

магазинчета, с оживени търговци, които продават руски сувенири. И сега на

улицата рисуват художници, свирят нежни мелодии музиканти, пеят сантиментални

песни интересни изпълнители. Аз гледам и слушам тази многообразна културна

лиричност и душата ми се изпълва със спокойствие и задоволство.

Разбирайки в предпоследния ден на деловата среща, че само аз от българската

група не съм идвал в Москва и не познавам Кремъл, предлагат на Галина

Абросенко да ме придружава и запознае с двореца. Времето, не повече от час, е

съвсем недостатъчно, за да го разгледам както трябва, освен да добия някаква бегла

представа за него. Тя изважда билети на гише до големия универсален магазин

„ГУМ” и влизаме в територията на двореца. Движим се бързичко и на пребежки.

Като човек поклонник на древното Българско не ме привлича толкова днешният

блясък на Кремъл, отколкото споменът чрез него за 7-вековното съществуване на

Волжка България и нейното окончателното превземане от Иван Грозни.

Някогашната българска крепост Кермен или Керман (по-късно Казан),

построена от изкусни български майстори през III в., е образец на руския Кремъл.

Образът и на високите му „луковични” кули, които виждам пред мен, е пренесен в

архитектурата на църквата „Покров Богородичен” или „Свети Василий Блажени” на

Червения площад в Москва. Осем кули на храма, разположени около девета,

образуват звезда с осем върха, символизираща осмият ден от сътворяването на

света.

Малко българи си задават въпроса какъв е всъщност Иван Грозни?

Руснаците смятат, че той е велик държавник, независимо че е бил безпощаден

към семейството и поданиците си.

Иван IV Василевич Грозни е роден на 25 август 1530 г. в с. Коломенское, близо

до Москва. Син е на княз Василий III Иванович и на Елена - племенница на

литовския княз Михаил Глински. Официално наследява трона на 3-годишна

възраст, но реалната власт е в ръцете на различни групи боляри. Първоначално

най-влиятелна е майка му, но след смъртта ѝ през 1538 г. управлението е под

контрола на фамилиите Шуйски и Белски, макар че на 14-годишна възраст

наследникът формално поема самостоятелно властта. На 16 януари 1547 г. е

коронясан за цар на Русия. Иван Грозни тежко заболява през 1553 г. Тогава той

иска от болярите да се закълнат пред най-големия му син като бъдещ наследник,

но много от тях отказват, смятайки, че царят няма да оживее. Оздравявайки

обаче, той постепенно избива всички, отказали да се закълнат. В него се

проявяват параноични пристъпи след смъртта на първата му съпруга Анастасия

Романовна през 1560 г. Иван Грозни изживява тежко и бягството на своя близък

приятел и съратник Андрей Курбски.

През следващите години Иван Грозни се жени още шест пъти, като някои от

браковете траят само няколко дни. Една от съпругите му е изпратена в

манастир, а за други има съмнения, че са отровени. През 1581 г. владетелят удря

бременната си снаха, която помята. Неговият син и наследник Иван влиза в

разгорещен спор с него, в резултат на което Иван Грозни го убива.

Царят умира на 18 март 1584 г., докато играе шах със свой приближен.

Причината е или отравяне, или болестта сифилис.

При положение, че Иван Грозни от едно ханство превръща Русия в цяла

империя, е безмерно велик за руснаците. Но така ли е за нас, българите? Абсолютно

не! Не случайно някои автори и изследователи на Волжка България като покойния

Гео Донев го наричат „българоубиецът Иван Страшни”. А защо?

 

130

На 2 октомври 1552 г. Иван Грозни превзема Казан. След голямо клане са

умъртвени между 400 000 и 700 000 българи. Земите на Казанското ханство,

последен остатък от съществувалата седем века огромна Волжка България, се

присъединяват към Русия. В чест на тази победа българоубиецът построява

църквата „Свети Василий Блажени” в Москва. Руснаците заемат от българите

държавното устройство, търговските термини, архитектурата и прочее.

