/Посвещението в края на постинта:/
Туристически маршрути по дела /отсека/ на Западния Балкан между превалите Петрохан и Дългоделски:
Този дял от Балкана е един от най-красивите. Твърдя това от позицията си са на турист, три пъти изминал маршрута от Тимок до Черно море. Възхитен от видяното на вр. Ком, Вазов пише зебележителото си стихотворение „На Ком”. То може да бъде ПРЕЖИВЯНО по още по-вълуващ начин когато Човек е на върха и си спомни за това стихо: Как Дядо Вазов гледа на изток и вижда билото на Балкана чак до Амбарица, върхът над родния му град и как си припомня младостта. Тематиката на това стихо напомня за една друга негова стихосбирка, Скитнишки песни. Стихотворенията в тези Песни за мен са като слово от Библията, защото няма нито едно стихо, чиятто красота, възхитила Вазов да я изобрази в стихове, аз да не познавам. Естествената връзка на стихото „На Ком” е стихосбирката му „Скитнишки песни”, вдъхновена от красотите на Искърския пролом г гараницата между Централен и Западен Балкан.
За жалост разкошният мраморен паметник на Вазов от розовобял мрамор е осквернен от някой изрод, възприел трифоноворадевата или пък нечия още по-висша простотия, да я нарека путинская, отровила човешката му същност. Стреляно е в челюстта на патриарха на българската литература. Някой възмутен от тази простащина Човек се е опитал да позакърпи дупката от куршума, но статуята вече е загрозена. Когато стигна до паметника на Ботев на Околчица, ще опиша и там що е простащината сътворила. Същата тази простащина, която днес навлезе в Народното събрание – партии, инженерингови проработки на пРезидента радеВ.
Ето и стихото на Дядо Вазов, въодушевен след изкачването му на вр. Ком. Вазов тогава 30 е годишен, учител в Берковица. Той е имал болни бели дробове и е пътувал на кон. Да напомня, че тогавашната берковскаа простащина го уволнява от училището, в което той учи децата. Сигурно има разлика дали Вазов учи децата, или някой друг...
Отселе я вижу потоков рожденье
И грозное первых обвалов движенье.
Пушкин[1]
Оставих ви без горест, о весели долини,
ливади миризливи и сенчести градини:
високо, към небето, стреми се моят кон.
Аз чувствувам се близко до светлий небосклон.
А ямите бездънни ми зеят под краката
и буките столетни шумтят в дълбочината.
На пътя, ми въз върха висок, пустинен, див,
бял облак се изпречва, кат призрак странен, жив,
и движи се, и мърда над стръмнините крути,
като кораб въздушен с платната си надути.
Зад мен, пред мен се дигат плешивите глави
на ридове, покрити със папър и треви;
ветрищата играят и конят ми послушни
по стръмнината пъпли с извивки лъкатушни.
Пред взора ми омаян, от север и от юг,
на всякоя минута изпъква изглед друг
и нови хоризонти, и небеса по-ясни,
и видове чудесни, един от друг по-красни,
гори, поля, долини се сливат в чуден цвет,
хармония и хубост, и тишина навред!
Но ето ме на върха и вихърът мъгляви
пред мен кат сън премина, простора ми остави.
О, чудо! О, картина! Кацнал на тез скали —
на тоз престол грамаден на бури и орли —
аз гледам в далний север, през степите сънливи,
премрежения призрак на Дунава светливи;
на юг се очъртава сред океан злато
на Витоша гигантска сърдитото чело;
зад нея снежна Рила огромни дига плещи,
а по-далеч се мяркат Родопите зловещи.
А още по-нататък аз жадно впивам взор
и хвъркам със душата през синия простор
в оназ страна печална и сродна, и прекрасна,
де мойте братя пъшкат в неволя най-ужасна.
Забравени от нази, от бога, от светът,
на мстителния варвар те падат под гневът.
И виждам там при Вардар, шумливи и кристални,
окови и тъмници, и образи страдални,
очи, ръце, напразно обърнати към нас!
О, братя македонци, поклон горещ на вас!
Един сред тез пространства, избягнал от светът,
на тез пустини неми понятен ми й гласът.
Свидетели безсмъртни на векове минали,
аз в тях чета, разбирам, кат в някои скрижали,
на мирови преврати дълбоките следи
и славата геройска на нашите деди.
И в облаците, дето на върха там се трупат,
кат ято сиви орли, накацали въз трупът,[2]
аз видя сенки сродни и духове безчет,
слезнали от небето за тоя долен свет.
Пред мойте очи будни, пред моят ум крилат
от призраци и мисли минува рой познат;
миналите епохи с сегашната се срещат,
събития стари, нови в едно се кадро смещат
на робството при стона ехти победний звук,
юнаци, мъченици ведно възкръсват тук:
при Крума стои Ботев, при слепият Иваца
е Левски, герой разпнат; при Симеона каца
орелът руски; Гурко със Самуила там
ведно летят и водят дружините насам…
Оттук окото волно прегради не намира.
