ЕДИН НЕЗАЛИЧИМ В СЪЗНАНИЕТО МИ СПОМЕН ОТ ПРЕДИ /ОКОЛО/ 30 ГОДИНИ
Големата и Малата планина са възлюбени от мен, бил съм там стотици пъти. Те са част от моя парк и са свързани с живота ми от /около/ 1965 г. до сега. При последното ми пътуване по тези места на три пъти стадо коне тръгваше с мен и това върна в съзнанието ми един много трагичен спомен, свързан с коне.
Беше началото на „прехода”, крадеше се всичко. Девизът на крадците бе: Всичко, което не е забранено е разрешено. Тогава се пръкнаха мутрите, яхнаха джипове. Бидейки редовно по планината знаех какво правят престъпниците и кои са пътищата на престъпността по Софийския и Врачанския балкан от Враца до Ботевград. Описвал съм ги многократно в блога си. В следващите постинги ще опиша два спомена, сега започвам с дълбоко трагичния.
Архипелагът от махалите на Ябланица, съседен на архипелага Огоя, в миналото е имал доста пътища и пътеки през Големата планина, по които хората са достигали Софийското поле. Там са правили бартер, заменяйки животински стоки срещу сол, газ за осветление, пирони и др. Едни пътеки са били приспособени за пешаци, други за натоварени коне, трети за волски каруци. Тези за волските каруца са били наричани вЪрвища. Подобни пътни връзки между Ябланшца и Софийското поле има десетки, аз познавам над 20. Към тези пътни връзки се добавят и идващите от архипелага от махали на село Огоя, които пътуват до с. Локорско. В този участък Балканът е широк 40 км. и се състои от пет успоредни рида. Погледнат от някой висок връх той наподобява ръзвълнуван океан. След много години разходки с опознавателна цел по него, той може да бъде опознат.
Измежду тези 20-на прехода от Ябланица до София имам няколко възлюбени от мен. Една пролет тръгнах от Ябланица към София, като се отклоних по рида с личния връх Острец. Пътят минава почти по билото на рида и е прекрасен. По него през лятото между скалните цепнатини цъвти едно цвете с люспи като на крокодил с жълто цветче на върха, което се показва само през деня за малко. Скрие ли се слънцето, люспи скриват тази красота.
Този ден попаднах на съхранена пътека по страничен рид, който ме изкачи на един невисок връх. Приближавайки върха усетих движение на животни и специфичен мирис на месо, на кръв. Разхвърчаха се птици, побягнаха лисици, а падна и мъгла. Навлязох в гората да видя причината за събирането на тези животни. И видях един от най-големите ужаси в живота си. Не мога да кажа от колко на брой коне, може би 20, колкото има в едно стадо, останките им бяха разхвърляни по поляната между дърветата. Главите на конете бяха отрязани и хвърлени на страни. Вълците обаче бяха изяли меките части от тях – устните, носа, очите, около очите и оглозгали задната част на главата. Бутовете на конете бяха изрязани, месарите казват измездрени, а също и месо от горната част на предните им крака. Месо бе изрязано и около гръбнака на конете, а също и от вратовете им, отрязани веднаж към главата на коня втори път към тялото. Коремът им също бе разрязан и червата бяха навън от тях. Вероятно от джелатите са били извадени дробовете им, сърцето и бъбреците. Хищните животни бяха раздърпали червата на разстояние десетина и повече метри от коня, и така червата, дърпани от други животни покриваха частично площта с натръшканите коне. Някои от конете бяха частично одрани, като кожите им бяха също разхвърляни около тях. Няколко коня не бяха измездрени. При тях вълците бяха изяли меката част от месото около дупетата им и месото от вътрешната страна на бедрата до бедрените кости. Главите им бяха без носове, устни и очи. Кръвта още личеше по поляната, такъв ужас не бях виждал. Още повече, защото почитам това животно.