Оттогава върху основите на Българската държава започва издигането на Русия.

На Русия ѝ се отваря пътя далече на изток към развитите огромни български

пазари. От този момент руската държава, побеждавайки ханствата от Волга на

изток и колонизирайки Сибир, започва да се превръща в голяма империя.

Тук ще си позволя да направя едно обръщение към българските туристи,

които посещават центъра на Москва: “Уважаеми българи от Аспарухова България,

гледката около Червения площад е красива. Вие може да ѝ се радвате, удивлявате,

въхищавате, но знайте, че тя е пряко свързана и с кървавата трагедия на нашите

събратя – волжките българи и тяхната родина Волжка България!”.

Такава е историческата истина, независимо дали на няки му харесва, или не.

Всичко в Кремъл разглеждам „на бегом”. Само и само да имам някаква

представа. При излизане водещата Галина ме запитва какво бих искал да видя в

Москва. Аз ѝ отговарям, че това, което виждам, ми е познато от ежедневното му

показване по телевизията и че най-интересно ще ми бъде, ако излезем извън града.

Там да посетя някакво малко селце. Да се запозная с бита и обичаите на

обикновените хора.

Павлов ме води тук и там по магазините, за да вземем нещо за спомен от

Москва. Но какво? „Затвореният” пазар е по-беден и от българския. Накрая се

спираме на ютии за гладене на дрехи и ленен плат за пердета. Само това ни се

струва, че е по-различно от нашите стоки.

Разделяме се учтиво с руските ни колеги и поемаме за София.

Осем дена, прекарани в перестроечна Москва, се докосвам както до руската

древност, преплетена с част от българската, така и до новите условия на живот

там.

което си пуснал тук, не е "книга за Волжска България", а най-общи, при това преразказани общи приказки. По-голямата част от текста не е по посочената тема, а за пересроечната руска действителност.

Доста глуповато звучи изразът от последния абзац.... "ютии за гладене на дрехи". Не знам, ти случайно навярно знаеш някакъв друг вид ютии. Сподели ни. За гладене на....

Пламен Цветков, официалната българска история е писана през руската гледна точка, т.е. тя е напълно неточна и невярна.

Аз не съм историк, но знам твърде много за двете световни войни, а също и за Балканите. Не така стои въпросът с маркспутинците. Те за разлика от хората или са с промити мозъци или са рубладжии. За жалост имаме доста такива с власт, напр. президентът ни, а други от типа Мая Манолова драпат за власт в конкомбинат с хората на джуревеца Иван Костов, но за една бройка изпуснаха руля в София, защото никой не предполагаше такава курвенска проработка. Объркани бяха дори и екипите, които дават прогнозните резултати.
Маркспутинци щъкат из всички социални мрежи, много от тях са кухи профили, от името на някой /някяква/си пише цял екип. Те са хибридните войници на Путин. Други пък са многониковци. Изпълняват си заказите - да опростачват хората, да ги заливат с фалшиви новини, дезинформация и пропаганда, да ги объркват, за да ги манипулират. Интелигенцията ни пък с изключение на един-два промила от тях се пацифицира. Ще дам и пример с един интелектник по документи. Какво ме интересува какво става в Сирия, пита ме той. Аз съм неутрален. Аз пък му припомних марша на пацифистите /у нас/ по време на ВСВ:

Нек се бият, нек се трепат, нека мрат!
Знам, че краят им ще е печален -
аз съм неутрален.

Имам л. с. към този постинг, в които ме химнословят блогъра Цав12929, блогърката Мерилини1968, Океят, Чернопръцко. Защо не се учите от тях не как да пишете, а как да мислите. На Ваше място ако искам да кажа нещо ще попитам първо някой от тези правилно ли мисля и тогава ще го кажа., напиша
Мисля да дам профила Ви в Центъра за колоноскопиране на всичко, което пишете. Ще призная колоноскипирането за действително само ако ми предоставят доказателства, че са изкарали сондата през устата Ви, което означава добра работа.