С посвещение на блогърката Sever, която явно има отношение към

      този край и написа обширен коментар, допълващ  „Записките” ми,

      както и на блогъра Sande, роден в Кюстендилско с пожелание: 

      Упознайте и Вие  този български край от двете му страни и напишете

      нещо за него - по-добре от мен, но пропито със същата обич!

 

              НА  ВРЪХ  МИЛЕВЕЦ  ПРЕЗ  СЕЛО  МИЛЕВЦИ

 

    Този постинг ще е кратък, но ако някой е изминавал този маршрут само споменаването му ще го накара да настръхне пред красотата му…

 

     Маршрутите за вр. Мишлевец са няколко, но най-удобните са три – от с. Побиен камък, от село Груинци – най-дългият и от село Милевци, при който се преодолява най-голямата денивелация. Аз както винаги си имам любим маршрут, от с. Побиен камък, но и другите два са велики като красота.

    Маршрутът през с. Милевци започва от Босилеград, като се върви по реката, идваща от село Милевци и носеща името му. Тя извира изпод вр. Милевец и навлиза в долина, която свършва при Босилеград. От големия мост на главното шосе се завива в дясно, върви се по едно от двете шосета от страни на реката. Първото отклонение е за с. Груинци. Следва събиране на две малки рекички, върви се покрай лявата. Долчинката се стеснява и пътят се закатерва по десния й бряг. На серпантини той набира височина, като на тези сакати места, както по Софийско наричат неудобните места за села, навсякъде има обитавани къщи. Причината – ужасяващата бедност тук, която кара хората в града да се занимават с животновъдство, за да оцелеят. Босилеград някога е бил средищно място за един от най-големите мегаполиси от села и махали, включващи всичките села във вътрешния участък на подковата –формата на планината Бясна кобила, а също и на селата по долиината на р. Драговищица и тези по скатовете на планината Милевец. Днес Босилеград е подобен на едно голямо село, защото тук няма нито промишленост, занаяти, нито нищо. Тук, както и в останалата част на Западните покрайнини българите са много бедни. Цариброд е в много по-изгодно положение в сравнение с Босилеград, защото там има условия за земеделие, както и възможности да реализират хората продукцията си, която хората от големия и близък град София изкупуват след отварянето на границата.  

     Пътят на серпантини се изкачва, навлиза в гора, набира и набира височина, защото село Милевци започва някъде към 1100 м. и завършва на около 1400 м. Набрал доста голяма височина, пътят прехвърля рид и вече се виждат първите къщи на с. Милевци. Те са в ляво над пътя, като горе на високото има единична махала, на 200-300 м. над пътя. Тук е Милевци – център. Някога е имало училище, сега магазин, обществена сграда, чешма. Всичко изглежда трагично. И чешмата е преебана от завиващ камион. Горките българи, които все още живеят хтук… Само магазинът работи по час на ден.

   Вижда се ниската махала на селото, където има градини. Имало е и къщи, сега почти всичките - изоставени, но /подчертавам!/ не окрадени от ромбригади. Пътят в дясно води до с.Груинци, надминаващо Милевци като проридна красота, като място за живеене и като големина. Милевци е типично животновъдно село, мушнато не в заветна гънка на планината, а навряно в нейна тясна цепка.

     Пътят продължава по долината на реката, притисната от двата й бряга. На тази стръмнина горе на левия бряг се виждат къщи почти на билото на рида, комините на някои от тях пушат, над тях има резервоар за вода. Има и път натам, който нямаше как да ползвам на връщане. В тази тясна долина тук и там има по къща, но след километър тя се разширява малко и къщите стават повече, появяат се и овощни градини. Разширението обаче е съвсем скромно и къщите са като в нашето село Орехово в Родопите, но не толкоз стабилни.  Обратен завой на дясно и ето ме на слънчевия скат на долината на реката, където са преобладаващо къщите. Не ме приеха радущно хората, набедиха ме за златотърсъч, а  като такъв съм толкоз пъти набеждавам, че само да го чуя отново побеснявам и гледам не да продължа бързо, а да се изпаря ако може.

