КУЧКА  ДЖЕБЧИЙКА ?

 

      Тази зима успях да прехвърля веднаж Свогенската планина /Косматица/ ползвайки следите от колите на мутродърварите-бракониери в снега. Понеже знам, че в тази гориста планина, обект на бракониерство, обикновено има следи от коли и понеже е много красиво, отправих се отново натам. Мислех дори да се изкача на най-високия връх на планината, Церията, ако снегът разреши.

    Не се получи, за което и предполагах – от двете страни на пътя идиоти бяха изсякли дървета, които крепят ската срещу свличане. Изсечените дървета бяха акации и цер. Ненужните клони не бяха хвърлени в гората в страни от пътя, а оставени където са ги отрязали. За да преминеш трябма да преместиш клон на акация, който е с бодли. Мутрешка работа. Вече писах за срещата ми с един горски стражар от този регион, който каза, че един от тези бракониери е осъждан четири пъти на първа инстанция, като му отнемат и камиона, на следващата инстанция обаче го оправдават и му връщат камиона. Още щом го получи, започва да сече. При такъв апелативен съд как ще се опази гората, каза горският стражар. А на всичкото отгоре с тази работа и с тези агресивни хора той си рискува и живота. Докато не изсекат гората по балкана тук, няма да спрат, щом осъдени за това няма.

    Щом са секли тук, защо ще се хабят да пътуват нагоре, мислех си аз. Така и излезе. Нов сняг бе затрупал следите на камионите от преди седмици, които ползвах за да премина през Косматица. Можех да се придвижвам само по пътя за изоставената антрацитна мина Чибаовци, а от там към 15.30 ч. има маршрутка за София.

   Бързах за влака сутринта и забравих на масата стария хляб за животните, които срещам. Признавам, на Томпсън ми се досвидя да купя един хляб, за което бях наказан да остана и аз без ядене.

    Движа се аз по третостепенен път, но разчистен от снега, някаква космата топка на клон над пътя ми  малко над мен привлече погледа ми. Приближих я, оказа се катеричка, която с опашката си се беше завила като с юрганче за да не й е студено. Събуди се тя, следи ме с поглед, не бяга. Реших, че е гладна и понеже забравих хляба й предложих от кашкавалката, която си купих от гарата. Отместих се малко на страни, тя скочи от три метра и се приземи точно върху парчето кашкавалка. Отнесе го на същото място на клона и го изяде. Дадох й второ парченце, тя скочи без да ме чака да се отместя. Захапа го, качи се горе и изяде и него. Реших да й оставя половината кашкавалка - да остане и за мен, днес имам да ходя към 7 часа. Скок, захапване, качване на същия четал.

   След около час се разделих и с втората половина на кашкавалката си, ето как:

    Продължавам аз нагоре по долината на р. Дълбочица. Кучета, кучета, кучета, със кучета е пълен светът, казвам си. Всичките душици, но гладни, аз нищо не нося. Казвам си, това означава, че в района не бродят вълци. Като не намират друго за ядене, те изяждат кучетата на хората, измъкват ги дори от къщичките им. Достигнах къщата на брата на Бисер Киров, а пред нея на пътя нещо много едро, две кучета лежат в снега. Прближавам аз, но се стремя да не се вълнувам от големината им, защото кучетата усещат адреналина и може да ме нападнат. Подсвирнах им, те се зарадваха, замахаха приятелски с опашки и се приближиха. Бяха мъжко и женско, вероято на един стопанин. В такива случаи се казва, кучетата му живеят на семейни начала. Погалих мъжкото куче, то се зарадва, изправи се и реши да ме близне по лицето. Главата му колкото моята, излъчването му не приятелско, а любовно към мен. Прегърна ме иска де ме близне по лицето, аз се дърпам, то не ме пуска. Докато не ми облиза устниите не ме пусна.

    Кучката обаче ми се скри от погледа. Усещам, че е зад мен, побутва ме, прави нещо зад гърба ми. Пусна ме кучето, обърнах се, погледнах какво мегаревеше кучката по гърба ми. А тя ми извадила от еднодневката ми остатъка от кашкавалката, но с нея захапала и едната ми ръкавица. Викнах й: Спри, пусни ми ръкавицата, тя обаче държи откраднатото в устата си и не го пуска. Тръгна ли към нея, отдалечава се, не пуска. И изчезна в гората край пътя с обеда ми и с ръкавицата ми. Не се ядоосах обаче. Ако това го направят циганки джебчийки в автобуса, ще се спукам от яд, сега погледнах с насмешка. Мога и да не обядвам веднаж, а ръкавиците ми бяха с пет пръста, неудачни. За големи студове трябват с един пръст. Ето повод да си купя подходящи ръкевици и да не мръзна с тези.

