ЕДИН ОТ НАЙ-КРАСИВИТЕ МАРШРУТИ В ПЛАНИНИТЕ НА БЪЛГАРИЯ,  КОЙТО СЪМ ИЗМИНАВАЛ МНОГОКРАТНО И ОТНОВО ИСКАМ ДА ИЗМИНА.

   Имама си любима симфония от Брамс, любима Прелюдия и фуга от Бах, имам си и любими региони от нашите големи планини. Цитирам Копрен от Балкана, Белемето от Пирин, а също и резервата Гюмюрджински снежник в Родопите. Защо те са ми любими, не мога да кажа. Обясням си това мое привличане към тях с предположението, че те се явяават силни за мен места. Каквото бе с. Марикостиново за Баба Ванга.

   Много съм ходил по Родопите, най-вълнуващ обаче за мен отава маршрутът от с. Къпиново до вр. Гюмюрджински снежник. Това е един много дълъг маршрут, при който се преодолява и много голяма денивелация от около 1500 м. Може да бъде съкратен и да стане нормален, ако се уреди с кмета на с. Къпиново да се нощува в горския дом на около два часа път над селото. До него има и път за джипове.

   Маршрутът от с. Къпиново до Горския дом го има като красота и по другите наши планини. Добре е да се остане един ден в г. с. и да се посетят предлаганите та таблото там маршрути, на които той се явява център. За резервата Гюмюрджински снежник трябва цял ден, а може и денят да не стигне.

   За Гюмюрджинския снежник се тръгва по пътя за изоставения граничен пост, на метри от гръцкия, пътят до които сега е непрпоходим. Където свършва проходимата част на пътя в ляво има късо стръмно разкронение, което извежда на централното било на планината. Така и така пред туристите в ляво ги чакат пет високи върха, добре е да се изкачат и на десния връх, от който се резкрива приказна гледка към центалното било на Родопа на запад и най-вече на изток към вр. Вейката - пет последователни върха, наподобяващи пет гигантски стъпала. Гръцкият пост, доста повреден от природните условия има дори параклис, нашият пост вече го няма. Седловината там е огромно пасище, което е било ползвано от селяните на Къпиново, помаци, и роднините им от юг в долината, където е огромното Гюмюрджинско езеро.

   Наляво има за преодоляване 5 върха, всеки следващ е по-висок. Има и два изоставени поста, градени за войничетата по типа суха зидария. Тук е мястото на най-силните снеговалежи в България, как са живяли войниците между тези камъни, не мога да си представя. Желателно е да се ползва билото, а не пътеките за тези постове, защото от билото се разкрива страхотна гледка към България, Гърция и Егейското море.  

   Това, което смайва с огромните си размери е една трошенокаменна морена, каквато по размери друга в страната няма. Тази е нещо много огромно. Пиринските морени са подобни, но размерите им в сравнение с тази наподобяват една шушка. Тя образува един огромен циркус, в равната част по който има няколко помашки селца от по 2-3 къщи със зеленина и дървета в двора. Явно къщите са направени при карстови извори. Тукттам по морената има опити за прорастване на гора между тези камъни, разни бодливи дървета/храсти, като горските площи образуват различни фигури.

     Друго, което смайва с размелите се е Гюмюрджинското езеро. То като площ си е направо море. Папазгьолът на Пирин ако бе до това езеро нямаше да се забележи. Цветът на водата обаче е различен от цвета на водата в морето. Грамадно нещо, но много грамадно. Някога овчарите през зимата са ловили в него сулини, гигантски сладководни миди заради месото им. Ако имам някакаква мечта още, тя е да мога да го обиколя както напр. Папазгьола в Пирин, но ако тук такава пътека има ще трябват няколко дни.

   Всеки  от следващите върхове разкрива нови гледки, но най-величавата е от вр. Вейката. Ако преходът се извърши през май, тук трева няма, а само цветя, като преобладават червените. Във всички други планини на България преобладават жълтите цветове. Твърди се, че на върха е имало параклис „Св. Дева Мария”. Възможно е, защото българите мюсюлмани и българите християни уважават и пазят паметниците си. Цитирам едно помашко село, Забърдо, където всичките хора са помаци, но в селото няма джамия, а в началото на селото има параклис. Никой няма и да си помисли да го повреди по някакъв начин. Той е отворен, влиза се в него. Така е, ако хората имат ценностна система, а не са опростачени или обезчовечени. Извървяват с достоинство земния си път.

   От тук започват страхотиите, които не са за всеки. От вр. Вейката има разклонение на юг в гръцка територия, което няма никакво значение ако някой иска да отиде натам. Разклонението оформя оградата на циркуса от изток, една камена фуния, слизаща до малка тераса с няколко къщи. Как не ги е страх хората там, че тези камъни по време на земетръс напр. няма да ги затрупат. Трябва много да се внимава при придивижването, пътеката – доколкото такава има, не следва билото. Подсичат се скалите, от местата между тях се хвърля поглед надолу към морената. Спомняйки си какво се вижда и сега краката ми изтръпват. Морената се състои от натрошени камъни и скали с всякакви размери и форми, някои с големина на една стая или цяла къща. Вижда се и от кои отвесни скали те са се отцепили. И най-чудното – по морената, където камъните са по-дребни, има почти хоризонтални пътеки. Нито трева има тук, нито вода, само страхотии, кому са били нужни тези пътеки. Не приличат и на останки от трасе на римски път. Аз ги нарекох пътеки на смелите, защото от едно минимално разместване на камъните цял скат може да се срути. Подобни пътеки има в разъдника Карамуш. По тях тичаха муфлони. Муфлонът тича, камъните, на които стъпва се срутват, той не пада.

    Най-страховитият скален процеп, който е достъпен, е краят на скалния венец. Има една скална площадка, от която не знам дали някой би се осмелил да погледне надолу. Стърчат само скални игли. Такова страшно място другаде не знам.Следват три спокойни върха тип чалове, много обгледни, най-висок е последният. Като на длан на ръка е гр. Гюмюрджина.

   От западната страна на рида е огромната морена. Там няма какво да гори, ако стане пожар. На изток  обаче има страхотни гори и те вероятно са резерват. Огромни борови дървета има, не мога да си спомня вида им, а по-надолу - огромни буки. Такава е и гората при прохода Маказа /Ножицата/. Вероятно и там е резерват.

   Няма как огънят от сухите треви по Гюмюрджинското  поле да достигне и подпали тази божествена гора, която започва веднага след полето, но са възможни други опции – идиот да отиде и да подпали сухите листа и клони някъде в буковата гора. Ако това стане в пояса на бора, пожарът не може да бъде загасен. Там има такива стръмни участъци, че върхът на един бор достига по височина корена на друг и е на съвсем близко разстояние до него.

   Бог да опази тази красота, съхранена и за нас от разрушителната сила на простащината, която набира мощ по света. От към България красотата е не по-малка, но такива чудатости като огромната морена и езерото-море, от нашата стана на Родопа няма...

   Маршрутът е подходящ за смели туристи, с джип, които да се уговорят с кмета на селото да им отключи сградата на Горското стопанство. Това спестява 4 часа път за деня и прави достигането на Гюмюрджинския снежник съвсем нормално.

   Като турист и любител-краевед, упознал тази огромна планина, горещо препоръчвам този маршрут да бъде изминат. Това, което се вижда от него не може да се опиша. Най-доброто време за този преход е във втората половина на май, когато цялата планина е в цветя, а буките са със светлозелени листа. Събудили са се вече и лишеите по камъните на морената, които променят цвета й от сив на сивозелен.

   Приятна разходка!