ЗА ЧЕТВРЪРТИ ПЪТ В ЖИВОТА СИ СЕ ИЗПЛАШИХ ОТ ВЪЛЦИ...

 

   И тази зима често ходя по Софийската планина. Докато има сняг по планините, тя е моят парк за разходки, защото джиповете на ловците ми проправят пътеки. От доста години, може би вече 10, не бях срещал вълци или следи от вълци по снега. Тази зима – два пъти. Първият път не се уплаших, защото вълк бе излязъл от гората, повървял малко по пътя и минал в гората от другата му страна.

   Вторият път обаче не бе така. Отивах към махалата Краве село, принадлежала пред 1958 г. към обезлюденото вече с. Церецел. От двете страни на пътя – гъста, полутъмна букова гора с огромни буки, които страховито проскърцват от вятъра, чува се и падане на сняг от тях. На около км. под махалата вълци бяха излезли от гората и по пътя, покрит с прпесен сняг поели към махалата, която е високо в планината. Към която съм тръгнал и аз. В нея живее само един възрастен човек, държелив страец, вдовец. Не ме обзе чувство на притеснение първоначално, когато видях следите на глрутницата. Повървях още малко аз спокойно по пътя, долината се разшири, показа се махалата над мен. Мъртвило. Вълчите следи отиваха в махалата, крайната ми точка за днес.  Внезапно ме обзе страх, макар да съм имал многократно срещи с вълци и винаги да съм бил спокоен, защото те не нападат хора, няма разкъсан от вълците човек. Знам, че всичко бяга ът човека, но има  азлика. Едно е да видиш мечка в зоологическата градина, друго е да я срещнеш в гората, където всичко зависи от решението й.  

    Вълците обаче са една машина за убиване. Страх ме обзе внезапно, реших да се върна обратно. Тръгнах без да се обръщам, а при мястото, където вълците бяха слезли на пътя измерих с ролетката от раницата си следата от предната лапа на най-едрия от тях, широка бе 11 см. Когато вълкът не тича, до следата от предния му крак в страни от нея е и следата от задния му крак, чиято ширина на лапата бе 7, 5 см. Предната лапа представлява почти полукръг с ярко изразени пръсти с нокти, задната лапа е с продълговата възглавничка и нокти, които са почти прави, а не забиващи се в снега. Моята длан с палеца съвпадаше със широчината на предната лапа на вълка!  

   Повървях с голямо напрежение и в опит да се успокоя сам, че нищо опасно няма, докато слязох на основния път. И на него обаче не се успокоих съвсем.

   Възрастови изменения, казах си аз. Колко пъти съм срещал вълци, не мога да си спомня всичките. Бяхме с жена ми на Перелик, видяхме пет вълка. Жена ми не се плши от животни, само ахна, че вълците са толкова много. Последва скок от мястото, където те стояха неподвижно и ни гледаха и изчезнаха от погледа ни. Никакво притеснение от наша страна, беше през лятото. Друг път ден-два преди Коледа на разходка към вр. Биглата в края на деня на 50 м. пред мен мина един огромен черен вълк с подтичкваща след него слаба почти жълта вълчица. Излезе от долината на Осеновлак и се прехвърли в Южна Бъэлгария към с. Лескова махала. Стоях неподвижно, да не си помислят нещо лошо вълите, а те, все едно ме няма. Когато бе най-близо до мен черният огпомен вълк се обърна и ме стресна за секунда с погледа си. Този поглед никога няма да забравя. Не като застрашаващ, а като пренебрежителен  го разчетох. На се изплаших, но и към върха не продължих, въртах се в хижа Лескова.

   Друг път се прибирах от Яблааница през ранната пролет към София по най-дивата част на Балкана. Мутри бяха застреляли конете на хората за да вземат по 40-50 кг. месо от кон и да го продадат на една месообробатваща фирма, работеща в помещение под наем в ЗСК Крмиковци. Поляна с натръшкани и измездрени коне, остра миризма, че и мъгла. Един от най-големите ужаси, който съв виждал. Тръгах си и забелязах нещо съмнително върху голям камък, покрай който трябваше да мина. Вгледах се, бе близо. На камъка имаше три вълка, един от които грамаден, но не сив, а в преобладаващо кафяв цвят и с по-къси крака от нормалното крака, а от двете му страни два по-дребни сиви вълка, което също стояха като паметници. Усетили погледа ми върху тях, трите вълка скочиха едновременно и изчезнаха от погледа ми. След този камък пътеката слезе в тясно дере, но не се изплаших. Казвах си, наяли са се, защо им е да ме нападат и това ме успокои.

    Други три срещи с вълци обаче няма да забравя, макар да не ги видях с очите си, но те бяха съвсем близо до мен.

    Първият път бях на разходка в махала Свинове, от която исках да се изкача на махала СЪрце и да пръдължа към махала Свогето, една от най-високитефмахали в Софийския Балкан. Своге означава уширение на долина на река, която прави завой. Имаше пресен сняг, от махала Свинове нагоре не можеше да се върви. Тръгнах обратно и...

