Прочетен: 1506 Коментари: 2 Гласове:
Последна промяна: 13.12.2021 22:19
С посвещение на бившия партиен секетар на "Чората", днес е голям празник за него!
ОЩЕ ДВЕ „КОНСКИ” ИСТОРИИ И ЕДНА КОНСКА ТРАГЕДИЯ...
Изпитвам особено уважение към конете, бих казал дори почит. Благодарение на тях хората от предишните поколения са получавали разностранна помощ в бита си – теглителна сила при изораване на земята, при транспорт, пренос на товари през местности без пътища, а по време на война конете са били мобилизирани. Картини от войната винаги показват и коне сред убитите войници.
Конете през хилядите години съжителство с хората са привикнали с тях. Дори днес, цитирам махалите по Източните Родопи, ако хората нямаха помощта на конете, те не биха могли да обитават тези полупустинни места. Спомням си един много възрастен турчин от махала Небеска с изключително красива кобила, толкова красива, че отидох да я погаля по муцуната. Похвалих го заради този красив кон, а той каза:
- Красив или не, конят е богатство. Благодарение на него ние с бабата си купуваме храна от с. Женда независимо има ли сняг или не, можем да отидем чак до Черноочене /б. м. на 25 км/ на лекар. Ето сега съм тук, докара ме кончето, после ще ме върне обратно с два чувала шишарки за печката.
Сега ще разкажа за два случая с мен и кон, ето първият:
Някога имаше път от с. Батулия по золината на Кръстешката река, който извеждаше на висок рид, разделящ реките Кръстешка и Свиньовска. Пътят пускаше разклонения в много посоки – към в. з. Мала мечка, към с. Лескова махала, към с. Оградище, към махалата Свинове и тази над нея, наречена Добружанската, до която се достига по отклонение от пътя за с. Кръстец. Защо тази махала е наречена Добружанска или Добружанците?
По времето на цар Борис ІІІ в Добружа едно лято е имало такава суша, че тя унищожава реколтата, умират и домашните животни. За да се спасят от липсата на вода, хората напускат някои региони на Добруджа. Цар Борис ІІІ дарява на тези хора държавни земи в този регион на Балкана, където те се установяват, но дава и едно обещание – да направи всичко държавата до тези хора по Добруджа да достига вода. С помощи от държавата преселниците добружанци си строят къщи, завъждат стока, работят земи и заживяват сносно. Но...до колективизацията. После им вземат всичко, хората се преселват още веднаж, този път в София, само с дрехите на гърба си... Остава само името на една местност, с останки от къщи, която хората тук наричат Добружанците. Извън темата напомням, че подобна съдба имат и тракийските българи беглеци /качаци/ от Източна и Южна Тракия. България посреща тези бежанци, приема ги, дава им поминък, в началото бубарство. Разполагайки с умения да гледат земя и стока и трудови умения, хората започнали живота си отново но...колективизацията им е...а майките. Поеха по градовете и днес от тях остана само споменът в кварталите на градовете, където те са живяли като Тополовград, Перперек и др. И тук и там по някоя църква, строена от богатите тракийци, след отнемане на сомствеността им поели по Канада, САЩ и другаде, прокудени от родината им от идиотите, чиято издънка днес е Радев.
Следващо разклонение извежда на кръстопът за централното било на Балкана, за махала Свогето, разположена на 1400 м. н. в, за с. Томпсън и за махалите Редина и Лесков дол . И разбира се за с. Кръстец, най-голямото от всички села тук в миналото. Днес, само с един-два димящи кумини. И къщи със заключени с катинар врати и паднали стени. Минавайки от тук при срещата с останалите здрави къщи на хората, някои с украса, други красиви без украса, но с преобладаващ син цвят по тях, през очите ми се появява един умиращ старец...А тук има и манастир, от който е останала само църквата. Някой обаче е изчезнал кръста, който беше там и вероятно той стърчи сега в някой мутробарок, свидетелство за духовноста на мутрата. Тези, които изпраха парите и днес взеха властта, обединени от клонинга на Кремъл, Радев.
