ЕДИН  ПРЕКРАСЕН  МАРШРУТ  ПО  МАЛАТА  ПЛАНИНА

   Които са отваряли блога ми, знаят колко обичам тази планина. Площта й е поне колкото на Витоша, но тя е по-ниска. Най-високият й връх е Церия в нейния дял Косматица, висок към 1300 м. н. в, но хората от тук твъдят, че той е висок 1444 м. Които са били на този връх сигурно пазят спомена от неговия обзор към съседните красоти – Средния понор със символа на планината, вр. Булата, зад него – Тодорките, Крушачкия връх, на запад  Ком-овете. На изток пък се вишат личните върхове Издремец и Чукава, вижда се също Руй планина в Западните покрайнини, но и Рила, Витоша, Плана. На територията на  тази планина се е намирало с. Церецел, днес почти умряно, с пръснати по планината махали въърху площ едва ли не колкото е София в ограничението от Околовръстен път. Макар част от тези мегамахали да са придадени днес териториално към други населени места по Софийското поле и Искърския пролом и сега мащабите са огромни. Може би само Батулийско от всички старопланински махали може да се мери с Церецел-ско, защото неговите махали завършват чак при Мургаш, на около 20 км. по въздушна линия. Правя  сравнение с площта на София. Дължината на околовръстния й път е около 65 км. Ако тя е почти кръг, това означава диаметър около 20 км.

   Село Церецел още не е премахнато от картата, макар по махалите вече почти да се останаха хора, според мен не повече от десетина постоянно живущи възрастни хора на най-последния участък от жизнения си път.  Някога имаше автобус от Гара Томпсън до цетъра на махалите, където беше кметството, имаше магазин, събираха се хора. Това време отмина, но като туристическа дестинация село Церецел-център си остава. След напускането на махалите от хората новите обитатели там са дивите свини заради церовите гори, дали името на населеното място. Особено забележими са те през зимата, защото тръните, в които те се крият са засиипани със сняг. Има ги обаче и сега, случва ми се да ги събуждам.

   Ще опиша един приказен маршрут от с. Церецел-център през планината Косматица до Своге. По този маршрут съм преминавал много пъти, ползвайки различни пътеки. Имам парещи спомени когато тук срещах циганските разузнавачки в годините, през които те ограбваха къщите с временно ползване или вече напуснати от хората. По пътя от Своге, прекосяващ планината Косматица циганите навлизаха тук и превозваха ограбеното от домовете на хората от към скрап, къщни потреби, проводниците от стълбовете. Ако някой е отварял блога ми през тези години сигурно е прочел, че тази престъпност според хората там е била организирана и следена от мафиот от с. Томпсън, за когото всички хора са знаели с какво се занимава. Само полицията не.

   От с. Томпсън до с. Церецел-център разстоянието е около 4 км, а от с. Реброво – около 6. Върви се по долината на р. Дълбочица, от двете страни на която има махали. По левия бряг срещу течението на реката, който е със северно изложение също има махали, но доста по-малко отколкото по десния бряг. В ляво горе на самия рид на планината е църквата на с. Церецел. От другата страна към Софийското поле има доста села, някога териториално принадлежали към Церецел – Доброславци, Балша, Драговищица, Градец, загадъчната Царичина с огромните си насекоми, жаби и змии, толкова дебели, че едвам пълзят. Оброци има навсякъде покрй селата, но най-големият оброчен кърст е този при църквата на с. Церецел. Три от махалите на Церецел със северно изложение са разположени на къси високи ридове и така, макар със северно изложение, те не се засенчват от планината.

   От дясната страна на реката виши снага планитата Косматица, наричана Свогенската планина. Тя се ограниичава от р. Дълбочица, седловината при Свидня и от реката Свидня, после от р. Искрецка и от река Искър до сливането й с р. Дълбочица. Много ясни и точно определени като релеф са границите й. Към р. Дълбочица от планината слизат доста дерета, които се превръщат при вливанто им в. реката в рекички. С водата за хората и животните им и с пашата за животните горе по билото на планината Косматица, този регион се явява изключително благопрриятен за животновъдиите, отглеждащи овце, крави, а покрай кравите и прасета, които да дояждат оставащото от преработката на млякото.