    Пътят към пасищата е вече изоставен, но за какви пасища по склоновете на Милевец става въпрос! Това са огромни пасища като тези на рида над Карлово - Дюса и успоредните му пасища по Саръчал, Сютчал и Кафадикилди, нещо огромно. А водосборната зона на реката Милевска под вр. Милевец каква красота е!!!!! То гори да се крият на сянка кравите, вода в изобилие, а над тази долина – бекрайните пасища на Милевската планина по централното й било, което на север се нарича Кървав камик. Един огромен рид слиза към с. Груинци, на юг централния рид на планината, достига седловината Славчето. Днес тук няма нито една овца, нито една крава, има ги поединично в селото. И нито един човек или жена…

    Долината стана трудно проходима и намерих път по десния й рид, зад който е с. Груинци. Път през планината е свързвал двете села, да си разменят нерези, кочове и бикове, да се кръстосват и хората, за да не се изродят. Днес е одстанало само трасето му, за мое улеснение покрито с трева, а не с трни. Моят път обаче е нагоре, нагоре, към вр. Милевец и към билото му след него. Спирам се и гледам, защото тук навсякъде е прекарсно. Мисля си, колкото и голямо село да е било Груинци, 1/10 от пасищата му ще да са му били достатъчни, а на селяните от Милевци – само част от огромната долина за кравите им и малко по-нагоре за овцете. Да са близо и те до водата, част останалата площ вероятно е ползвана за косене и сено за зимата за животните.

    Пътищата вече изчезват, но трасетата им все още личат, дано да се възвърне някога към живот отново този край, да не съм последният българин, посетил тези красоти, дори нечути от сънародниците ми - Милевци, Милевска планина, Милевец. Все някой ще ми отвори блога, а ще има и снимки към този постинг, много. Няма как да стане това обаче. Ньойски договор, а отсам - сталинска колективизация, брежневски клеон, мутродемокрация, ромбригади, 100% измами на всички нива. Истината обаче е, че оттатък /в Западните покрайнини/ селата изглеждат по-добре отколкото у нас.

    В дясно от мен се надига огромен по площ чал, маркиран, който ползвах за репер от с. Груинци. Той отстои на стотина метра вертикално под Милевец, но се върви трудно по тази мека поляна с висока трева. Достигам вр. Милевец, под който е село Милевци. От тук селото изглежда като сред райска красота, но това важи само за високите части на планината. Хората са изсекли горите за пасища, но са оставили китки дървета за сянка, за завет при буря и те са така разположени, като да са подредени в пъзел. Този метод го има не само тук, но и по Бясна Кобила, където и населените места и тези да ги нарека горски защитни пояси са доста по-големи от тези тук.

     Босилеград не се вижда от вр. Млевец, но „специалистите”, които знаят къде е разположен той знаят  също и накъде да се тръзнат /това е родопски термин, означава премествам се/, за да го видят. Тръгвам на юг по билото – вече казах на коя част от Рила ми прилича то. Гледам ридът /б. м. реброто/, което дели Милевци от Груинци и още едно ребро, което дели Милевци от спускането към Босиилеград. Красотата ме приковава и не мога да продължа веднага. Милевци се явява от всякъде заградено с ридове село, а долината на реката му така се извърта, че оставам с убеждение, че това е понор. Левият рид над селото върви направо, десният го заобикаля и преминава от лявата му страна, а на правия рид има МТел антена и ретранслатор, които ползвам за репер когато се придвижвам тук от нашата страна /Побиен камък и Славчето/.

    След по-малко от километър Босиград вече се показва, а след още стотина метри – целият пъква, както казват в Северна България. Не добре запознатите с върха /Милевец/ босилеградчани показват тази част на Милевевския рид и казват, че това е върхът. А върхът се вижда чак от село Пороминово над Босилеград.