    Спомних си подобен случай – работа зад гърба – в трамвай преди 1989 г. Една българка се омъжила за богат англичанин и станала лейди. Дошла на гости тук, качила се в трамвай, той претъпкан. Тя хубава, един циганин й се залепил отзад и я оправил. Тя – все едно нищо. Слиза дамата от травмая, една жена й казва:

-         Ама другарке, не разбрахте ли че циганина Ви управИ?

Българоангличанката отговорила:

-         Една истинска лейди не трябва да се интересува какво се върши зад гърба й!

   Аз се заинтересувах, но беше вече късно. Кучката си взе своето. Всички женски същества са хитри, преценяват ситуацията и се възползват от нея. Това важи и за хората. Човекът мисли жената за по-глупава от него, но тя може във всеки момент така да го преметне, че свят да му се увърти /увие/, както казват тук по Искърско.

    Преди да се излезе на превала, свързващ  Малата планина с отклонението й Косматица, има една последна махала, изключително обгледна. Местността се нарича Цигански дол. Някога там са живели цигани, които през лятото работели по ливадите на хората, а също и като говедари. Но за да могат хората да ги следят да не крадат, не са им разрешавали да се разселват по нови места. Там се завърна един церецелец, живял до пенсионирането си при жена си в Стара Загора. Преди петнаадесетина години той си направи страхотна къща на най-обгледното място, къщата му е като строена от поет. Жена му идва през лятото за по месец, но не може да живее тук и се прибира в Стара Загора. Наблизо живеят целогодишно хора, които гледат кози. Тук за първи път тази зима видях следи от група вълци. Вълците имат навик да застават на някоя висоочина, от която разглеждат местността и от там се отправят да изядат някакво животно, да нападнат овчарник или нещо друго. Пътят преди тази къща е направен по безлесен скат и е много обгледен. Вълците се бяха премествали на няколко места. Когато е много студено те се събират на глутници, за да си помагат в лова. Ако го закъсат много изяждат най-слабия вълк от глутницаата. Сега обаче настъпва техният любовен период и не им е много-много до ядене. По останките от кръвта на женската по снега те я намират, събират се и изчакват. До седмица женската ще бъде  вече разположена към тях, а те дотогава имат да решават въпроса „Кой”. Стават страшни побоища, има разкъсани вълци по време на сватби, когато спорещите са с изравнени сили и никой не отстъпва. Попадах на подобна сватба на чакали в долината на р. Оградишка, аз се оказах горе на пътя над тях. Такъв вой и бой беше между тях, че още го помня. Мина ми през ума тогава, ако с такава страст тези чакали се нахвърлят върху мен, свършен съм. Иначе чакали срещам много, те се движат по един, изобщо не са агресивни. Вървят след теб за да им оставиш нещо. Глад!

    Колкото и студено да беше от известно време, това не попречи на туристическите ми изяви, които през зимата не се творчески, а с цел да подържам спортната си форма. Слънцето вече се издига на високо, денят расте, зимата си отива. Започват да цъфтят кокичетата, най-едрите и най-красивите от които са около вр. Мургаш. Те растат под короните на единичните церови дървета или по долините на реките, на сянка, но там не са толкова красиви. После идват ивичестите минзухари - много красиви цветя. Има ги само от двете страни на Искъра. След това ливадите стават жълти - много цветя, почти всичките жълти, бързат да цъфнат и дадат семена, защот тревата вече расте и те трябва да я изпреварят. После заспиват до следващата пролет.

    Такъв е моят начин на живот – ако имам свободно време съм на планината, но това не значи, че това е било за сметка на трудовите дела, които извърших през живота си. Аз се явявам зависим от планината, черпя от нейната сила и ако не мога да я посещавам, това ще е краят ми. Все по-малко хора срещам обаче в планината, отишли специално на разходка. Преобладаващо те са жени, мъжете вече не се хабят да ходят, за това си има коли, които достигат до място за барбекю и вода за студене на бира.