В ливадите под най-ниската част на с. Кръстец всяка зима пасяха стада коне. Ненужни на стопаните през зимата, те ги „натирват” в планината, където се събират с други коне за да се пазят от вълците и така изкарват зимата без да имат нужда стопаните им да ги хранят. Стадата обаче имат някякво договорка помежду си и всяко пребивава на определено място, една доста голяма площ. Под първите къщи на махала от с. Кръстец, сега обезлюдена, имаше стадо коне, което пасеше там и се криеше на завет в приземните етажи на къщите при студ или буря. Точно под тези къщи минава пътят, а пред къщите има три огромни дъба. Без всякакво съмнение това е било оброк, но някой и от тук е изчезнал кръста от мястото му. Отидох до предполагаемото място на оброка, от където може да се продлъжи нагоре по стръмна пътека към с. Градец. На пътеката обаче срещу мен стои един огромен ангорски кон и ме гледа. Това бе водачът на стадото, а стадото бе зад него. Излъчването на водача бе спокойствое и сигурност. Имах един нарязан хляб за кучета, ако срещна такива, предложих го на коня. Изяде той една филийка, после още няколко, пръхна ми приятелски в лицето, понаплю ме. Погалих го по носа, той си трае, което означава, че вече ме е проучил и има добри намерения към мен. Аз обаче исках още да галя коня, защото ангорски кон не бях виждал, а с такъв ръст, по-висок от мен, никога до сега. Погалих го по врата, по гривата, преместих му се от страни, той с държи приятелски. Тръгнах нагоре, той също, а с него и стадото. Преди селото ме оставиха.
Специално заради този кон тук дойдох още веднаж. Според мен той ме бе запомнил. Дадох му още един хляб. Останах да се порадвам на този огромен ангорски кон, а той започна да пасе. Имаше тънък сняг, той духаше с носа си върху него, топеше го и пасеше тревата под снега. По едно време конят започна да ака, но за моя изненада това започна да прави цялото стадо. Само аз бях изключението. Натрупаха по снега двадесетина вдигащи пара купа. Овцете имат стадно чувство, но същото го имат и конете, макар и доста раздлично.
Този ден бях тръгнал за махала Свогето и с. Буковец, а стадото отново ме придружи по пътя ми за малко.
Зимата премина, пролетта отново се оказах на път към тази изходна точка, с. Кръстец. И чувам цвилене на кон, но не тревожно, а радостно и виждам този огромен кон да тича от гората към мен. Стори ми се голям като планина и си казах: Боже, дано да успее да спре преди да ме е отнесъл. Познал ме е. Но аз се отсрамих. Като да знаех за тази сеща и носех отново един нарязан хляб. Конят изпръхта приятелски в лицето ми, дадох му хляба. Този път той продължи плътно след мен, като от време на време издишваше топла пара във врата ми. Усетих го кога ще спре – когато спря да ми диша във врата, спрях и аз, погалих го по носа. Той се изпръхтя в лицето ми и започна да пасе пред краката ми. Погалих го по врата, защото там бе най-леко достижим докато пасеше, той продължаваше да пасе. Установих, че главата му е толкова голяма, колкото аз целият. И ми мина през ума:
Как нямах една стълба да му се покача, сигурно и той щеше да се зарадва.
Този огромен кон с ангорска козина остана в паметта ми и сега си задавам въпроса, какво ли е станоло с него? Конете живеят 30-40 години, два пъти по-дълго от кравите, но след 30-та си година те започват да се изморяват, не са работоспособни и стопаните им през пролетта не си ги прибират обратно, а си вземат ново конче. Затова през лятото конското стадо изглежда доста по-различно. А магаретата – те живет до 10 години по-дълго.