  Маршрутът описвам от центъра на селото, за такава е приета една махала, до кято достига сравнително добър път и поради това там е било кметсвото. Мястото му е прекрасно, намира се на края на една долина, идваща от билото, преграждащо го към Софийското поле.

   Този регион е богат наа антрацитни въглища, които някога се добиваха и в завода на гара Томпсън се произвеждаше кокс за Кремикови. Всичко – рудницте, завода, администратиивните сгради, блоците за работниците – бе закупено от бушони /мутри, зад кото стои някой/ и бе превърнато в скрап с изключение на блоците, в които сега живеят цигани на помощи. Тук малко над централното село също имаше мина, маршрутът преминава покрай нея. След централната махала се върви около килиметър и половина нагоре покрай реката, където се премиинава по мост над река, идваща от дясно, а малко след него има разклонение в дясно с доста сериозен и стръмен път към изоставената мина и една от махалите церецелски. Не помня името й, защото махалите, които се водят към с. Церецел са над 40. Помня името на селото, до което се достига по глух път от следващото разклонение, Краве село.

   Пътят, обслужвал мината е доста добър и след около 3 км. след разклонението се достига до махалата. Мината е доста по-далеч, до най- високата част от махалата, поне на 1100  м. н. в. Живътът в селото е секнат. Мъртвило!  Тук идва само един възрастен човек с имот в селото, вдовец, жвеещ в Своге. Докато е работела мината е имало добре платена работа, хората са си построили много големи къщи, днес заключени. По това време хората окончателно са скъсали са със вековния си поминък, животновъдството. След закриваането на мината останалите в селото хора го напускат. Подообен е и случат със с.Чибаоовци, но така масово.

   Пътят, явно строен от трудоваците след Освобождението преминава през центъра на селото, разположенно в прекрасна, обърната на юг гънка на планната с много извори, наклонени ливади, мънички градини. Романтика, но тъжна, като да съм в гробище - такова излъчване има това райско място без никакъъв човек тук. Пътят продължава нагоре и нагоре по десния бряг на реката, в ляво остава най-висаката махала и изоставената мина. Като разположение тази мяхала има малко като нея, равни й по красота. Прекрасни ливаади, над тях горски пояс и над него билото на планината, не по-високо от 100 м. по вертикала от махалата. Къщите в тази махала са правени по модела от преди повече от век, от плетове, измазании с глина. Плетоовете са двойни, междината е натъпкана със слама, по тавана на стаите са полагани валци, което означава сено, напръскано с разреден крави тор за да се залепят тревите. На такава исочина горите са само букови, причината е и богатото на вода място. Подобна по красота е и махалата Лескова над с. Огоя, но там махалите достигат 1400 м. н. в, рекорд за Балканна.

   Пътят навлиза в останки от римски път, за което има убедителни доказателства. След излизането на пътя от гората той се губи под торфа, започват прекрасните билни поляни на Косматица. В ляво се преминава покрай един гроб на овчарка, убита от мълния, после де достига до върха Церия. Ако се продължи по в тази посока се достига до старото място на с. Свидня, много-много високо спрямо днешното при река Искрецка. И то – село призрак.

   Пътят по билото над последната по височина махала на Церецел продължава в дясно към с. Томпсън. В ляво от него има две разклонения. Първото е по доста сериозен път, модифициран римски път, участъци от който се ползват и днес, достигащ до Своге. Второто разклонение е по-скромно, то през букоова гора достига изцяло запазен римски път, който слиза на спирка Орлин. Римска му работа – 2000 години малка рекичка не може да отнесе камъните от пътя.

     Малата планина е една от любимите ми. Колкото съм попадал на нещо писано за нея, винаги се  подчертава, че тя емного красива. Позвнавайки цялата тази планина, аз я намирам и за загадъчна, цитирам местността Царичина. Зад с. Царичина има част от път покрай реката, идваща от с. Чибаовци, където всичко е изключение. Пред очите ми е дна водна жаба, тежаща поне килограм, която не можеше да скача, а само бавно да ходи. И едни жълти цвет, пет пъти по едри от нормалните.

    Съжалявам, че тази планина е непосетена, но проявявам и разбиране за причината – при толкоз много чакарака кръчми, наргилебарове и сръбска бира+скара+сръбскоциганска музика, как човек да вземе да си губи времето по някакви си баири. Светът се развива, хората имат нужда от култура, която им се предлага в заведенията от типпа, който посочих, не от дивотия...