Птици и лисици имаше навсякъде. Такава жестока картина не бях виждал в живота си. После ще обясня как е станало това, научих дори кои са извършителите.
Покъртен от разстреляните и измездрени коне поех надолу по долината на рекичка, която тече към р. Елешница. Мислех си: Хората през зимата за де не хранят това голямо животно го отпращата в планината, където то се събира с други коне и през пролетта си го прибират. А тези разбойници за около 70-100 кг. месо от кон ги лишават от работното им животно.
Съвсем скоро след това ужасно място виждам стъпили на една скала три вълка и не мърдат, все едно част от камъка. Това бе причината да ги доближа, защото ги мислех за част от камъка. На най-високат част на камъка стоеше един рижав вълк, много едър, а в по-ниската й част още два по-дребни със сива козина. Спрях се, но в името на истината не се изплаших. Те едновременно скочиха от камъка зад него и повече не ги видях, но и не гледах дали са там. Съвсем честно, бях спокоен, няма хора изядени от вълци. Слизайки надолу обаче по пътеката в тясното дере краката ми сами вървяха. Не бе дълга долчинката, отпред се виждаше поляна до р. Елешншца и чух изстрел. Тогава видях кон на поляната, който при всеки изстрел някак подскачаше, после започмна да си клати главата, след това коленичи, като задните му крака останаха прави, след секунди се срути в страни. Сега вече се изплаших - това са ловци, ако не разберат, че на поляната излиза човек, ще ме застрелят и мен. Започнах много силно да свиря с уста, имам много силна свирка. Всичко затихна, но видях нова сценка. Няколко души отидоха при коня, и започмнаха да го дърпат на страни, но не можаха и го покриха с брезент. Той бе почти на пътеката, но аз не гледах към него, а към ловците, които бяха от другата страна на пътеката. Все едно нищо не съм видял, все едно няма застреян и покрит кон, а с шеговит глас, доколкото това ми бе възможно, попитах: Ще ядем ли днес прасе? Те отговориха нещо, аз си продлъжих, все едно нищо няма. И| тогава ме тресна голямото шобе. Тези идиоти са убийци, какво им пречи да ме застрелят в гръб. А поляната бе дълга, дълга. От напрежение главата ми стана мокра от пот, не се обръщах да видя идиотите.Чак когато излязох от поляната, доста дълга и завих покрай реката се успокоих. Продължих по долината на р. Елешница и по една пътека в долчинка с цъфнали кокичета, от която хората в Сеславци са взели за градините си се изкачих на Сеславския превал. Минах покрай манастира Св. Николай, чиито стенописи са намазани с бяла боя с надпис с червени букви: Да се учим от заветите на великия Сталин! Там имаше няколко рудника за радон, най големият, Чората, бе в посока на с. Бухово.
Разбрах каква е била тази операция по разстрела на конете. Неин изпълнител е била мутрата Курилеца. Месото е постъпвало в Кремиковци в цех за месопреработка в двора на ЗСК, като контролът се е осъществявал от Братята, синовете на милиционера от Кремиковци Димитър Стоянов. Името на шефа му на МВР, Димитър Стоянов, е съвпадение, този е друг. Той е от Ябланица и е бил ятак, а синовете му са били барети. Историята им е доста дълга. Биват наричани Дамбовците. В този регион добрите, работливите хора са били наричани данговци, а крадците и мошеници - дамбовци.
И още нещо – селяните с разстреляните коне се оплакали на полциаите в Курило за това престъпление, но нямали доказателства. И полицаите им препоръчали:
- Ами пазете си конете! И като хванете някой такъв, вържете го за едно дърпво, той ще замръзне и ще се отървете от него.
От този акъл към потърпевшите едно става ясно: Цялата тази операция по измездрянето вероятно е била съгласувана с милицията...
Завършвам този постинг като си пожелавам:
- Дано боклуците на Радев не върнат тези години...
