СПОМЕНИ, СПОМЕНИ , СПОМЕНИ…

    Колкото повече остарявам, толкова повече спомени нахлуват в главата ми. Причините са две – доста бурно пробягах живота си, освен това притеавам изключително силна зрителна и слухова памет. Вчера спооменах в един мой постниг за с. Желен и ето, че се събудих доста рано тази сутрин с много спомени от него.

   Напомням, че природатаа около с. Желен е много специална – там се намират най-големите свлачища на България и мястото на с. Желен като място за обитаване е така благоприятно, като да е създадено от Бог точно с такава цел. Въвеждам тагове: вр. Грохотен, Разцепеният връх, огромното свлачище, заприщило р. Искър и повишило нивото на водата до с. Иск/ъ/рец.

    Споменът ми за гоорите над с. Желен е от периода 1975/80 г, не мога да кажа точно кога. Беше ранна пролет, снегът се беше стопил, но в гората нямаше още никакви цветя. Придвижвах се от с. Желен по рида между реките Лесковдолска и Трескавец, пътеките някога бяха толкова много, че си избирах коя да ползвам. Тогава гората над селото беше букова, прекрасна. Имаше пътеки, останали от животните, извеждани на паша в планината и свързващи махалите горе по висоокото на планинаата. Няма да е пресилно да кажа, че пътеките бяха гъсти като мрежа, трябва да си избираш обаче тези, коитоо да те отведат в посоката, която желаеш. Вървя из този рай и чувам детски гласове. Настигам след малко майка, водеща двете си деца по случай пролетната ваканция при баба им в планината. Като ги достигнах, тя, явно чувствайки се местна, ме успокои, че тази зима вълци не е имало, да си продължавам спокойно. Щяла да остави двете си момчета при баба им хем да я зарадва, хем децата да пожиивеят на въздух, защото в София е мръсно, каза тя.

    А каква бе гората – вековни буки, под доста от тях имаше изворчета. И пътека, криволичеща така, че да няма голям наклон, на места застлана с камъни. Приказно красиво…

    След 2 или три години отново бях там. Гората бе изсечена до последното дърво, предполагам непосредствено прези да бъда там. Всиичко бе засъхнало, изворчетата ги нямаше, растителността, приспособила се да живее в сянката на дърветата бе изгоряла. Достиганх до билото на планината над с. Лесков дол, където гората не бе изсеечена. Това екологчно престъпление възприех много тежко. Хората казваха, че гората е изсечена за подпори за шахти. Тук така наричат мините, които бяха доста и се добиваше мед, въглища, уран и др. суровини.

   Постепенно виждайки от влака обезлесената част, тя започна отново да става зелеена. Тогава имаше горско стопанство, площта бе засята с борови гори, които бързо напредваха. Аз обаче не смеех да се разходя отново там, защото преживяването от унищожената до последното си дърво вековна гора ми тежеше.

   Минаха години, младите борчета станаха големи дървета, извърши се подмяна на гората – от широколистна в иглолиистна. Този процес е протичал по Искърския пролом още от времето, когато по него е била построена железницата и е бил прокаран пътя. Преминаах през  тази новва гора. Какво да кажа – мъртвило, влага, в гъстака се усеща, че се крият животни. Иглолисната гора ее свърталищетоо на прасетата и вълците. Можеше да се преминава еединствено по пътища, които са били предвидени за залесителите, в страни от тях беше като джунгла. Поляните в буковатаа гора - места като за поемане на въздух в гората, също ги нямаше, подраст от боровете вече ги  покриваше. Всичко бе тотално променено. Природата обаче не беше вече същата, тя бе орезилена.

    Преди две години през зимата отнова бях там. Тогава имаше девиз да се секат бороови дървета, да се режат на определена дължина и да се изнасят в Гърция за производство амбалаж. Пълно бе с цигани секачи и коли трупчийки, които сечаха новата гора. Този бизнес с изсичането на боровите дървета се разпространи тогава из цялатаа страна. Сечат се боровете, малки високопроходимии камионии свалят нарязаните на определена дължина трупи, претоврават ги на ТИР-ове и за Гърция. Горите ни се превърнааха в щайги, касети и паалети за гръцките производители на плодове и зеленчуци.

   Мина и тази мода, да се секат боровите дървета за износ в Гърция. Да се секат обаче церовите /дъбовите/ гори окооло Ивайловград и да се изнасят като метровици за горенее в Гърция остана. Там мошеници са дали на гръцки концесионерии наши дъбови гори, които вече почти изцяло са унищожени.

   Двор без ограда, къща без кучета, в това се превърна страната ни, управлявана от продажници. В обект за грабеж. И понеже всичко произведеено от хората се ограби, сега се ограбва природната среда. Ограбва се не само от нас, но и от поколението, което ще дойде след нас, защото природата се възстановява бавно и то сами при условия, че не й се вреди отново. Като се роди следващото поколение и горите са унищожени, в ккаква природна среда щее живее то? Човешкият живот е към 70 години, а дървото „влиза във възраст” след повече оот 100, букът след 250, дъбът слад около 400. А на природата се нанасят и други щети, от простащината на хората. Напр. циганин говедаар хвърлил цигарата си без да я загаси в сухите трееви. Така един примат поради неввежествоото си  унщожи хиляди декара гори, изгаряйки и животинските видове в тях. Икономисти-ментета ще иизчислят загубите в пари, но истинските загуби за природата ии за нас, като част от нея не могат дъ бъдат изчислени, става въпрос за промяна на околната среда, чиито последствия са непредвидими.