Бай Генчо през 2013 г. Почивай в мир!

                  

   Магарето на бай Генчо, което от 50 години носи вода за животните.



                            Едно от кучетата на бай Генчо, болно е.

                        

                                                   Част от козите на бай Генчо.



Една ръка с очукани нокти, с мазоли, разранена. Никога не мирнах през живота си.

                             СБОГОМ, БАЙ  ГЕНЧО…

 

     Указание към този постинг:

     Той е продължение на постинга в приложения линк:               

http://planinitenabulgaria.blog.bg/turizam/2013/07/11/bai-gencho.1128684

 

     Вече рядко посещавам планината Манастирище, но тя си остава една от любимите ми. За мен тя е силно място, казвам това като човек, открил себе си сред планините. Обичта ми към тази планина е непреходна. Писал съм за много свети места там, между които манастири, останки от манастири, оброци, поместил съм много снимки на гробни кръстове. В момента пред очите ми е мутра, която докара с джипа си един доста голям оброчен кръст в двора на училището на с. Манастирище, избута го на земята, кръстът обаче не се почупи при падането. С още един човек от селото, последния жител на с. Манастирище, бай Генчо, изправихми кръста до каменната ограда на училището. Той и до днес си стои там. Каква бе тая мутра, кои му бяха натоварили кръста в джипа, от кой оброк е бил откраднат този кръст, за къде е бил предназначен, едва ли би посмял някой да зададе тези въпроси на мутрата от скъпия джип. Тук е мястото да напомня, че цигани от Литаково потрошиха каменния кръст на Св. Иван Рилски и металното параклисче на вр. Увеса, които поставих там в чест на Светеца и за да напомнят, че под тях в гората над с. Осеновлак също е имало древен манастир.

    Днес извършихме посещение на няколко свети места с едно младо семейство, съпругът в което е г/н Георги Чараклиев, автор на сайта . Този сайт преценявам като най-значимият на тази тема. Всичките оброци, които посетихме бяха по Искрецко, което обхваща част от планината Манастирище и част от планината Мала планина. Тези две планини са били християнски култов център на България в миналото, унищожен при нашествието на турците в ІVХ век, но центърът на този комплекс е бил планиината Манастирище.  Духовната дейност в тази планина няма как да остане изолирана от съседните региони и тя оказва влияние в тази посока и на съседните региони - невисоки, годни за обитавене планини. Така освен планината Манастирище, около нея в различна степен в центрове на християнството се превръщат още няколко невисоки планини и населените места в подножията им. Такива са планините Мала планина, Видлич, Въртоп, Чепън, Гребен. Не пиша Балкана, защото всичките тези планини са негови разклонения. Така оброците се появяват в един много обширен регион, който обхваща планини, производни от Балкана от Мургаш чак  до река Темска, която се влива в река Нишава след Пирот. Сега, като се замислям, не мога да твърдя  къде точно е най-голямата концентрация на оброци, но със сигурност мога да твърдя, че най-значимите като величие и сложност на изработката каменни кръстове са по планината Манастирище, а школата за изработването на тези шедьоври е била в близкото село Гинци.

      Макар опожарени от турците, в съзнанието на хората тези свети места остават и през следващите векове на местата на унищожените манастири те побиват каменни кръстове. Така тези места се превръщат в оброци и играят ролята на църкви. Оброци си правят и самите хора, които считат, че оброкът ще ги пази в суровия им живот на планинци или пък ще ги спаси от сполетяла ги беда. Оброчни кръстове на името на някой светец, побити в дворовете на хора са често срещани напр. в село Бракьовци, но ги има и по много други села. В момента в съзнанието ми нахлу един разкошен семеен оброк в с. Туден в центъра на огромен двор под вековен дъб. И аз се наредих сред тези хора, но за кратко, защото цигани ми потрошиха оброка. Това е било отмъщението им, че не успяха да откраднат конете от фермата над х. Лескова. Изроди! Вече нямам сили и възможности да наппавя нов оброк…

