БОЖЕСТВЕНО КРАСИВА ПРИРОДА И ПРЕКЪРШЕНИ ЧОВЕШКИ СЪДБИ...

   Голям приятел съм на Софийската планина, която посещавам от много години. На недостатъчно упозналите я напомням, че тя се състои от две части, Голема и Мала планина. Големата е доста висока и условията за живот там са трудни, въпреки това обаче тя е населена. Малата е планина е създадена от Господ да бъде обитавана от хора.

   Сега ще се спра на едни прекрасен рид на Големата планина, венец на която с явява върхът Голата глАва. Той е висок само 1000 м, прилича на теме на глава без коса. Разклонение е от централното било на Големата планина, което започва от вр. Мургаш и достига р. Искър при с. Реброво. Видимостта на север от този доста дълъг рид са успоредно преминаващите на него още четири рида на Балкана, на юг се вижда Софийското поле, зад което са Витоша и Рила. На запад е могъщият рид на Тодорките и Ком-овете, а също и планината Руй. На изток вр. Мургаш закрива хоризонта. Велика гледка, особено за упозналите това, което цитирах....

    Главното било на Големата планина когато достигне до красивия връх Виши камък завива на 90 градуса север. На запад от него тече река към с. Ромча, която има малка водосборна площ и друга към с. Луково, която има много голяма водосборна зона с много извори, потоци, малки рекички. На всички уширения по долчинките има махали, за жалост нпуснати след текезесирането през 1956 г, ограбени от ромбригадите на няколко вълни през годините на прехода,  най-ужасната от които 2000-та. 

   Билото завива на север и се образува една долина с форма на триъгълник, отворена към р. Батулийска. Долината е неподходяща за обитаване, но в горната си част тя има много ливади и широки заветни долини, в две от които са разположени махалите Горна и Долна Гола глАва. Малко над горното село извира реката, която събира доста притоци и поема към р. Батулийска. Водата на тази река почти се изгуби. Това са едниствените реки тук, които текат срещу останалите  - всичките от изток на запад, но след завой на 180 граадуса посоката им става като на останалите.

   На изток от вр. Голата глАва има само две махали, почти на височината на върха, на запад обаче те са много десетки, започвайки почти от самия връх те достигат долу до река Искър.

    Върхът Глата глАва е гол, тип чал, той е най-обгледният връх тук. Като се започне от вр. Виши камък дотук билото е прекрасно, такова е и след върха, където билото оформя още два прекрасни върха и започва да слиза към с. Реброво. Връх Голата глАва е възлов връх. Освен като най-висок на сраничния рид, той има едно чудно като красота откллонение -  рид към върха Турска могила. Друго отклонение започва от началото на с. Горна Гола глАва към долината на р. Батулийска, приказно красиво, с много стръмни долини. Още едно отконение има от този дивен връх след селото, което се насочва също към долината на р. Батулийска. По билата на тези ридове има пасища - огромни равни. От страни скатовете са с дъбови гори на юг и с букови на север.

    Тук ще добавя, че още само един така обгледен връх има в Големата планина, на рид от с. Ябланица към р. Елешница. Ако този връх е чал, безименният връх на дпугия рид е тип тепе.  П то него цъфтят цветя, които съм виждал само там, а също кокичета под дърветата, ивичести минзухари по откритите места, по-долу – жълти минзухари. Преди да израсте тревата, тук е цветна градина преобладаваща в жълто.   

    До вр. Голата глАва, истински наблюдателен пункт, има няколко възможни маршрута. Два от тях са от . Луково. Върви се по пътя покрай реката, пътят се разделя на две – в дясно за Турска могила, в ляво за параклиса Св. Тройца. И двата пътя се събират под върха Голата глАва. Аз предпочитам десния, който е по-обгледен.

   Други възможни подходи към върха са от Курило, Гниляне и Подгумер. Още една възможност има от с. Батулия. Освен тези възможности има поне още десет, но по пътеки, а по тези, които описах може да се пътуава с джип.

