МУЗИКАТА  НА ПОМОЩ  СРЕЩУ  ИДИОТИТЕ – 12

 

   Постингите ми под това заглавие са доста сериозни в музикалната си част и са поучителни за тези, които обичат музиката. В останалата си част те изгреждат несериозни, но това е само привидно. В етапи от живота ми, когато съм имал трудности често съм се обръщал към музиката, независимо трудностите ми творчески ли са били или от друг характер.  Сега съм обезпокоен от новата вълна на промените, която скоро ще сгази България и ще навлезем в съвсем нов политико-икономически строй, който идва след популизЪма. Ние прескачаме популизма и влизаме направо в следващия му етап, простакизЪма. Този процес идва към нас и ще ни сгази като валяк, спхоред мен той ще бъде краят на България. На края на постинга си ще приложа снимка на носителите му. Не, че те са го измислили, те са куклите на конци които ще го натресат  на нас по начин, предвосхитен в текста от една песен на опростачватея на цяло българско поколение, Светослав Трифонов:

  „Обгръщам те нежно, както лоза, но ще ти скъсам гъза.”

    Той в песента „разговаря” с някакаква разпоретина, но това, с което той я „плаши” видно от случващото се у нас и способността на опростаченото околение да мисли, идиотите-продажници нямат проблем да стоварят заплахата върху цялата ни страна.

 

   Този път в 12-то издание на постинга ми с това заглавие темата ще е Моцарт. Той е безкрайна тема, която не касае само музиката му, а съвършеността, Божественото, до което никой друг не се е докосвал. Нормално е един човек като мен с напредване на възрастта повече да слуша Моцарт,  нормално е всеки велик композитор след него с напредване на възрастта си до се опита да следва творческия му път.

    В един от тези мои постинги под това заглавие аз приложих линкове с негова музика, в която има много тъга. Дори когато има тъга в музиката му, тя звучи светло, прекрасна е, тъгата се долавя само от музикантите. Същото важи и когато музиката му е много сложна. Спомням си , че приложих линкове с Финала на неговата 41-а симфония К 551 и увертюрата към операта му Вълшебната флейта К 620. Ужасяващо трудна музика, но трудността й долавят само музикантите. В едното произведение има фуга на три теми във финала на симфонията му, в другото – мелодията на увертюрата се явява тема на фуга, която се разработва полифонично и е страхотно сложна.

 

   Този път ще се сезирам върху две други негови особености. Първата от тях е, че при Моцарт всичко е опера! Всяко негово произведение, дори една клавирна сонатка, която той нарича Фациле в началото наподобява на музиката, която звучи преди да се открие завесата в операта. Тя се открива, артистите изпяват ролите си, завесета се спуска. А колко е тежко от този свят на прекрасното да се завърнеш в реалния, с проблемите.

   Втората особеност на Моцарт е това, че той понякога в музиката си се шегува, като с нея рисува някакви образи, включитлено и идиоти. Напомням за Сонатата ма в ла мажор К 331, известна като Сонатата с турския марш. В нея Моцарт рисува с музика марш на еничарите. Чуват се стъпките от движението им, квиченето, писъка, на кралнета /кралне е турски древен духов инструмент/, тъпани, а настроението на маршируващите става все по-тържествено като за целта тоналността ла минор преминава в ла мажор. Тази соната е писана около 100 години след отблъскването на турците от Венеция и Виена, но страхът от тези години е бил още жив във виенчани. А Моцарт се шегува, но така, както никой друг не може.

  Сега ще цитирам още едно негово произведение, Концертът му за цигулка и оркестър в ла мажор К 219. В средата на неговата Трета част се появава едно Алегро, което представлява също турски марш, по-правилно е да се нарича еничарски, защото еничарите са били по-големи идиоти от турците. Това Алегро е доста дълъг епизод, след който Моцарт въвежда отново основната тема на Третата част и с нея завършва концерта си. Гениално!!! При това съвсем скромно в сравнение с големите цигулкови концерти, които се появяват след него, тези на Бетховен и Брамс. Моцарт обаче започва да пише концерти за своя инструмент, пианото, и както неговият баща казва в едно писмо, закачил е цигулката си на един пирон, макар да е бил изключителен цигулар.

   Прилагам в линк Първата част на неговия Концерт за ниано и оркестър К 467. След края на Първата част, завесата как се спуска! И немузикантите ще усетят този силен момент, частхот вечността.

   В линк прилагам и Третата част на Цигулковия му концерт К 219. Чуйте как маршируват идиотите. За тях има подчаст, наречена Алегро.

   Някога в линк ще прпиложа и класическия марш на идиотите от Седмата симфония на Шостакович. Той започва с една барабанче, а какъв ужас се зафихря постепенно. Вместо кралнета и тъпани се чува ужасяваща музика и тропот на налчета по паважа.

   Музиката – това е един от изворите ми на енергия да се съхраня срещу простакизъма, който идва в страната ни.  Надявах се хората да станат по-интелигентни, по-образовани, да могат да различават дорото от злото, но стана обратното. Унищожената ценностна ситема на българина от руснаците след 1944 г. ни доведе до това време разделно, при което всеки поет път е погрешен. Такива като мен отдавна са изхвърлени от правото на избор. Да си нормален, съхранил ценностнатат си система и да живееш между идиоти, тови си е Божие наказание още тук, на Земята...

  Които обичат музиката, биха могли да се запознаят с тези две произведения, връху които хвърлих частичка светлина. Прослушайте ги, светът ще Ви изглежда по-добър с музиката на този гений...

                        
                               

                                      Екипажът на ракетата с простакизъма