ПОСЛЕДНОТО МИ ГОЛЯМО ПЪТУВАНЕ ЗА ЛЕТО ГОСПОДНЕ 2021 ОТМИНА...

    Поради многого ми ангажименти през това лято, отнели ми към 2 месеца от него, туристическата ми програма бе много конценттрирана и протече с голямо напрежение. Най-голямо бе това напрежение при последното ми пътуване, което протече буквално по минути и поради това бе рисково.  Прибирах се в базата си почти по тъмно, загубване можеше да доведе до оставането ми в гората, където вечер теемпературата бе -7 градуса, което означаваше замръзване.  И други рискове имаше, но имах винаги късмет.

   Това лято бях на три пъти по рида Велийца и огромното разклонение от него, наричана Беслет или Добраш. Бях сред места, недосегнати още от човешка дейност, сред села, намиращи се на 1500 м. н. в. наподобяващи наблюдателни пунктове към Рила или Пирин или към двете едновременно – Орцево, КьоравО. Преминах през много тежки 10 часови преходи, приключващи със светлото време на деня сред места, където не стъпва човешки крак, а само диви животни. Навлизайки в тях усещах със сетивата си погледи върху мен. Почти при всяко пътуване ползвах римски пътища, някои в оригинал, други разширявани заради камионите. Преминах и през някои инциденти, като едно падане заради клон-пружина, при който частично повредих фотоапарата си, едно изгубване в смърчовата гора при връщането ми вр. Беслет. В труден момент се оказах заради погрешна информация при посещението ми в Софандере, която удължаваше пътя ми с 12 км. над 30-те, които изминавах всеки ден. При връщането ми ме заболя внезапно лявата част на кръста ми, а ми оставаха още 10 км, падаше здрач. Имам фенерче, пътят бе римски, но болката м обезпокои. За първи път се усъмних в себе си, че ще се справя, в смисъл ще се прибера в базата си. Внезапно по камъните на римския път с подскачане по тях ме достигна кола на един помак от Медени поляни, живущ във Велинград. За 40 м. достигнах до базата си. Ако я нямаши тази кола, щях да ходя към 3 часа по тъмното. Болкаата в кръста ми мина докато подскачахме по камъните на римски  път.

   Завърнах се от пътуването с много красота, която нося в себе си и 1081 снимки от това пътуване. Спах с приспивателни. Установих, че рисковете, които поемам са все по-големи, но пък и получавам помощ от Някъде при пътуването си. Последният пример е този, при който по тъмно с болки в кръста и 10 км. пред мен внезапно се появи кола и ми помогна.

   Пътуването е в кръвта ми, но вече се замислям, че то може да завърши и зле, едно падане е достатъчно. Нито има телефонна връзка, по повечето места, нито някой може да ме намери. Въпреки това обаче не спирам и имам нови планове. А рисковете – каквито и да са – приемам ги. Но в такъв студ не трябва повече до ходя.

   Ще завърша  постинга си със сравнение със сктника от песента на Щуберт, Странникът. Този превод е неправилин, защото тя е наречена Der Wanderer, човек, който пътува. Внезапно във Фантазията за пиано наречена Скитникът се появява темата на тази песен, изразяваща чрез музика ежедневиито му. Следва лиричин епизод - странншкът си почива е се размсля, но как си променя и изявава той след това когато поема пътя си отново, това само геният на Шуберт може да изрази с музиката си. Величава четиригласна фуга завършва това най-велико клавирно произведение на Шуберт.