   Изгледът от рида между махалите Турска могила и Вачова е невероятен. В махала Вачова се върнаха двама възрастни хора, родени там, както ти ми казваха, и за да умрат там. Внуците им докараха един фургон, който те разделиха на две – мутвак /кухня/ и одая /стая/. Направиха им и водоснаснбяване. Спирал нъм при тях. Починаха почти едновременно. Остана само табелата с родовото им дърво от първия заселник там, Вачо от 1850 г. до тяхната смърт...

   От с. Голата глАва имах познаат турист, Христо Сомлев. Когато той е на 22 години идват колективизатори с документ за подписване от баща му, че собствеността му става народна. А тази собственост включва гора, ливада, нива, крави, коне, волове, овце, инвентар като каруца, рало и др. Сомлев е най-големият син, две години по-малък е брат му, има четири по-малки сестри. Колективизаторите извеждат овцете, кравите, воловете, които впрягат в колата и я товарят с инвентара на семейството. Майката на Сомлев плаче и пречи да извеждат кравите, става и инцидент. Една от кравите не се дава и иска да намуши опитващият се да я върже за рогата колективизатор. Този, който му помага, взема една лопата за изриване и с нея удря в гръбнака кравата. Кравате се свилча с краката на страни, майката на Христо ляга до нея и я прегръща. Кравата се съвзема и става, но майката припада, отнасят я в къщата. Поминъкът на това семейство поема към ТКЗС-то в Батулия. По-късно става ясно, че неиздоените крави се разболяват и биват отравени към кланицата в София.

   Останали без  поминък, Сомлеви издържат кратко време и бащата поема към София да търси къща. Намира. Някаква млада жена с родители фашисти, в затвора или убити, продава къщата си на ул. Симеон и отива при роднини в провинцията. Продажите са забраненении тогаава, дават на жента някакви пари, няколко златни монети и без да имат документи заживяват в тази къща, с  което си навличат много тежки проблеми.  Хубавите имоти на неутрализираните врагове на народа вече са били населени с начаалниците на народните отмъстители. Познавах този имот, той бе един кемезрник. Дворът, покрит с камъни, бе ограден от всякъде с паянтови постройки, под които имаше помещения за работилници.

   С каквото могат да носят на гръб, Сомлеви се нанасят тук. В една от работиилниците поправят моникси, бащата се хваща като чирак, печели колкото за хляба на семейстото с четири дъщери. Майката след този стрес почти не говори, само ако има нещо много важно. Затваря се сама някъде и не иска да вижда никого.

   Понякога ходат за нещо до къщата си в пранината, но това става невъзможно – ромовете от квартал Тунел №8 отнасят всичко от ни и изкъртват железата, къщата е през рухване.

   Христо се хваща да работи като почистващ машините в някакъв завод, пак незаконно. Оказва се с интерес по отношение на машиите и без да има образование, започва да работи по конструиране на нестандартни машини за производство на детайли в заводите. Беше много готен като човек, но след преживяното бягаше от контакти с хората и търсеше успокоение в планинаата. Никога не ходеше сам, все с приятерката си и група като него. До зори свиреше на китарата си и пееше туристимески и стари градси песни, като изпиваше литри червено вино. Не бе нормален, според мен бе увреден, съсипа и живота на приятелката си. Беше силен образ обаче. Техни далечни роднини от Италия дойдоха едно лято тук, повреди се колата им и те я оставиха на Христо. С години го тормозеха от милицията, как така и срещу какво има такава голяма кола, един Фиат, следяха го. Накрая взеха колата в милицията и я нарязаха да търсят в нея наркотик.

    Малко преди да се пенсионира, Христо стана жълт, имаше повредена клапа на сърцета, която трябваше да се смени. Той не даде и почти на рожденния си ден, когаато навърщваше 60 почина. Годината бе 1994. Никога не забравям този човек, жертва на идиотизЪма, който стовариха върху страната ни тогава.

   Един съсипан от комунистите живот. Не само на него. Този случай не се отнася само до него или семейството им, той засегна половината от хората на България през 1956 г.  Основата на страната ни селото, бе разрушена. Успоредно с това бе ликвидирана интелигенцията ни, разрушена бе и ценностната ни система, помогнала ни да оцелеем като народ 500 години под турско иго.

    За да достигнем до днес, когато национални предатели като Радев и Копейкин, избрани от ъзнателно култивираната от тях простащината за да ги крепи,  водят страната ни към края й...