Прочетен: 2153 Коментари: 5 Гласове:
Последна промяна: 18.01.2013 22:32
Снегът отново дойде, извикан сигурно от нечие предчувствие. За да присъства точно тук, и точно сега. Следобедът, пренаселен от снежинките, просветва, сигурно, за да удължи времето си и ние да останем по-дълго в него. Светът се затвори между подвижните бели отвеси и хоризонтали. Навън полека-лека се създаде една друга действителност, излязла от мода: сякаш попаднахме в дълбоката провинция на космоса, напомняща на затънтено и забравено от хората селце, което ще обитаваме само ние, двамата. В далечната вселенска пустош, около нас прелитаха планети, звезди, астероиди и комети, а пътищата бяха затрупани с непроходими преспи.
Макар и начинаещи галактически пътешественици, ние смело влязохме в това ново измерение, а заедно с нас, и дърветата от кварталния парк. Снегът прецизно започна да повтаря всяка черта, запетая и извивка на клоните им и сумрачното предверие на здрача се озари. Разстоянието от небето до земята сега нямаше значение, времето – също. Мансардата се намести удобно в едно тихо ъгълче на вече побелелите висящи небесни градини. По кападурата й се редяха снежинки, щумолящи дискретно с дантелите си. Бяхме свободни, както въздухът наоколо. Неочаквано от шкафа, в леглото се търкулна една откъсната от рая ябълка. И тогава, точно в този миг, в този наш старомоден и напълно достовен свят, усетихме истинския вкус на любовта...