    При пътуванията ми аз винаги гледам има ли оброци в местата, които посещавам и ги откривам сравнително лесно. Има някаква логика в това, къде се намират те. Те са обикновено под огромно дърво, защото хората не секат дърво, част от оброк, а само мутрите дърводобивници. Оброците са разположени и по високи обгледни места, не покрити с гора. Застанал напр. на вр. Високата чука над с. Кръстец мога да набележа стотоци места наоколо, където е возможно да има оброци. А тук те са наистина много. Ако забележа китка самотна гора, както е преди селото Кръстец или по рида Редина, то вероятността това да е оброк е голяма, оброци има ии там, където са църквите или гробищата. Давам за пример с. Шума. За няколкото десетки години в планината съм срещал няколко стотици оброка, проявявам обаче интерес и към грбните кръстове, много от тях - щедьоври на майсторите ни каменорезбари.

    Нямах намерение да ходя на Манастирище скоро, но днес /15. 11. 2015 г./ това се случи. С разкошен джип се развъртяхме по Искрецко и посетихме доста оброци. Първите бяха около самия квартал на Своге, Искрец, след което се изкачихме на Малата планина с големи планове, но изпълнихме само част от тях, защото денят по това веме е доста къс. Три разкошни оброка посетихме над Искрец на скатовеете на Малата планина, след което се изкачихме на с. Чибаовци. Нови три разкошни оброчни кръстове намерихме, един от които в църквата на с. Чибаовци. Пред нас бяха останките от огромният християнски култов център в с. Дреново - руини на много манастири и възникналите по техните места към 15 оброка, но време за него не остана. Поехме в посока на с. Манастирище, махала Войнишка. Тази махала хората наричат Завидовци. Там е имало древно светилище сред скалите, на чието място днес е поставен оброчен кръст, а зад това място е гробището с най-прецизно изработени кръстове. Красотата на това място е рядка доори за Балкана! Пътят бе в ужасно състояние и предприехме резервен ход, слязохме в с. Манаситирище. Училището там е построено на мястото на древен манастир, с камъни от зидовете му. До преди колективицацията по сталински тип селото е било многолюдно, с много деца, видно от голямото училище. След отнемане на земите на селяните те напускат селата си и се преместват в градовете, за да работят в заводите. Така училището се превръща в непотребна сграда. В опит да я спасят я преустроиха на хижа, но само за кратко време, защото след 1989 г. спряха изплащането на заплатата на човека, който я стопанисваше. Хижата бе разграбена след това не само като имущество, но и като сграда. Хижа Планински извори имаше същата съдба. Чешмата е така открадната, че не личи въобще къде беше тя. Училището бе на най-красивото място на с. Манастирище, с изглед към високата част на планината и към Малата планина, която наподобява развълнувано море от върхове. На запад дълбока долина дели рида на с. Манастирище от този на с. Войнишка махала, на изток още по-високо е  разположена махала Рид. Красота!!!

     Познавам селото от много години, над 35. В селото живееха хора, предимно стари, до селото имаше път за малки камиони и автомобили от квартала на Искрец Цъфтитрън. Един по един хората умираха, къщите им бяха разграбвани от циганите на квартала Тунел №8. И така в селото остана последният жител на селото, бай Генчо, бивш полицай. Пенсиониран рано и с доста спестени пари той се връща с жена си в родното си село и започват да гледат животни. Годината е 1990, нуждата от хранителни стоки е много голяма. Децата на бай Генчо му карат храна и сол за животните, откарват продукцията, бай Генчо спечелва още пари. И става прицел на циганите от квартал Тунел №8. Обръчът около него се затяга, той вижда, че го следят и не дава на жена си да излиза от къщата. Въпреки това обаче за да предотврати някаква беля с кравите тя излиза за малко, но се бави около половин час и връщайки се намира къщата разхвърляна, парите и златните й накити ги няма. Няма ги и ордените на  бай Генчо от вемето, което е работил като полицай, някои от тях – златни. След този стрес жената се притесняава, поболява и наскоро умира. Годината е 1992. Бай Генно продължава сам, но вече гледа само кози. Винаги, когато ходех натам му носех буркани с винт, да си държи в тях киселото мляко и да го продава, да си стерилизира месо, да си вари компоти. Той ми даваше кисело козе мляко и не ми искаше пари, но аз тръгвайки си оставях на вратата му една банкнота от 5 лв.