Вселената пред мене покорно се простира.
Душата гордо диша. От тия планини
умът към нещо светло, голямо се стреми,
и както тез могили, без тръне и без храсти,
душата ми е чиста от зависти и страсти,
и пълна с упоенье, забравя за светът,
при туй величье нямо утихнува ядът,
и само ветровете — въздушни буйни орди,
от връх на връх пренасят напевите си горди.
Приветствувам ви сладко, далечни висини —
Амбарице, Купено, в лазурни глъбини
челата си забили безгласни великани,
мен родствени и близки, със облаци венчани.
Картините ви дивни познати са на мен,
те спомени възбуждат свещени тоя ден
за дни хвъркати, красни, кога с другари млади
като сърни летяхме над бездни, водопади
и от хълмите голи ветрищата със вой
отнасяха кат плячка далеч калпака мой.
Минаха веч години от туй щастливо време.
Ала и днес духът ми, кат хвърля всяко бреме,
крилат лети, играе в лазура и светлика
над твоите обятья, о планино велика!
Аз жадно се опивам с безкрайния ти шир,
с живителний ти въздух, с дълбокия ти мир,
със твоя вид чудесни, със твойта дива хубост,
със твоята свобода и девственост, и грубост,
и кат орела диви — твой домакин крилат,
аз гордо поглед хвърлям над всичкий долен свят.
Берковица, 1880
Бележки
[0] В първото издание заглавието е „При облаците“. Публикувано и в „Поля и гори“, 1893 г. със заглавие „При облаците“. ↑
[1] Мотото е взето от стихотворението на Пушкин „Кавказ“, но вторият стих трябва да е: „и первое грозных обвалов движенье“. — Б.ел.кор. ↑
[2] В настоящото издание този стих е пропуснат по погрешка. — Б.ел.кор. ↑
Първата пътека, която предлагам е касическата. Тя започва от прохода Петрохан, следва шосето за телевизионния предаваател на вр. Зелената глава и след изкачване над пояса на прекрасната букова гора тук се достига до римския път, който следва долината на р. Нишава. Той преминава от южната страна на рида, близо до билото. При седловината между Малък Ком и Среден Ком може да се изкачи биото и да се достигне по него до вр. Голям Ком. Този маршрут е най-красив. Гледката от върха е величествена ако въздухът е прозрачен, при сухо и студено време. На изток се вижда цялата верига на Балкана до Амбарица и очертанияа на вр. Ботев. На запад се вижда масивът на Копрен и подаващите се зад него Три чуки, а зад тях могъщият масив на Миджур. На север и на юг се виждат други красоти, не мога да опиша всичките. Добре е след достигането на вр. Ком да се продължи до следващия връх след него, той няма име. От него се разкриват красоти, на които той пречи да се видят от вр. Ком. Най-значителната според мен красота от тук е на север към долината на р. Берковска. Такова огромно пасище рядко има по Балкана. Текезесирането тук, после клеона, е.а майкята на поминъка на хората тук, овчарлока, и ги отпъди към големите градове – София, Враца, Монтана. Малко след това подобна злина постигна и каракачаните, които КДС фана, че са гръцки шпиони и ги разкулачи тотално.
Втората пътека, която ще предложа е от моста над р. Нишава, но около 3 км. след с. Гинци. Римски път по долината отвежда нагоре към билото на панината. Минава се покрай водохващаето на реката към изравнител Петрохан, продължава се нагоре. Пътят има разклонение в ляво, овчарски пътеки, които отвеждат към изворите на р. Нишава. Тук чувалът на Господ с красотите се е скъсал и той е оставил голяма част от тях неприбрани. Да се посети изворната област на р. Нишава с алпийдските поляни и красиви смърчове е вдъхновение. Аз пиша по памет, нося в сърцето си тези красоти. Настръхват ми ръцете и гърба като се събудят тез в съзнанието ми. Ком е близо.
Третата пътека започва от Гинци и продължава към превала, рзделящ селата Гинци и Комщица. Преди превала има отклонение в дясно за Гинцските говедарници. По-красиво място в буковата гора може би няма. Всичко там се разруши и окраде. Макар обрасли, пътеките нагоре ъм Комския масив си стоят. Излиза се на превала между Среден и Голям Ком. Изворите на р. Нишава остават в дясно и по-ниско, но който е зърнал красотата им веднаж, минавайки от тук ще иска да я види отново.