   Ще дам един пример. Бях обещал на две дами да ги водя с кола на Кремиковския манастир. Купиха си мед и други неща от там, на връщане попитаха за ресторант. Има страхотен ресторант на Дамбовците /феодалите на с. Кремиковци/, където се готви много вкусно и храната е евтина. Заведох ги. Взеха по едно меню, зачетоха се, поискаха допълнителна информация. Като че не какво ще ядат, а преговори напр. по разоръжаването ще водят, така четяха. Аз се загледах в хората в ресторанта, докато дамите трябваше да изберат какво им харесва.  И какво видях…

    Пред ресторанта – джипове. В ресторанта - млади жени, дебели като свинки, мъжете им - като рекламата за гуми на Мишелин. За да могат на спокойствие да ядат бяха наредиили децата на една маса от едната страна, преброих ги, бяха шест, на възраст между 6 и 10 години. Те непрестанно си поръчваха по нещо – торта, грис халва, джусове, сладолед. Едно дете поръча нещо, другите и те, пред тях – ядене за още няколко пъти по шест деца. Така беше и на мисите на възрастните, пред тях имаше купища наядени и оствани пържоли с кост. Да можех да ги прибера за животните…А децата - всичките – дебели та дебели с изключиние на едно момиче. Какавиди на следваащото поколение лайновози са това, мина ми през ума. И как не, с тия 100 кг. майки и 150 кг. бащи, техният пример…Вместо да тичат навън, да се пързалят, да играят, родителите им поръчали маса от типа шведска. И те си устроили състезание – кой най-много ще изяде. Вместо родителите им да ги стимулират да тичат, да ходят, да карат ски. А в къщи вероятно основното им занимание е телефонът им. И после, прости били децата.

    Не мога да свикна с това време, което дойде, моето остана в предния век. Аз на 73 мога да ходя по 7-8 часа в студа, децата вместо да ходят, ядят като за световно. Защото като ги наядят до пръсване, родителите им считат, че са им дали всичко на този свят. Затова все по-малко хора желая да срещам. Не оставам съвсем без внимание обаче,  възлюбен съм от кучетата, конете, жените и турците. При подходящо настроение ще напиша постинг с убедителни доказателства, че свидетелството ми е истинно.

  

 

    

Разказът Ви е много увлекателен.
От местата, които сте посетил, съм ходила миналото лято само на Кремиковския манастир. Местността и гледката са очароващи. Хареса ни.
Това лято ще посетим единствения действащ манастир в страната ни. А дали е единствен? (Така ни казаха). Във Фбук съм виждала на снимки няколко.
Лека нощ!
Литатру

" Не мога да свикна с това време, което дойде, моето остана в предния век. Аз на 73 мога да ходя по 7-8 часа в студа, децата вместо да ходят, ядят като за световно. Защото като ги наядят до пръсване, родителите им считат, че са им дали всичко на този свят. Затова все по-малко хора желая да срещам. Не оставам съвсем без внимание обаче, възлюбен съм от кучетата, конете, жените и турците."

***

Щом, Коста, си възлюбен от жените, всичко е наред.
Ти си строен, мъжествен, остроумен, компаньор, с чар, как да не те харесват !

1. В Америка в един огромен МОЛ сме, гледаме панталони за мен. Момичето от един щанд идва при мен и казва, че има панталони от моя размер за реклама /подаряване/. Даде ми един разкошен панталон, стана ми, отиде да го опакова като подарък. В плика обаче имаше още пет от същия размер други модели. Никакви пари не иска момичето, не откъсва очи от мен. Беше към 25 годишна, жълто-черна смес, но много красива. Панталоните са супер, нося ги с този спомен.

2. Отивам да нося обувки за поправка. Момичето /на 20х2/явно от интелигенцията, съкратена и приема обувки. Впери поглед в мен, не може да прегледа обувките и да напише бележка. Стана червена, усмихната, само ме гледа. Веднага ми стана ясно - момичето узря яйцеклетки. И каза, проверете дали няма да са готови обувките по-рано. Минах аз, занесох едно кафе на момичето, то пак стана червено, загуби ума и дума. Не бяха готови обувките. Нямаше хора, попита ме какъв съм по професия, работя ли, какви са близките ми. Нямаше как да излезем, но ме покани да намина някога. Не я попитах туристка ли е да й дам една картичка, защото там са личните ми данни, историята ще има облигатно продължение. Взех обувките, после когато се налагаше носех други - все същото. Момичето става червено като биен гъз, от вълнение не може да опише какво да се поправи. Така обаче не може, ако все узрява яйцеклетки като ме види, ще навлезе в менопауза. Казах й, че тя ни краси квартала, да ме очаква пак.