Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
04.05.2022 21:19 - ХАЙЛИГЕНЩАДСКОТО ЗАВЕЩАНИЕ НА БЕТХОВЕН
Автор: planinitenabulgaria Категория: Забавление   
Прочетен: 778 Коментари: 0 Гласове:
2


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
 

 

      С посвещение на интелектниките на Българпия – пРезидента и новите му отрочета, водачи на партиите Български възход и Възраждане и на шефа на Комисията по култура към Парламента:

 

    Бетховен /1770 – 1827 г./ в разцвета на младостта си, преди да навърши 30 години разбира, че слухът му се уврежда. Този факт за първи път той признава пред ученика си Франц Рис, с когото са на разходка.  Музикант, заплашен с глухота е нещо страшно. При него обаче се поврежда средното ухо, което пречи на възприемане на звуците от вън, без да е повреден центъра на слуха в мозъка Предполага се, че непрекъснатото силно творческо напрежение е довело до тази ужасна беда. Аз възпРиемам тази причина. Непрекъснатото творческо напрежение пък е довело Шуман до лудост.  Той започва да чува много силен звук от ла в пета октава, който накрая го принуждава да се хвърли в река Рейн.

   С надежда да забави пристъпите на болестта Бетхове опитва да се лекува. По съвет на лекард/р Шмидт той отива на „почивка” – на тишина - в Хайлигенщадт през 1802 г, красив квартал на Виена. Не мога да си представя, че бидейки там Бетховен е оставил слуха си без напрежението, което е имал във Виена - когато той твори, разхождайки се из градския парк на Виена или вечерта, когато записва нотите на замислената при разходката му музика. Виждайки, че спасение няма, Бетховен пише това Завещание. Няколко дни след като го написва, той го допълва с указания към него.

   Това е един много силен документ, който разкрива Душата на този титан на човешката култура, Лудвиг ван Беетховен. Най-великият фламандец. Ето и самото Завещание:

 