Четвъртаатат пътека започва на около 2 км. над с. Комщица. Там се събират две реки, идващи от масива на Ком, р. Сребърна и р. Височица. От с. Комщица се ползва трасе на римски път, който тук се разделя. Скалите са кастови и има чудни образувания, вероятно някои от пещерите са били скални манастири, като тези при с. Разчойна или Ръсовци. В дясно към седловината между селата Комщица и Гинци започва отново римски път, който над с. Гинци се слива с този покрай р. Нишава. Да се вдърви по този път през въртопите, всеки от тях с карстов извор и пасище, е вдъхновение. Хората отдавна ги няма. Някога тук е имало много махали, принадлежащи към много голямото в миналото с. Гинци.
От мястото на сливането на реките Нишава и Височица има пътеки, които се изкачват по рида, разделящ реките. Те могат да бъдат ползвани само от хора, запознати с региона. За посещаващите тези места за първи път е препоръчителен пътят по билото на рида между двете реки, изключително обгледен, който достига билна поляна с извор високо-високо в буковата гора. Под тази поляна минава тунелът на водохващането Петрохан-запад. Тук съм нощувал доста пъти в колата, обграден от табун коне, събиращи се тук заради извора. ГVТе спят около мен легнали или дремят прави. Веднаж обаче дойде мечка, явно да пие вода и настана голямо неспокойство. Добре, че кон не налетя върфу колата ми, включих габаритите за не се объркат.
Малко в дясно след поляната започва овчарска пътека, която достига в подножието на Ком. В началото се върви през гора, после идват огромните /!!!/ ливади.
Малък рид се надвесва нод р. Височица, целият тревист, но така тръмен, че там не може да се стъпи. Граничарите обаче са изнасяли по него бетонните стълбове и са развимали мрежа и бодлива тел. Сега, при премахването на съоръжението и прибиране на ценните колове с размери 10х10х250 и на мрежите, никой не е посмял да ги вади или да приблира мрежите.
Пета пътека, много страхотна като красота започва от мястото на влимането на реките Слебърна и Височица, като върви покрай р. Сребърна на метри от ганицата. Ползва се римски път, красотата е върховна. По тази долина се достига първо водохващането, после изворната област на р. Сребърна и Дълтгоделския превал. Страхотна красота!
Шеста пътека:
Пътувя се от Годеч до с. Гинци по стария път. Той започва с отклонение от осето за с. Губеш, като се държи посока към антената. Само през букова гора се достига до високите махали на с. Гинци, а пътят продължава още нагоре през страхотни карстови красоти и огромни поляни, за да достигне превала между сеата Гинци и Губеш. От тук запомна долина с продънени въртопи, три тераси, една от друга по-красиви, продъненик ъм селото и препасници – мястото на разцепването на скалите след земетръс наричат така. По долинаата се досигаа близо до с. Губеш. Един много прекрасен преход, бих казал неповторим;
Ако на превала Разкръсте се поеме по билото на планината Видлич, на половин час път следва единсвеният огромен понор с три реки, които се събират в една скална дупка.
Седма пътека:
Тя започва от х. Ком и с посотянно изкачване се излиза на седловината между Среден и Гоям Ком. Това е най-популярние път към Ком, и той е много красив.
Осмата пътека заполва от северната страна на Балкана. След с. Черешовица, на рида Здравченица, започва път към някогашната хижа Здравченица. От нея по обгледниото голо било на рида се достига до превала между въровете Ком и Сребрен. В ляво остава долината на р. Берковска, по която слиза римски път. След прогонването на овчарите от Балкана, тази пътека не се ползва и орастна. Може да се пътува по нея от Берковица до Хайдушките водопади. Там има вилни зони, но те са изоставени заради тототалната дивотия там. Ако стана вечер от колата и не съм пуснал фаровете, отвсякъде към мен светят очи. Чакал по пощите се качи на покрива на колата ми да търси ядене.
Този дял на планината, Ком-овият, се вижда от далеч, но само специалистите знят какво виждат, напр.- от Витоша или от полето около Сливница. Най-величав е Ком от север, нещо много могъщо. В ляво от него е долината на р. Бързия и изшилените три върха на рида Тодорини кукли над с. Заножене. Те скриват друга красота, Четирите голми понора, само с два подобни на тях в България.
Постингът посвещавам на Отровното трио – Ив1969/Радостиналасса1948/Атанас Атаджанов. Написах го специално за тях, с надежда да се размисят след като го прочетат и да включат в пътуванията си освен посещения на мавзолея на Ленин, така също и разходки по Балкана.
23.02.2025 20:00
ме арестуваха. Гедах на два пъти мълниен спектакъл там, районът е гръмотевичен. Велик е Комският масив! Един от малкото хора съм, вещи по него така, както Мая Манолова с най-красивите расови мъже на страната ни. Аз се докосвам до съвършенството, тя прави изкуство.
Благодаря за коментара!
