ЕДИН  ЕМОЦИОНАЛЕН  ДЕН  В  ПЛАНИНАТА

   През зимата маршрутите ми по планината не мога да планирам, защото ползвам следите на джиповете на ловците и на бракониерите дървари. Вчера „направление” от ж. п. гара Реброво ми бе дадено на запад. Местата, които посетих не избрах аз, но пък бях богато възнаграден с красоти, изходна точка за които ми служат ж. п. гарите от Курило до Мездра. Моят парк за разходки.

    Пътят ме поведе нагоре към някогашната огромна махала Церецел. При оброка „Успение Богородично” джиповете бяха завили по по-маловажен път, нагоре към планината. Проправен за мен, казах си аз и поех по него.

    Проломът посещавам от около 1965 или 1966 г. Първият  постинг, в много части в блога ми, мислех да съдържа около 150 прехода по красиви места от двете страни на Искъра,  но те станаха много повече, може би 300. Днес, където бях „поведен” за разходка се оказа един напуснат кът от рая, който познавам от десетки години. Това е едно изоставено вече стопанство на хора, живяли тук стотици години. Има/ше/ три къщи изцяло от камъни, та дори и с каменни плочи за покрив. Едната от тях бе доста голяма, но и тя бе поне на 100 години. Когато за първи  път бях тук, в голямата къща живееше престаряло семейство, а останалите от тази махала „бегаа у Софията”. Причината – отнемането на собствеността на хората и оставянето им без поминък. Поради глад  бедност, резултат от текезесирането тук през 1956 г, хората са напускали незаконно населените си места и се се установявали незаконно в София. Чувал съм, че днешният квартал Надежда е заселен по този начин, от Годеч пък се преселили в с. Требич.  Хората са били принудени да извършват вътрешна миграция, разделяйки се с бащините си имоти, придадени към ТНЗС-тата. Новият начин на живот на вътрешните митранти доведе до промени при тях, включващи отмиране на ценностната им система, защото у градо тя не само не е полезна, но е и вредна за тях.

   Имотът на тези хора, където се оказах е между 50 и 100 декара, не мога да преценя точно. Той представлява требеш – място, освободено от гора – част от което е пасище, но има градини, зеленчукови и овощни с огромни ябълкови, крушови, сливови и орехови дървета. Наторявани от овцете и кравите, дърветата са станали огромни. Теренът е наклонен, но не много. За да се задържа влагата и да няма ерозия той е терасиран както по Родопите. Мястото е с посока юг, а една от трите рекички, които са наблизо преминава на границата на имота на хората. И паша и вода, всичко необходимо за кравите! И още една екстра за тях – отвсякъде имотът на хората е обграден с кория /гора/. Да се крият там кравите от горещината и да не ги тормозят мухите. Къщите са в горната част на ливадата, опряни в гората за да не се бастърдисва плодородната земя и да са опазени от бурите. До къщите има и „хладилник”. Това е една яма с храни, върху които през зимата се поставят буци лед. От овчарниците и говедарниците няма и следа. Непроходими са и пътеките на стадата овце към високите части на този божествено красив рид.

   Явно съм ползвал следи на джипове на дървари. Всичките сливови дървета, големи колкото орехи бяха отрязани, останали са само клоните, разхвърляни около дънерите, покрити с мъхове. И още нещо ми наппави впечатление – дънерите нямаха кухина в средата, дърветата са били във фертилна възраст. Собствениците или някой друг е отсякъл сливите за горене. Опитах да продължа до телевизионната кула над с. Реброво, но не се получи поради все по-дебелия сняг.

   От тази прекрасна местност трябваше да се върна, но се появи нова опция – ако преминех през един не много дълбок сняг отсечка около км. излизах на подържан път. Успях. И срещу мен се появи човешко същество, не се  ознаваше човек ли е или жена, носеше кашон с дръжки от връв, като чанта и в него трески за подпалки. Оказа се жена между 20 и 50. Тя се притесни, като видя човек тук, но се отпусна. Първото, което попита бе дали не тъм разузнавачка, която после да доведе цигани за обир. Убеди се, че не е така. Каза да не се страхувам от вълци през деня, но вечерта да не замръквам тук. Аз  пък оттговорих, че от вълци не ме е страх, а от лоши хора, каквито в планината няма. Тя ми каза, че греша и че за лошите хора е най-добре в планината. Нито полиция идва, нито нещо можеш да им кажещ, ще те убият. Таъв бил съседйт й, а тя се върнала тук за да „изпрати”майка си, която не желаеела да слезе от планината.

   50-60 години по тези места са твърде дълъг период, съизмерим с човешия живот. Развитието, по-точно е да кажа падението на този регион – и не само той - се извърши пред очите ми. Давам пример с този прекрасен имот, който все пак се ползва от хората с животни поради прекрасното пасище, а какво става с другите хора се вижда от некролозите по гарите, по ел. табла и навсякъде. Простащина съсипа страната ни, давам примери:

   1. Колективизацията, която съсипа селото, основата на сраната ни и предизвика ужасяваща вътрешна миграция. Селата са облезлюдени и къщите се рушат.

   2. Хващането на каракачаните, че са гръцки шпиони, прогонването им от планината и въдворяването им в определени региони на страната. Балканът опустя, страната бе лишена от продукцията на тези планиници – млечни и месни произведения, кожи, кончета, кучета овчарки, овча тор.

   3. Възрэдителният процес, който обезлюди голяма част от Източни Роопи. Превърнатите от местните турци пясъчни пустини в градини, днес отново стават пустини. По таменните огради се крият змии, през зимата в някогашните обори спят мечки.

   С посещенията ми по планините на България и по най-малките населени места, този процес премина пред очите ми. Помня глада след текезесирането, видях последните стада с каракачани, пред очите ми протече възродителният процес. Като България да бе управлявана от банда от идиоти, а може би и национални предатели.

    А сега се готви нов – националният предател Радев, чито приказ е да напрпави така, че да ни изгонят от НАТО и ЕС и да ни върне към онези ужасни години на дружба със страните-примати, които съсипаха страната ни.

   И като никой да не вижда това. Защо, казал го е Оруел:  Защото

    - ПРОСТАЩИНАТА Е СИЛА!!!