    От стръмното, та отвесно /!!!/ слязла група вълци, глутница,  и продължила пътя си през теснината към Батулия, където отивах и аз. Назад не мога, от страна ридовете са направо отвесни. Тръгвайки по пътя на вълците в началото не се изпраших, но притиснат от теснитата не стах, а ужас ме обзе. След теснината вълците бяха завили към с. Оградище, но пак не се успокоих – те бяха минали по-малко от час преди мен.  Като плувец, отнесен от водата навътре в морето, който има само едно желание, да се върне на брега, така забързах и аз към с. Батулия. Този страх обаче така и си остана в мен.

   Друг път бях на разходка по коларския хът от с. Луково за с.  Войняговци, който прехвърля доста висок рид. Под вр. Голата ГлАва чувам глъчка, борба межди вълци. Вероятно се бореха за удавено от тях прасе или сърна, бе много зловещо. Не изплащих се, обзе ме ужас. Продължих към махала Виши камък, постепенно глъчката затихна. Виждал съм чакалска сватба, те се „провеждат” през м. февруари, като и вълчите, тогава врясъците на ухапаните чакали-претенденти за чакалката са ужасяващи. Сега бе още по-страшно. Години след това, минавайки ппрез това място като да чувам отново тези зловещи змуци.

   Третат ми уплаха бе през едно лято в с. Славиня.  То е в Западните покрайнини в полите на планината Видлич. Тръгнах аз по римския път да прехвърлям планината от селото за Забърдието, част от Царибродско, но срещнах една баба на нивата си. При горещина, клоняща към 40 градуса. Бабата каза, че с отхождането ва хората от планината, вълците са слезли около селото и ако видят магаре или друго животно без стопани за минути го разкъсват и на парчета отнасят в гората. Не обърнах внимани на бабата но..

   Навлизайски в гората, където пресякох малка река видях мечи акета и мечи стъпки. Сложих една монета от 5 стотинки на задната лапа на мечката за да има критерий за сравнение, снимах каквото видях и продължих. Скоро под мен от долината на рекичката чух същата смразяваща вълча разправия както при вр. Голата ГлАва. Обзе ме придишния стах, да не ме срещне мечката и сега новия и набързо се отказах от плана си. Прехвърлих се на долината на р. Росомач, която извира от централното било на Балкана. Голяма красота!

  За последната ми среща, преди дни, която също предизвика голяма уплаха в мен вече писах. Но и се замислих. Преди години не ми пукаше от среща с диви животни. Виждах рис в дела Копрен на Балкана, привечер разгонвах стадо диви свини, което бе на пътеките ми по Западния Балкан. Не ме плашеха нито разстояния, нито, че няма къде да спя, най-малко, срещите с диви животни. Сега всимкитетези неща ме плашат в различна степен. През зимата аз ходя с летните си дрехи, малко повече облечен под анорака, но ако се случи да стане така, че да не мога да се върна поради травма или изгубване, вечерта ще замръзна. И съм особено внимателен. Преди не ми пукаше. Преди бях по-ценен като човек, защото ми предттояха още много дела по жизнения ми път. Вече пхочти всичките ги свърших. След като се роди внучката ни през 2013 г. у мен изчезна стахът, че все някога, ще умра. С тази мисъл започвам големите си пътувания, които все по-малко ми отиват по дивотиите на България, но не мога да се откажа от тях. Истината е, че сега се страхувам, може би по-точно е да кажа, много по-внимателен съм от преди. Хвърляйки поглед десетки години назад, при пътуванията ми по планини, оброци, светилища, паланки, природни забележителности и др. си мисля, че ме е пазел Някой. Ще дам и пример:

  Приближавам се до мечок, който спи, аз го виждам пръв и се връщам, той не ме усеща. Мечокът пази територията си и види ли в нея наглец, перва му една лапа или го гази. Това е краят за „госта” му в територията, която той счита за своя, защото вероятността за го потроши е почти 100%.  Усетил ли ме бе мечокът, последната ми  разходка из тракийските светилища по долината на р. Хамбардере щеше да ми е последната.

    Сега същият Този вероятно ме предупреждава, повелява - да внимавам, защото ако стане беля с мен, може и да е последната от която вече няма да ме опази. И новата ми, нека я нарека нагласа, при пътуванията ми по планините на България вече е доста различна. Май достатъчно ми е оказвана закрила до сега, вече сам трябва да мисля за нея. Пътуванията на туриста-инок са доста по-трудни от тези в групи, а рискът да се случи нещо е доста по-висок.

   Идва лятото, и съм се размислил за предстоящите си пътувания. Плод на тези размисли е и този постинг...

Благодаря!

Случайно ли се казва "смело сърце" и "шумка шумна, сърце трепна"?
Забелязах на стари години, че смелостта, спокойствието, имат много общо със здравето на сърцето. Но предпазливостта може да е по-спасителна от смелост и сила.