С посвещение на гълъбчетата Венцивалери1951 и Радостиналасса:

 

 

                   ЕДНО ОТ БЕЗСМЪРТНИТЕ ПРОИЗВЕДЕНИЯ НА ШОСТАКОВИЧ

 

    Известни са две от военновременните произведения на Шостакович, неговите Симфонии №7 и 8. Това е поради политическото запроституирване с тях още от времето на Сталин, което комунистичмеските музиколози у нас пхродължават до днес. С Първата от тези симфонии Сталин иска да покаже на света, че ВСВ не означава нищо за СССР, дори и за културните й творци, които творят. За втората от тях поръчва името й „Сталинградска”, но след смъртта на Сталин това наименование е премахното. Това, което може да се каже за тези симфонии е, че те са много велики и друг композитор от времето на Шостакович или след него не е написал по-висша творба от тях.

   Шостакивоч обаче пише и една военновременна камерна творба, която посвещава на паметта на колегата си и приятел Солертински. Солертински е енциклопедист в областта на изкуството. Той се явява и много сериозен музикален кпритик с огромни познания за музиката. Първият критик на ппоизведенията на Шостакович неотменно е Солертински, който осъзнава какъв талант притежава този автор. Двамата работят в Ленинград, но по време на войната Шостакович е евекуиран в гр. Киров, а Солертински в гр. Новосибирск. Там през 1944 г. от глад и студ той умира.

    Смъртта на този велик културовед Шостакович преживява много тежко и му посвещава една от най-великите си творби, Второто си клавирно трио в ми минор. В тоналността на Четвъртата симфония на Брамс - тоналност, която композиторите ползват когато създават трагични произведения.

   Рядко ползвам думата гениално извън произведения на Моцарт, но в случая става въпрос за точно такова произведение, гениално. То е дъбоко трагично, ше се повторя, както Четвъртата симфония на Брамс. Тъга и размисъл преобладават в първата му част, която е бавна. Много сила и много въдействаща като музика е тази част, но трагизмът предстои. Втората част е бърза, аз я възприемам като Скерцо, макар в партитурата да няма това наименование. Още по-точно като сатанинско скерцо, каквато част той има в Четвъртата си симфония. Тази част подготвя центъра на трагедията, Адажио, нещо изключително в музикалната литература като сила. Частта започва с осем акорда на пианото, които смразяват кръвта. Слушайки тези акорди, аз се превръжам целият в слух и нерви. Гениална тема, която възприемам като пасакалия на хорална тема.  Темата се подема от останалите инструменти, основата обаче е в пианото. Пълна трагедия.

   Финалът е бърз. В него се провежда темата от първата част, но в края се появява темата в акордите, с които мракът става пълен и всякаки надежди за нещо весело, жизнеутверждаещие, изчезват. В пианисимо звукът като да бива пренесен от земята някъде Горе, като молитва да се случи и на земята нещо добро. Защото това сега е ужасно.

    Годината е 1944...

 

   А сега извън темата:

   Тези двамата много първи блогъри явно не познават руската култура и затова са силни в други сектори – Венци в химнословенето на Путин, а Радостинчмето – в сектора ракети на Путин, които вече могат да свалят и спътници, а също и по подводниците му.

  За тях написах този постинг с желание да ги сезирам, че темите, по които пишат не правят смисъл - това са еднодневки. Ако нещо велико имат руснаците, това е културата им.  Добре е тези блогъри да я упознат поне колкото мен...

     Сезирани един в друг, гълъбчетата така и не могат да осъзнаят това. А е добре когато се виждат да прослушат този запис и да се замислят върху това, което включих в „Извън темата”.

    

Ако не започнат да пишат вдъхновено - за неща, които правят смисъл и са вечни, а не за ракети и подводници, ще има още един подобен постинг, свързан с руската култура. Резултатите от мониторинга са много интересни, но не мога да ги осветлявам.