ЗЪЛ ЧОВЕК ОТРОВИ ДВЕ КУЧЕТА, МОИ ПРИЯТЕЛЧЕТА..

   В махала Поляните по средата между селата Батулия и Кръстец един млад човек има парцел и се грижи за него. Не както трябва, но го подържа. В парцела му има кладенец, има ток, от Батулия до него има път за джип, каквът той има. Този младеж съм го виждал винаги сам, макар да е към 30.

   В двора му имаше две огромни кучета братя, като едното бе 70 кг, а другото – 60. Породата им не знам каква бе, но устните им бяха по-дебели от тези на Мара Отварачката. Сприятелих се с тези кучета, на които винаги носех храна, а те не напускаха парцела. Веднаж през зимата в поледица пак минавах от там, кучетата ги нямаше в двора. Докато гледах къде са дочух шум като от тракане на копита на кози по твърд сняг.  Обърнах се, двете кучета тичат към мен. Първото се изправи, високо бе колкото мен и опитва да ме прегърне. Второто така ме бутна, че се изпързалях на метри и паднах. Докато се изправя те ме ближеха по лицето. Установих, че главите им са по-големи от моята и през ума ми мина мисълта, че ако решат да ме разкъсат, ще сторят това на мига. След първоначалната радост те тръгнаха с мен към Батулия. Само че ме бутаха, събориха ме няколко пъти, защото беше много хлъзгаво. Заставаха и пред мен, не мога да се придвижвам, изпуснах си влака.

   След тази среща кучетата бяха предимно навън, защото не бе проблем да прескочат оградата, което явно се бяха научили да правят.

   Това приятелство продължи към две години и кучетата изчезнаха. Преди дни минавах отново през тази махала. В двора видях стопанина с ново куче, и то огромно, но друга порода. Попитах къде са двете големи кучета, а той с тъга каза, че злосторник им е хвърлил отрова и те са умрели пред вратата на къщата му, едно върху друго...

   Тези две огромни кучета бяха атракцията там, чувствах се задължен да им нося по нещо. Обикновено купувах един хляб от магазина в с. Батулия, който те с по едно-две захапвания за секунди изяждаха. Без тях мястото остана като сиротно, а стопанинът им постави под едно огромно дърво гипсово параклисче на специална поставка. Идиот е счупил поставката. Вероятно е същият, който отрови и кучетата, моите приятели от тази махала.

   Нещо подобно се случи с най-красивото куче на света, което съм виждал, един Мечо от махала Кръст над с. Бов. Това бе едно огромно овчарско куче в черно-бяла окраска, но съвършенство. Минавайки от там му носех кокали от къщи ако има останали или му купувах по нещо. Той се държеше не така приятелски с мен, но много мъжки. Понеже е доста по-едър от вълците, те не не навлизали в двора на човека, Мечо ги гонел. Веднаж му занесох храна в една пластвасова кутия, беше доста. Както Мечо се хранеше се завъртя мини тайфун, който отнесе снега около мен. Признавам, че се изплаших да не ме вдигне. Мечо обаче въобще не обърна внимание на тайфуна и продължи да яде. Това ми придаде спокойствие. След секунди „тръбата” се премести в страни от нас.

   Мечо беше баща на половината кучета по Бовските махали,  познаваха се по украсата.  Овчарят под този човек, който е и ловец,  обаче се ядосал на Мечо, защото ходел при неговите кучета и го застрелял. Отиде и този мой приятел. Дядото и бабата тъгуваха като за починал човек, а дядото казваше:

  -  Оти не съм по-млад, щях да му дам заслуженото.

   Третият приятел, който имах бе едно малко декоративно куче от с. Заселе. То приличаше на косматата гъсеница, която единствено кукувицата може да яде. Веднаж минавах от там, то излезе без да ме е виждало никога, заигра се с мен и се привърза към мен без да съм му дал никакъв повод. В къщата за гости Божиновото често водя туристи. Колкото пъти минавам от там това куче излиза и ме се радва, но така, че се задушава и ако го взема се напикава в мен. Пътувайки към Заноге или Батолов дол специално се отбивах да му оставя по нещо. Към три години продължи това приятелство, но вълците изядоха кучето. Обезумели от глад, вълците влизаха една зима по дворовете на хората и изядоха кучетата им. В овчарниците няма как да влезат. Бяха изяли кучетата на хората чак долу в с. Церово.

   Размислих се, как може човек да мине покрай животни, които нищо не му правят и да ги отрови. Това може да го стори само нечовек.

   Близо до този регион се бях сприятелел с един огромен ангорски кон жребец, водач на стадо, на който дадох хляб. Запомнил ме е конят, защото преминавайки от там понякога се чуваше цвилене и той дотичваше до мен, а след него и стадото. Ако нямах нищо за него, давах му моите филийки хляб. Няма да остана гладен. Но да хвърля отрова на животно или както прави един съсед на вилното ни място, хвърля Раундъп по младите фиданки на съседите, за да не му засенчвали двора – това не мога да направя. Животът е нещо, което трябва да се уважава и пази. Независимо за растения ли става въпрос, за животни или хора....