НЕ  ПОДЦЕНЯВАЙТЕ  КРАСОТАТА  НА  ПОНОР  ПЛАНИНА!

    Понорът е доста голяма по площ планина, която се състои от три дяла – Малък, Среден и Голям понор. Дупките по тази планина, около 3000  – понори, въртопи, уврази, пропастни пещери, почти всички обградени с високи отвесни бели скали, наричани препасници, образуват приказно красив комплекс. Тези скали са утаени, защото планината някога е била дъно на море, както и Северна България. В тях има останки от раковини, миди и др. морски животни. Чувал съм, че такава природа има само в Босна, но не съм бил там. Описвал съм Понора и доста преходи по него, сега обаче ще опиша няколко прехода, които наричам академични. Според мен те са най-красивите, напълно вероятно е да ги познавам само аз. Радвам се обаче, че в последно време има раздвижване по тази планина, предимно по Средния понор. Както Рила има много красоти, но са някак разпръснати, а при Пирин, който е доста по-малък, те са близо една до друга, подобно е и положението тук.

    Понорите като природа не са характерни само за нашата Понор планина, те имат преходен процес в съседните на нея планини като Мала планина, Чепън, Видлич, понорови планини са Гребен и Влашка в Западните покрайнини, а също и Руй. Огромен поноров рид има в Западния Балкан между селата Дойкинци и Йелова, не по-малък от нашият Орлова бара над с. Бракьоовци.  Някога тези планини са били дъно на море, но повърхонстта на земята се е надигнала поради процесите в нея и са се образували тези чудни планини. Те са покрити с утаената част от дъното на морето – разтворен варовик през милиионите години от костите и черупките на морските животни. Животът ни тук е миг, а какво е ставало през милионите годиини на нашия прекрасен кораб Земята, с който пътуваме във Вселената, можем да съдим по подобни промени. И да се размислим за красиви неща, за чудото, наречено Живот, да приемем неговите естествени закони в ежедневието си, да се преборим с порстащината, с която ни атакуват от всички възможни места.

   Ще опиша няколко прехода из тази планина, снимки съм помествал достатъчно. Целта на тези постинги е да помогна на туристическото дружество Своге с идеи да маркират няколко маршрута. Мисля си, те не  познават планината като мен и изтъквам мотив – по-често или по-рядко аз посещавам тази планина вече над 50 години. Няма селце под планината с излаз към  билото й, от което да не съм тръгвал, ако това понятие БИЛО е приложимо в случая. От ниското планината изглежда с било, а когато се покачиш горе се вижда, че това е низ от огромни корита от типовете, които изредих. На мен любимите ми корита са понорите, защото в тях има реки и скални решетки, където водата им „пропада”, за да се появи от някой могъщ карстов извор като този при Лакатник, при Бов, при пещерата Дущника при Искрец.

   И още нещо за Понора, финално. Тази планина е отклонение от Балкана, площта й и доста по-голяма от тази на Витоща. Понорът представлява сиамски близнак на дела на Балкана, наричан Козница -  двете планини имат общ гръбначен стълб. При дела Козница, където са Тодорините кукли планината е най-висока, като до тази най-висока част за залепени Четирите големи понора, част от Големия понор. Следва Средният и след нето Малкият, наричан още Манастирище заради съществуващия там някога християнски култов център. Точно срещу тях перпендикулярно тръгва огромен рид с трите Кукли на него. Някога пасиище за стотици хиляди овце с целогодишен водоизточник, днес понорите се посещават само от някой като мен, който обича природата, дивите места, неподправената от човешка ръка красота. Затова ходя по планината, а не защото съм шпионин, както ми вменява една санктасимплицитасничка, пимнословеща новите хиперракети на Путин както аз планините на България.

     А сега – първият преход от серията Академични. Защото да измине туристът този преход и някои от следвщите, които ще опиша не е туризъм, а академия. Тук всичко е изключение, изненада, няма никаква логика. Но красотата му е уникална за природата ни. Запознаващите се с тези преходи, които тръгват по тези прехооди не трябва да са само туристи, а и доста разностранни личности с интереси и познания. Освен това трябва да имат даян и дупце, защото преходите, които ще опиша са осемчасови, а има и още нещо важно – ако има мъгла или лоша видимост, тези преходи не могат да се осъществят поради опастност от изгубване. Само добре запознатият с тази планина може да се ориентира из нея ако има мъгла или се влоши времето и се налага да се спусне в някое от селата. Защото може да попадне на препасници, високи не  по-малко от стената на Мальовица.

     Има един водопад в Средния понор, наричан Добравишката скакля. Тук водоопадите наричат скакли, в Балкана – пръскала, в Родопите падала, в Западния Балкан – скокове. Водопадът е наистина много иинтересен, защото носи във водата разтворен варовик. При скачането на водата варовикът се отлага и залепва по скалата, да я нарека майка. Така водопадът се мести напред и обазува чудни карстови образувания, подобни на сталактити. Те са многоо големи, в някои от тях има дупки, през които се преминава. Свогенци поставиха маркировка до него от пътя за с. Брезе, на около 2-3 км. след спирка Палилула. До водопада ходят туристи, но той не е единственото красиво и интересно нещо тук.

