СЛЕД 51 ГОДИНИ ОТНОВО ПО МАРШРУТА Х.  АЛЕКО, ЧЕРНИ ВРЪХ, РЕЗЕНИТЕ, СКОПАРНИКА, КУПЕНА, СЕЛО ЧУЙПЕТЛОВО

                                         „Мисля, че достатъчно живях, но и че достатъчно остава!

                                                                                                       /Недялко Йорданов/

    Готвя се за голямо пътуване и проверявам силите си, вече доста по-скромни. С автобус 66 достигнах х. Алеко, после се изкачих до Големия Резен, където спрях да се огледам. Върхът е обгледен, той е амо десетина метра по-нисък от Черни връх. Горното плато, Долното плато, Ушите, Голи връх, пред мен цялата Плана планина, зад нея Рила, Софийското поле, оградено от Балкана. Нъвсякъде съм бил...Нямаше видимост към Ком и Миджур, също и към масива на вр. Амбарица, защото въздухът бе топъл и непрозрачен. Виждаше се и цялото алпийско било на Витоша от Черни връх до вр. Селимица.  Целта ми този ден беше Черни връх и после към Княжево, но промених плана си. Маршрутът по билото на Витоша е много красив и поех по него. Още от времето, когато бях студент, 1964/1969 г. аз опознах в цялост планинита Витоша. В сърцето ми останаха няколко маршрута от Железница към билото на планината и изворната област на р. Струма, тогава забранена за достъп, защото бе резерват за другарите от ЦК начело с Пенчо Кубадински и Петорката на Тодор Живков, от участниците в която си спомням само Ангел Балевски-педераса. Аз обаче не се съобразявах със заповедта за ненавлизане там и неколкократно, без проблеми, слизах в с. Чуйпетлово.Тогава нямаше коли, автобусите бяха малко, но това не попречи на стремежа ми – да се изкача до билото на планината от всички населени места около нея. Десетки  пъти се прехвърлях в посока напр. от Железница до Княжево през Черни връх, от Кладница през Селимица до Бистрица. Велика планина е Витоша, ще я опиша както е останала в спомените ми, където, както се убеждавам тя остава трайно.

   Последното ни пътуване по изворната област на р. Струма осъществихме преди 51 години. Помня красотата й,  но ме пари и един друг спомен. Жена ми тогава, 5 месеца след раждането на дъщеря ни отново бе в състояние да ме придружава сред красотите на планините на България. Преходът тогава – преди 51 години!!! - извършихме в неделята след 28-и август, като бебето оставихме на баба му да го гледа. Връщането от Чуйпетлово през Перник бе трудно, нямаше никакъв превоз до с. Боснек. Прибрахме се по тъмно.

     Пътуването ни  тогава не бе запланувано така, можехме да се спуснем в Железница, на Ярема, на х. Кумата, но навлизайки в резервата „Струма”, неговата красота ни „повлече” надолу към с. Чуйпетлово. Край нас минаваха стада с огромни сърни и елени, мисля че са лопатари. Не те, ние се плашехме от тях. Рогата на мъжките бяха поне по метър, а те бяха по-едри от магарета. Ровини от дивите свини – свинско игрило - имаше навсякъде, но и нещо друго – частично изядени сърни край пътеката. Почти при всичките трупове изядени бяха устните и очите им, дупетата им, имаха и дупка на корема. Явно едни и същи животни са ги яли, а умрелите сърни са били доста за тях, за да предпочитат само отбрани мръвки от труповете. Предположихме, че са ядени от дивите свини.

   Рекичките бяха доста, голяма е водосборната зона на реката Струма, а красотата наоколо  бе върхова. В селото /Чуйпетлово/ тогава видяхе само една много възрастна жена, която се учуди като я попитахме има ли автобус за Перник. То път няма, вие автобус търсите, каза тя. Наложи се да продължим по шосето до с. Боснек, което удължи прехода ни с още десетина км. Бе така красиво обаче, че доста продължителният маршрут не ни дотежа. Минава се покрай една пещера, а при Боснек е единственото място където скалите на Витоша са от карст. В нея преобладават сиенитните скали, но има и малко гранит. Тук ще отбележа, че до Боснек е едно от пустиножилищата на Св. Иан Рилски. Тогава не го знаехме, днес до него има маркировка.        

      През следващите години интересът ми бе предимно към други планини и посещенията ми на Витоша бяха много редки. Затова сега, 50 години по-късно мога да преценя промените в нея от времето, когато някога по Горното и Долното плато и по алпийските пасища имаше стока и сега, когато на планината вече няма дори една овца. И още нещо – туристическият поток по нея сега е намалял и се извършва предимно по определени региони, на първо място от които е този на Черни връх. Младите хора днес не се „хабят” да ходят по планини. То, чака-рака кръчми, наргилебарове, менят се бърже времената.