    Не може да съм октново в с. Манастирище и да не посетя бай Генчо.  Преди да достигнем къщата ме налегнаха тягостни мисли, защото по това време той трябва да бъде с козите си някъде тук, а го нямаше. Водеше козите на паша по най-хулавите места, напр. през юни тяк растеше само билката Енювче, всичко бе в жълто. Усещах пустота, празнота, пътечките от копитата на козите към обора му не личаха. Научих от временно пребиваващи там, че бай Генчо бе починал миналата година внезапно. Къщата му бе претарашена, както тук казват, на печката имаше тенджера с ядене, на масата – глави лук, орехи, буркани с компот, сварени в моите буркани с винтове, които му носех…

   Много мъчно ми стана, защото хубавите хора си отиват, а тези които идват на тяхно място не прихванаха от тях трудолюбетоо им. Затова в България днес има около милион млади хора, които нищо не работят, не търсят и работа, а разчитат на пенсиите на родителите си и на…далаверата. В ГДР някога такива отиваха в затвора, днес такива наричаме пълни боклуци. Затриването на селата, което става пред очите ми символизира затриването на дръжавата. Каква България  ще сме ние, ако цялото й население се събере в няколко града и останала й част се обезбългари? Никой ли не вижда този мултиплициращ се процес? Всеки трябва да се труди, а който не се труди, не трябва да яде. Така пише Апостол Павел в псмата до приятелите си. Бай Генчо произвеждаше поне 10 пъти повече храна, от колкото той имаше нужда. Без него България пак ще я бъде, но когато повечето като него си отидат, какво ще стане с нас, всичките?

   Бай Генчо винаги бе с една тояжка, с много характерна дръжка, с която респектираше козите, но се надяваше с нея да пропъди вълци, ако наближат стадото му, а такива тук има и през деня. Тояжката бе изправена при вратата. Взех си я за спомен. Ще я излъскам, ще я лакирам. За друг тя няма стойност, най-много да я изгорят. Взех си и няколко ореха от стаята му, изключително едри, за да ги посадя. Дано да не са повредени от студа през зимата.

     Къщата бе запусната, рокривът бе протекъл, по стените плъхове бяха пробили дупки. Къщата е поне на 200 години, със стени от плет, обмазан с глина. По-заможните хора са си правили стените на къщите от два плета и между тях са слагали слама. От сено пък са правили валци и са го слагали за топлоизолация на таваните си. В дневната на бай Генчо и в стаята, където той спеше, където са спали също дедите и родителите му, цареше гробен дух, мъка, нищото.

    Напускайки това тъжно място на двора се сетих за неговото магаре, което бе към 50 годишно според думите му. То бе втората по важност личност след бай Генчо и имаше характер. Решава и тръгва по двора да пренарежда кучетата, кокошкиите и козите. Вдига ги от местата, където те стоят или лежат и ги мести на друго място, след час-два отново почва да ги мести. Животните обаче са свикнали с магарешкия му характер и ред и се местят послушно. Дали това магаре надживя бай-Генчо, какво ли е станало с него….

    Сега няколко снимки от тези свети места:

 

          Село Манастирище, вижда се най-високият връх на планината Манастирище.







                                                     Георги Чараклиев






           Няма друг джип, откарал стопаните си на толкоз много оброчища...































                                               Семейство Чараклиеви











Тук младото семейство Чараклиеви получи пожелание да си имат дете



                   и ето какво стана. Любен Чараклиев.