Вторият случай:
Прибирам се по вЪрвището от Ябланица за Бухово, наближавам Желявската седловина. Срещу мен идват възрастен човек, който едва се движи и кон, който много силно куца. Заприказвахме се с човека. Когато той говори, конят, стоящ срещу мен, гледа към него. Обяснява дядото, че конят настъпил обръч от каца и наранил копитото си отзад в меката част. Така той не можел да си носи сторанина, който едвам ходеше, а имаше и опастост от инфекция на раната на коня. Седяхме двамата един до друг на разстояние към два метра. Срешу мен стоеше конят и си вдигна болния крък към мен, показвайки ми копитото му. Задържа така кракът си, аз казах на стопани да го прибере, защото ако ме фрасне с него, ще ме потроши. Той каза да не се притеснявам, конят ми показвал къде го боли и така ме питал мога ли да му помогна. Но конят стигна по-далеч – започна да си размахва копитото на педя пред мен, което за мен бе опастност. Стопанинът на коня отново каза да не се безпокия, а докато той говереше, конят се обръщаше към него и и си държеще кракът във въздуха без са го размахве пред мен. Истината е, че много се изплаших. Седнал, срещу мен кон размахва копитото си, страшно е. Докато човекът говореше и конят не махаше крака си, аз станах и да се преместих от дугата страна на стопанина му. Дано да оздравее конят, каза човекът, защото тук ветеринар няма, а няма ли го конят, и мен пяма да ме има. Бил миньор някога в Сеславци, жена му починала и той се прибрал в колибата, където е раждан Постегнал я, помогнали му синовете, с коня докарали и печка. Постегнали и яхъра за коня, с който преминавал през планината до Бухово да си взема пенсията и да напазарува. Но без коня, каза той, така и ще си умра в колибата и никой няма да ме намери. Разбрах къде е къщата му /колибата/, една самотна къща на километри от с. Ябланица.
Пожелах му конят да му оздравее, но забелязах, че човекът след почивката се придвижваше доста по-трудно, а конят – още повече куцаше. Сега си мисля, май и двамата бяха тръгнали към смъртта си, човек и животното, един без друг които не могат. Гътне ли се единият, свършва и другият....
Още малко на тема коне.
Най-грозната порода коне според мен е тази в Западните Родопи. Конете там са с много тъмен цвят, с дълга козина, приличат на магарета, но не са с дълги уши, имат ненормално дебели крака и много големи копита.
А сега един тъжен”конски” финал:
Някъде към 1958 г. милицята хваща каракачаните. Не каракачани били тия по планините ни, с милионите овце, а предрешени гръцки шпиони. И ги разкулачиха. Секвестираха добитъка им, който премина през кланиците – милиони овце – но и други животни, най-вече конете им, без чиято помощ те не можеха да дойдат от Гърция до Балкана с многохилядните си стада овце каракачанска порода – с груба мазна вълна, непронускаща студ и влага. Транспортът им се осъществяваше с конете на самари, отстрани с по два сандъка.
С толкова много коне по Балкана от породата каракачански кон, каракачаните развъждаха тези коне и продаваха на селяните малки кончета. Още я има тази порода у нас – сравнително дребни коне, много елегантни с малки копита. По стъпките се познават дори да не ги види човек.
След секвестирането на животните на каракачаните - гръцки шпиони от Сливенския балкан – каракачаните от Чумерна - и въдворяването им на определени места, конете на тези нещастници са били откарани до с. Жеравна. Там е била направена ограда, като в заградената площ са били вкарани към 1000 коня. Виждайки тези прекрасни коне хората от Жеравна и Котел са молили милиционерите да им дадат по един кон, но не сам дали. Върнали се хората, закарали по един стар кон, да го сменят с млад и здрав, за да се запази бройката им, пак не се получило, милиционерите не посмяли. След около два дни без вода, конете пощуряли, започнали да се ритат, хапят, станало ужасно. Но не ги пуснали. Вместо това дошли милиционери джелати и застреляли всичките коне. Хората, видяли това зверство вече да починали, но аз виждах човек преди много години, който си бЕреше дЪрва с неговия кон и който ми разказа за това зверство. Аз видях в Ябланишкия балкан двадесетина разсреляни от идиотите коне, този е видял към хиляда...
Потомците на тези идиоти днес под ръководството на Румен Радев поеха управлението на страната. Предците им фанаха гръцките шпиони, сега тия ще забраняват незаконното подслушване и ще махат Гешев. За тях ще имам друг постниг.
Но днешният ден е знаменит за нас – от днес имаме нулева корупция. Гаранция – правителството на президента Радев. Само където изобщо не ги слушах, а през времето, докато лях в къщи слушах Реквиема на Брамс и написах този постинг. Вместо да ме лъжат в ефира млади още неразработени проститутчета, спочних са за приятелите на хората, конете, които, като вече писах, почитам. И слушах, гледайки текста прекрасната музика на Брамс.