   За да се извърши този преход туристите трябва да са доста сериозни, защото се върви около 8 часа. Да се ползва автобусът от гара Север до Искрец не става, времето не достига за обратното пътуване с него. Трябва кола и тя трябва да се остави при отклонението от шосето за с. Брезе за водопада. От там започва римски път, минамащ покрай крепост, а срещу тази крепоост от другата страна на реката Искрецка има още една крепост, в двора й е телевизионната кула. Пътят вие под скалите на Добравица, които са голяма красота.  Има разклонение в дясно за скрити в скалисти гънки махали на Добравица. Леко се изкачва рид и от най-високата му точка се разкрива нещо приказно – насреща е скалата с форма на буквата Омега, под нея е Мечата пещера. Пътят слиза леко и наближава река, на която е водопадът Добравишка скакля. Реката е с доста голям дебит и отводнява една много широка долина. От тази долина стотици или няколко стотици карстови изворчета осигуряват вода за реката. До водопада има откронение. Някога имаше и стълби, за да се преминава през отворите на огромните отложени скали тип сталактити. Под водопада има вир. В този вир веднаж намерих удавен орел. Всяко животно преди да умре отива при водата и умира там. Същото важи и за свИните. При пътуването ни по прехода Ком – Емине със съпругата ми мор по дивите свини ги бе свалил при изворите на реките, изтичащи в Камчия и хората ни предупредиха дори да не се намокряме с вода от реката. Имам орела на снимка в блога си, с криле, разперени във водата.

   След рекичката започва изкачване, ползва се отново римски път. Този римски път е ползван от монасите да направят на самия рид огромен манастир, чието аязмо се ползва до днес. Село Горна Горновица е построено с камъни от манастира, но вероятно не само то. И още много камън има. На мястото на манастира има оброчен кръст от бигор.

   Пътят тръгва нагоре към селото Горна Горновица, скътано в една широка гънка на завет. Това е най-високото село  тук. Отлично запазен римски път поема нагоре, за да се включи в друг римски път, по билото на Понора. В начачалото на римския път погледът към Добравица, към скалите над нея, надолу към рекита с водопада и скалите-пещери и тези с форма на букви продължава да търси нови и новии красоти, а предстои още много път за този ден.

     Пътят върти над селото, изкачва се над него и нагоре, нагоре. Той се движи по рида, в ляво от който е долината на р. Добравишка, а в дясно  -  тази от с. Меча поляна, наричана Сиренената река Заради огромното количество суроватка, изхвърляна някога в реката.

   Римският път се включва съм този по билото и то по средата между първия връх на Средния понор – Булата, символ на планината и  последния - Столът, който е вдъхновение от където и да го погледнеш или от самия него. Само опитният турист може да се ориентира между толкова много върхове и въртопи, за да отиде на където е тръгнал. На средата между тези два върха-шедьоври има още един скален шедьовър, наричан ВрАтата. Скалата паподобява много издължена подкова, между която има букова гора. За символ на Поора е приета скалата Булата, защото се вижда дори от влака, но според мен симвлолите на Средния понор са три -  Булата, ВрАтата и Столът. Това са уникални места в пълния смисъл на думата, другаде такива в България няма.

   Пътят върти над и през пнорите, изкачва се и по върховете тип чалове. Никаква логиика! Ако познаваш региона отиваш където искаш, ако не – където пътят те отведе. Извън пътя не се върви, защото ако има спускане може да се надвесиш над препасница и ако няма време или сили за връщане и търсене на ново място за сускане става страшно. Препасниците са отвесни скали, много широки и високи, които са се образували при пропадането на половиината планиина някъде, в резултат на което тя придобива два етажа.

   Преди последният връх на този дивен рид – Стола, в дясно се виши най-високият връх на Средия понор, Сърбеница. Името не е добро, защото тук хората са сърбомани, а сърбите наричат населението турлаци и твърдят, че турлаците са сърби. Това не е така, турлаците са животновъди, които живеят между върховете на планината, ниименованието идва от френския език.

   Най-силен като изживяване при докосване до него е вр. Столът. Той представлява една столоподолна тераса. На нея може да се стъпи. В скалните дупки по отвесните скали гнездят хайдушки гарги. На Мальовица не е толкова страховито. Белите скали тук се редуват с каменни въглища.

   Слизането от този връх трябва да стане на безопасно място, защото под него има препасница, която от високото не си вижда. За да се заобиколи тазии препасница се върви по ската на вр. Сърбеница около 500-1000 м. докато се достигне един улей с много стръмна пътека. С голямо внимание трябва да се извърши спускането до достигане на терасата под тази препасница. От нея и по-долу се разкриват нови красоти към Стола.

   Следва преминаване на една ливада, по камънте на която има следи от раковини и отново по римски път се слиза към с. Добравица. По пътя има огромен оброчен кръст Свети дух. Слизането става по този път, като може да се съкрати, ако бъде забелязан още един римски път, който слиза в ляво от шосето. Той съкращава пътя с около час.  Ако не се улучи този път се минаве през с. Брезе, където в двора на църквата е най-красивият оброчен кръст от всичките в Западна Бълтария, а пред църквата има голяма римска чешма. Все надолу, по шосето, между двете крепости се достига до мястото, където е разклонението с маркировката за водопада Добравиишка скаакля.

   Маршрутът е за туристи высшего класса, приятна разходка!