С посвещение на борещите се в Украина срещу агресията на Путин, позор за прокрепниките и поддержниките му от социалните мрежи !!! 

      ПРОЛЕТТА ТАЗИ ГОДИНА ИДНА ПО-РАНО, А С НЕЯ И ЦВЕТЯТА В ПЛАНИНАТА

    Софийската планина – Гелема + Мала – до средата на лятото е един истински цветарник. В нея растат много цветя, каквито има и по другите планини в България, но макар и от един и същи вид, те са доста различни. Има и такива цметя обаче, напр. ивичестият минзухар, който никъде другаде по планините на България не съм срещал.

   Големата планина е царство на кокичетата. Те,  предвестниците на пролетта са доста различни според мястото, където растат. По късите стръмни долчинки със северно изложение растат дребни кокичета, които не са ярко бели, а и малко сиви       , но толкова нагъсто никъде другаде не съм ги виждал. Давам пример със стария път за животните на хората от с. Сеславци към р. Елешница. Кокичета от тази долина са вадени за селата, за продажба, но те не могат да лъдат изкоренени. След изоставането на тази пътека – в селото вече не се замимават с животновъдство - те станаха още по-на гъсто. Кокичета растат и в цероовите гори на много места. Те пробиват церовата шума и снегът ърху нея когато изтънее и цъфтят. Нито слана, сняг или студ могат да увредят цветовете им. По високите масти на планината, та чак до вр. Мулгаш растат най-едрите кокичета, но само в рядка гора, под церовете /планинския дъб/. По местата, огрявани от слънето кокичета няма. Красотата е изключителна – поляни, по които тревата придолива вече зелен цвят и дървета тук и там по поляните, под короните на къоито растат на гъсто едри кокичета.

  След кокичетата идват минзухарите, от които ще се спра на два вида. Първият е синьо-виолетовият минзухар, който расте в алпийския пояс на планината. Него не го пасат животните и го има на много места. Минзухарът от този тип в Софийската планина, който ръсте по понорите е най-едрия вид, който съм виждал. Той е поне три пъти, а може би и пет пъти по едър от обикновения алпийски мензухар. Той бърза, както кокичметата, пробива снега и извежда горе листенцата си, свити като факла, която чака слънче, за да се разтворят листенцата й и да допуснат пчелите да ги опрашат. Най-едрите минзухари от този тип съм виждал в понорите над с. Дружево /сега Дупнивръх/. Нещо много огромно. Твърдя, пет пъти по-големи от алпийските минзухари, които се появяват на Витоша.

   Със затоплянето идва времето на стандартния, така да го нарека жълт минзухар. Който е вадил луковици от него знае на каква дълбочина са те. Има поляни с жълт инзухар, където той ги покрива целите. Преобладава обаче жълният цвят на цветята. Игликите са като заключителен акорд на това оцветяване на прекрасните поляни на Софийската планина.

   Цметята цъфтат по някакъв ред, първо едни, после отстъпват мястото си на други и така, докато тревите порастнат и ги закрият, което означава да чакат следващата пролет. Такава е съдбата на луковичните цветя, натрупали в луковицата си храна, да спят почти година, за кратко да се събудат, да цъфнат и разпръстнат семенца и отново сън. Докато спят ще се хранят от натрупаното в луковиците си както мечките с натрупаната мас докато продължава зимния им сън. заспят зимния си сън.

    При хората както цъфне едно цвете, то не се сеща да престаане, макар да задушава останалите и да разпръсква отровните си семена. Такова цвете е Путин, което мисли да цъфти до 2036 г. и да трови хората не само около себе си, но и по целия свят.

    Има една особена разновидност на минзухара, аз го наричам ивичест минзухар. Листенцата на цвета му са на ивици, като в средата им има черна ивица, поле се редуват бели и виолетови и отново черни Този минзухар е с големината на жълтия. Голяма красота е. Има го по планината над селата Ябланица и Огоя, но и на случайни места с малки площи. Има го и нарядко напр. по рида между реките Петра и Пробойница. Над с. Редина го има в още една разновидност, ивичест минзухар и между него китки от минзухар-албинос, чисто бял, както мургашките кокичета.

    Много цветя има и по плананата Манастирище и по планините-полупустини Чепън и Въртоп. Там килимът е доста различечан. Има цветя, които издържат на суша, на жега, такива, които растат в цепнатини по камъните или в дупки на разстворени карстови скали. Листата им задържат вода, а когато тази вода свърши, заспиват до следващия влажен период, следващият пролетен сезон. Има и направо пустинни растения. Закрепили са се към някоя скална цепнатина, започват със стебло, обвито в люспи, като броня и на връхчето, скрито в други люспи е цветчето му. Имал съм късмет да видя тези люспи разтворени и цветчето открито. То е жълто, малко, много нежно.

   С напредване на пролетта тревата расте и расте, за цветята не остава слънце. Появяват се други цветя обаче, които са високи и се коннурират в началото с тревата. Истинска цветна градина са Четирите големи понора при Петрохан. Те са били пасища /вероятно/ за милиони овце, днес там няма нито една. В понорите текат постоянни реки, които пропадат в някоя скална цепнатина или в хоризонтална скална решетка. Това са места, създадени от бог за отглеждане на животни – храната и водата за тях нямат свършване. При сушави години е преобладавал магарешкият трън, но хората са измислили как да го оползотворявят вместо да кОсят и да плАстят трева – смилали са го във фуражни воденици. Цитирам имената на четирите големи понора с реки в тях – Перачката бара, Орловата бара, който е понор две в едно, Студената бара, Кривата бара. Само който ги е посетил през пролетта знае за тяхната красота. На запад от тях има още няколко, и те огромни, но без постянна река в тях. Има и още един огромен понор с три реки в него между Годеч и Губеш, и там е страхотевица. По тях растат и всички ранни и по-късни цветя, но най-голямата им красота е когато тревата порастне двадесетина сантиметра и ги покрие със зелен килим, а над този килим бързат да дадат семена цветята, и те в преобладавако жълт цвят, на второ с виолетов.
   Приятна разхока по Големата и Малата планина! До средата на юни е най-красиво.