    Наближавам края на прехода си, но имам още светло време, денят е истински Божий подарък за мен. Веерта обаче от планината слиза голям студ. Спускам се към заслона и чешмата на Асен Джокин от нашата страна на планината. Блажени да са тези ръце, положили голям труд в помощ на хората, посещаващи планината. Четири чешми знам на този човек, всичките големи и обилни, че и заслон направил. Брависимо!

   За да си спестя повторното изкачване на Милевец вече движа по нашата територия на планината по изоставен от граничарите път. Достигам място с гранична маркировка с натрупани камъни - мой репер, който не мога да объркам. От това място поглеждам надолу към селото и – надолу към него. Заслизах сега по другия му рид, но пътят за високата махала не ме устройваше да вървя към нея, защото денят преваляше. При леко здрачаване достигнах центъра на селото и поех по шосето към Босилаград, до който има още поне 6 км. спускане. Мина обаче един ветеринар от с. Ресен, с когото се запознах. Той пътуваше със служебната си кола НИВА и вместо по тъмното пеша, се прибрах като бял човек, с автомобил. Спести ми поне час човекът. И ме похвали, че доста добре съм упознал Босилеградско, защото като ползващ кола го питах за пътища към места, които имах намерение да посетя. Ако не беше този човек, денят при следващия преход нямаше да ми  достигне да намеря къщата на духовния отец на този край в момента, Иван Николов.

   По тъмно в студа достигнах базата си в с. Ресен, където буквално хсе укривах на избрано от хмен място, да не будят по нощите граничните полицаи за да ми искат документи за самоличност и да им обяснявам, че нямам златотърсач .Гърмян заек /събуждан от най-дълбокия ми сън след тежък ден да им търся документи за самоличност, а те - златотърсач!/ втори път няма да се оставя да бъде гърмян отново…

    Снимките ще последват скоро. 

    

   Това селфи си направих на планината Милевска.
   Аз съм на брега на едно езерце, през което минава
   Наказателната граница, разделяща село Жеравино
   в две дъжави. Бъдете проклети, идиоти,
   които сторихте това престъпление спрямо нас!  
      

   

По-бързо Сърбия да става член на ЕС! Така ще спасим Западните покрайнини и братята ни там. Колко са останали.

Бог е милостив. С неговата милост, благословия и благодат ще дойдат по-добри дни. За всичките.

Поздравления, Коста, за поредните страници от забравените кътчета на Бълария. За твоята мисия на горски пътник, кайто ни дава кураж, че пътят води към нови времена.

Където е текло, пак ще потече, където е имало живот, пак ще поникне нов живот.Красотите ни приковават и нас и ни викат да тръгнем към тях.

но промивките са извършвани по различни технологии и с различни промиващи разтвориители. Промитите мозъци са метастази на брадата спирохета на Маркс, тя никому не прощава ако е допуснал да лъде заразен. Характерно за промитите мозъци е агресиивността им. От поколения на сърбите се втълпява, че враговете им са в Европа, а приятелите - в Русия и арабските страни. Старите комунисти имат големи връзки и влияние и няма да допуснат при един референдум да станат членове на ЕС. Бъдещето им е капсулиране, а проблемите в остатъчната им държава стават все по-дълбоки. Затова те искат военен съъз с Путин и негови войски там, за да ги пази от разпада, който се задава.
Сега ще пиша №8 на Записките ми, където ще се спра на положението в Кюстендилския регион от двете страни на границата. Там се е образувал вакум, който плаши управниците от двете страни на границата. Но страшното вече е станало, хората тук вече ги няма...
Това, което ще напиша е мое мнение, защото макар да нямам титла се считам за вещ по положението в Босилеградско и Пиротско. А като регинални познания едва ли има здруг като мен.
Какво значение придавам на дейността на Иван Николов личи от факта, че за последно отидох в неговото село и посетих родната му къща. Гордея се, че посетих родните домове на тези двама велики българи, Емануил Попдимитров и Иван Николов, родени в две съседни села.