На това свято място Чараклиеви отново имат пожелание за дете, но сега за момиче.











                                     Чао, Чибаовци... Ще дойдем пак!

Прочетох постинга и разгледах всички фотоси!

Поздравления за труда, впечатленията и живота ти наистина Живот.

Жалко за бай генчо, магарето ми стана симпатично и с лидерския си нрав, кучето е мило, поздравления за семейството и наследника, дай Боже и дъщеря както са пожелали.

НАДЯВАМ СЕ, ДА СЪБЕРЕШ ВСИЧКИ ТВОИ ИСТОРИИ В КНИГА ИЛИ КНИГИ - ИЗКЛЮЧИТЕЛНИ И Б Т Л Г А Р С К И СА И ТО български не като крясък на псевдоатакист малък "руснак" (разб. червен българин), а като на истински не краевед, а всичковед ;)

Написал си трогателен очерк за един прекрасен човек, прекрасен българин - бай Генчо. Когато такива хора си отиват по естествените закони на човешкото битие, разбираш каква загуба за България е това. Те одухотворяват и осмислят с присъствието си красотите български. Някак тъжно и страшно е да гледаш само оброчните камъни с кръстовете, напомнящи за едни отминали времена, когато хората са огласяли с труда и песните си своите ниви и пасища.
Радвам се, че видях знаменитото семейство на дупничанина Георги Чараклиев - човек с мисия!

Споделям идеята от първия коментар за книга от пътеписи -
прекрасни са разказите ти по истински събития с невероятни
хора, снимки, факти...
Поздрави !

Като отида в Америка наскоро и ако имам време ще напиша още доста такива. Така ме завъртя животът, че нямам време за блога.

Право е "германското тигърче"... от Варна.
Всичко, което пишеш има стойност, зад него стои огромен труд, хиляди километри, невиждана енергия, нечувана емоция, огромно знание!
Мястото му е в книга. А после в библиотеките.
Сега - кой прочел, прочел, кой разбрал - разбрал.
Но идват и нови поколения.

Тези дни си мислех, че тук в Блога и въобще в Интернет сме нещо като хъшовете в Браила едно време. Немили - недраги.

Хем сме на българския бряг, хем не сме.

Гледаме в мъглата.

Към постинга ми имам коментарии на хора, между които не е Вашето място. Всичко в коментара Ви е плод на склерозата, превърнала мозъка Ви в бетонна глава. Може да сте гуру на един постингджия-комуниист, на една поетка-комуниска, а защо не и на някоя комувисока и на още няколко сбъркани педераски и лезбийци, но да влизате в блога ми за Вас не прави смисъл, защото постингите ми са сложни за бетонната Ви глава. Не помествам коментара Ви, за Ви спестя унижението и други да разберат какво е нивото на развитието Ви - някъде малко след бозайниците по посока на приматите.
Добре е дацзибаото срещу мен, която виси в блога Ви, да го премахнете. Можете да сторите и противното, да виснете още едно дацзибао срещу мен, сега имате добър повод.
Още по-добре е преди да предприемете нещо да попитате някого правилно ли мислите, за да продължите нататък. Изтеглих малко информация за Вас, благодарение на службите, в които работех дълги години. Тя потвърждава, че не сте платен трол, но пък страдате абсолютно от синдрома на геносетата от квартал Йоханистаал на Берлин, които направиха там клуб за Deutschsovjetischefreundschaft. Тях берлинчани наричат die Bettonköpfer. Само те могат да ви оценят, приятно пътуване до Берлин. В момента клубът им се разпуква по шевовете от арабески от братска Сирия.
Да живее международното положение!

Чудесен постинг Коста! Скоро след публикуването го видяхме, но сега намираме време да те поздравим.
На този светъл празник, ти пожелаваме още дълго време да ни радваш с красивите си писания и снимки, които са истинско, безценно богатство.

Поздрави,
Георги и Румяна