                                                           Хайлигенщатско завещание  

     О, вие, хора, които мислите или казвате, че съм злобен, твърдоглав или мизантроп, колко сте несправедливи към мен. Вие не знаете скритата причина, която ме принуждава да изглеждам такъв във вашите очи. Още от дете сърцето и душата ми са изпълнени с нежното чувство на добротата и винаги съм бил склонен да постигам велики неща.
Но помислете само: вече шест години страдам от неизлечимо заболяване, като състоянието ми се влошава поради невежи лекари. Мамен от година на година с надежди за подобрение, най-накрая бях принуден да се изправя лице в лице срещу перспективата за продължително заболяване /чието излекуване ще продължи години или може би ще се окаже невъзможно/. Въпреки, че по рождение имам пламенен, буен темперамент, склонен дори към светски забавления, аз бях принуден да се изолирам, да живея самотен живота си. Ако на моменти се опитвах да забравя всичко това, о, колко сурово бях възвръщан към печалната действителност! И все пак ми беше невъзможно да кажа на хората: "Говорете високо, викайте, защото аз съм глух."
Ох, как бих могъл да призная, че съм поразен в онова сетиво, което би трябвало при мен да бъде по-съвършено, отколкото при другите, сетиво, което някога притежавах в най-високо съвършенство, съвършенство, каквото малцина от моята професия притежават или някога са притежавали. О, не мога да го сторя.
      Ето защо простете ми, когато виждате, че се оттеглям тогава, когато бих се присъединил към вас с удоволствие. Моето нещастие е двойно по-мъчително за мен, защото съм обречен на неразбиране; за мен не съществува спокойствие в обществото, изискани разговори, взаимна размяна на идеи. Трябва да живея сам, като изгнаник, и мога да общувам с хора само в крайно необходими случаи. А когато съм сред тях, ме обхваща хладен ужас и се страхувам, че ще бъда изложен на опасността състоянието ми да бъде разкрито. Така беше през последните шест месеца, които прекарах на село. Като ми нареди да щадя слуха си, доколкото е възможно, моят интелигентен лекар почти възприе сегашното ми душевно състояние, въпреки че понякога аз отивам против това, като се поддавам на желанието за общуване. Но какво е моето унижение, когато някой стоящ до мен чува флейта в далечината, а аз не чувам нищо, или някой слуша песента на овчаря и отново аз не долавям нищо. Подобни случаи ме водят до отчаяние. Още малко и аз щях да сложа край на живота си – единствено моето изкуство ме възпря.
      Ах, струваше ми се невъзможно да напусна света, преди да сам дал всичко онова, което чувствам в себе си. Само така издържам на това жалко съществуване – наистина жалко за едно толкова чувствително същество, което една внезапна промяна може да хвърли от най-доброто в най-лошото състояние. Казват, че сега трябва да бъда ръководен от търпението, и аз се подчинявам. Надявам се, че моята решителност ще се запази непоколебима дотогава, докато неумолимата парка благоволи да прекъсне нишката на живота ми. Може би ще се излекувам, може би не – готов съм за всичко. Принуден съм да стана философ още на двадесет и осем години. О, това не е лесно, а за артиста е много по-трудно, отколкото за всеки друг.
      Господи, ти виждаш до дъното на душата ми, ти знаеш, че тя таи любов към човечеството и желание да бъда добър. О, приятели хора, ако някога прочетете това, знайте, че не сте били справедливи към мен, но нека нещастният се утеши, като вижда събрата по нещастие, който въпреки всички недостатъци на Природата е направил всичко по силите си, за да бъде приет между достойните творци и хора.
     Вие, моите братя Карл и Бетовен веднага след смъртта ми, ако д-р Шмид е още жив, помолете го от мое име да ви опише моето заболяване и добавете този писмен документ към неговото обяснение за болестта ми, така че поне след смъртта ми хората да се помирят с мен.
     Същевременно обявявам вас двамата за наследници на моето малко състояние /ако то може да се нарече така/. Поделете го честно, бъдете търпеливи един спрямо друг и си помагайте. Каквито и прегрешения да имате спрямо мен, вие знаете, че отдавна съм простил. На теб, братко Карл, отправям специални благодарности за проявената напоследък преданост към мен. Бих желал вашият живот да бъде по-хубав от моя. Научете децата си да ценят добродетелта; само тя, а не парите, може да ги направи щастливи. Говоря от опит. Само тя ме крепеше в моменти на страдание. На нея и на моето изкуство дължа това, че не сложих край на живота си със самоубийство. Сбогом и се обичайте.
     Благодаря на всички мои приятели, особено на принц Лихновски и на професор Шмид. Бих искал инструментите от принц Лихновски да бъдат запазени при един от вас, но без да стават причина за раздор помежду ви и ако могат да ви бъдат от полза, продайте ги.
       Колко съм щастлив, че и след смъртта си ще ви бъда полезен. Така да бъде. С радост очаквам смъртта. Ако дойде преди да съм имал възможност да развия всичките си творчески способности, тя пак ще настъпи прекалено рано и въпреки моята сурова съдба бих желал да дойде по-късно. Но и тогава ще бъда щастлив, защото нали тя ще ме избави от безкрайните страдания? Ела, когато пожелаеш – аз ще те посрещна храбро. Сбогом и не ме забравяйте напълно, когато умра; заслужавам това, защото и аз мислех често за вас и как да ви направя щастливи – нека бъде така.


                                                               Лудвиг ван Бетховен
                                                                                       /печат/
Хайлигенщадт
6 октомври 1802 г.

 

     Ето и продължението на Завещанието

      Хайлигенщадт, 10 октомври 1802 г.

И така аз се сбогувам с теб – наистина тъжно. Да, тази скъпа надежда, която донесох тук със себе си – да бъда излекуван поне до известна степен - сега изцяло изоставих. Също както есенните листа падат и увяхват – така и моята надежда беше попарена. Тръгвам оттук така, както дойдох, но дори и голямото мъжество, което често ме окриляше през красивите летни дни, вече изчезна. О, Провидение! Дай ми макар и само един ден на чиста радост – толкова отдавна беше, когато истинска радост изпълваше сърцето ми. О, кога, кога, о, Господи; ще я почувствам ли отново в храма на природата и човечеството? Нима никога? Не, о, това ще бъде прекалено жестоко!

        За братята ми Карл и Бетховен. Да бъде прочетено и изпълнено след смъртта ми.


     Прилагам линк с едно от най-великите произведения на Бетховен, макар да има опус №1, знаменитотото Клавирно трио в до минор. Изпълнителите са вольшебники - Изаак Щерн, украински евреин, навреме напуснал СССР, Розе, французин и Истомин, руснак. По-доБро изпъление от този състав едва ли има. Но в изкуството винаги има още. Мисля си, ако дойде приказ от Кремъл Радев, Янев и Копейкин да се изявяват като клавирно трио, а не като тройца державники, само те биха могли да надминат този /бих казал неземен/ ансамбъл.
   Слушайки камерен състав, в който свири Щерн, винаги към си казвал: СЪАВТОР !!!
   Приятно слушане на тази гениална творба!





Гласувай:
2



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: planinitenabulgaria
Категория: Туризъм
Прочетен: 12183430
Постинги: 4544
Коментари: 10754
Гласове: 18319
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031