     Оказал се на Големия Резен, припомних си, че от тук започнахме това наше пътуване до с. Чуйпетлово и реших да го измина отново. Прекрасно е горе по алпийската част на Витоша. Чаловете ми напомнят за масива на карловския Дюсчал и за масива Триглав над с. Тъжа. Вода и пасища, това има горе, всичко необходимо и достанъчно за овцете, но там вече овце няма. В по-ниския пояс на горите и ливадите няма и крави. Животът се е променил безвъзвратно от времето преди 50 години.

    Преди да се заспускам към с. Чуйпетлово, на последния гол участък от алпиското било на Витоша спрях, като за сбогом с тази красота. Май това посещение тук ще ми е последното...От Рила Витоша прилича на купа сено, но от тук се усеща колко е голяма тя.

    Имам едно любимо стихотворение, Колелото на живота, от Яен Ведрин. В него той представя човешкия живот по начин, който малцина могат – рождение, живот огнедих, край... Стихотворението сравнявам с премъдрост от насоките на Светците от Стария завет към хората ткак да живеят смислено.  Той прави това обаче в стихове. Според поета животът наподобява на колело с начало и със край. Това като да ми напомня, че при мен краят и началото на колелото вече са съвсем близо, което подразбирам като край на земния ми път. Помествам стихото. То наподобява на стиховете от Стария завет, които Брамс избира за текст за своя Немски реквем. С него той съветва изминаващите своя земен път към благородни дела, защото животът има цел, но има и край.

   В следващ постиг ще опиша най-дивния от всички преходи на Витоша, който стана възможен за повече туристи след построяването на заслона „Синята стрела”. Без този заслон прехъдът бе също възможен, но продължава поне 12 часа.

     Ето и стихотволението на Ясен Ведрин, което, застанал сред този рай си припомних:

-                                   Ясен Ведрин 

 КОЛЕЛОТО НА ЖИВОТА 

Преди светът докрай да се вгорчи
до острата тръпчивост на хинина,
аз искам със притворени очи
по пътя си отново да премина.

На прима виста в спомени отвред
да превъртя годините предишни.
И този съдбоносен пирует
да разпилее скърбите излишни.

Поуките - със стряскащи цени
да ме пропуснат - тихо, милостиво...
Да шепне младостта ми: Остани!,
а аз да съм й кремъчно огниво.

Ще мога ли да бъда някой друг?
Щастливец, от извечното белязан...
Да бъда там - преди... Не днес и тук,
в двубой със неизбежната боязън.

Животът ми, уви, е колело.
Завършен кръг с началото и края.
С това, което вече е било,
душата си не бива да терзая.

Да, вярно! Бях в годините си млад.
И не от раз ми стана някак криво.
Отсечките напомнят за квадрат,
а той не се придвижва въртеливо.

Безсмислено е тъжното "язък".
Дори земята се върти, за Бога.
Освен да си изпълня моя кръг,
не искам нищо друго. И не мога...

Преди светът докрай да се вгорчи
до острата тръпчивост на хинина,
дъхът ми всяко зло ще премълчи,
и... свършил своя път, ще си замина.

Ясен Ведрин
(Тленен остатък)

           Ще публикувам и още едно стихотворение, подходящо за хора на моята въдраст:

                                          Недялко Йорданов

                      ИСТИНАТА

         Точно днес внезапно проумях...

         Всъщност истината е такава:

         Не е важно колко си живял...

         Важното е колко ти остава...

         Кратък бил уж дългият живот...

         Късно проумяваш, че е кратък.

         И се хващаш яко, с две ръце в

         неговия изтънял остатък.  

         Мили хора...Все пак се тешим...

         Общо нещо всички ни очаква.

         Няма беден...Няма млад...И

         стар...Участта на всички е еднаква.

         Знаем, по един и същи път в

         крайна сметка всеки ще поеме.

         Днеска...Утре...В други ден...

         Макар всеки сам...И по различно време.

         Ето я запалената свещ...Цял

         живот гори...Сега догаря...

         Вече съм на път...И твърдо знам...

         Почти всички ще Ви изпреваря.

         И е все едно – това разбрах –

         горе във пространствата огромни

         за това, че бил съм...тук...сред

         вас...дали някой ще запомни.

         Свикнах с тази мисъл...

         Проумях...Времето самичко да решава...

         Мисля, че достатъчно живях...

         Но и че достатъчно остава...

         Я да си признаем – в свойта смърт

         Никой във действителност не вярва.

         Затова измислил си е Рай и

         чудесно там ще си прекарва.

         Ето, че внезапно се засмях...

         То и без това си му е смешно.

         Затова живей! Живей! Живей!

         Само със усилието днешно...

         И не се скъпи...Не се пести...

         Двойно давай...Вземай тройно даже...

         И не му мисли...И до кога...

         Има време... То ще си покаже.