На паметта на туриста, прегазен
с Мерцедес на Витоша от сина на мутра:
СПОМЕНИ ОТ КАРЛОВО
Нещастният случай с туриста на Витоша, убит с Мерцедес S клас от сина на илиенска мутра ме върна в годината 2001. В центъра на Карлово, прибирайки се от прекрасен преход из Северния Джендем с мен можеше да се случи същото. Този регион е възлюбен от мен и поради това започвам по-издалеч.
Спомням си Карлово още от годината 1954-а. В града имаше много стари къщи-архитектурни паметници с калдъръмени дворове с предвидено място за градинки и с растения, които растяха между камъните. С калдъръм бяха настлани и доста улици, като централната част на улиците бе вдлъбната и в този участък плочести камъни образуваха улейче - да се стича дъждовната вода само там, да не стъпват хората по вода ако вали дъжд. Калдъръмът се състоеше от обли камъни, но с форма не на сфера, а приплеснати. Детството ми е оставило дълбок спомен от тези камъни, защото до днес когато пътувам и срещам камъни с форма на хляб ги вземам в колата си. С тях направих римски път на вилата си, а после и римски мост. По дворовете на хората калдъръмът бе нареден така, че камъните си съответсваха по цвят и големина. На почти всяка улица имаше каменна чешма с по един или няколко месингови чучура, водата от които падаше в каменно корито и от него изтичаше в специална канавка – и тя от камъни. Така водата течеше от страни на улицата успоредно на нея. Всичките тези камъни са от гранит и са взети от коритата на реките. Които не знаят пояснявам, че гранитът има три съставки - кварц, ортоклоаз и слюда. Витошкият камък няма слюда, той е по-здрав механически и по-тъмен на цвят, нарича се сиенит. Стари хора, още помнещи бягството си като деца от града, когато турците го превземат повторно и го подлагат на жестокости стояха в топлото лято в градинките на сянка пред къщите си, облечени в дебели черни дрехи. Не само тук, навсякъде по планините старитие хора се обличат в черно. Много силен образ видях на един самотен старец в махала на планината Бясна кобила. В най-голямата жега той бе облечен с дебели черни дрехи и трепереше от студ - старецът си догаряше като свещица. Сам, роднините му някъде другаде. Той – българин, роден извън България, където вече го достигаше смъртта му. Не ми разреши да го снимам, но си мисля, че не е ли е дочакал есента.
Понеже стана въпрос за повторното превземане от турците на Сопот, Карлово и Калофер пред очите ми в момента е Злият Пролез, наричан оше Урвата на Амбарица. Бягайки от жестокостите на турците сопотчани са изкатерили с децата си тази урва, за да се спасят в Троянско, в Северна България, където вече е нямало турци.
Къщите в Карлово не отстъпваха на тези в Копривщица. Ние, децата от Калофер ходехме за един ден до Левскиград /Карлово/ за да видим къщата на Левски и се връщахме. Това означава 32 км. ходене. Ходехме и до Вазовград /Сопот/, но с влак поне в едната посока. Тогава автомобили – камиони и коли - минаваха много рядко, влаковете – още по-рядко, предимно товарни с парни машини. Но пък гарите светеха от чистота, ред и прясна черно-бяла боя. А и красиво е да се пътява с влак тук, защото линията за да заобиколи Стражата преминава чак през гара Свежен, промушвайки се между Балкана и Средна гора. Ние ползвахме и товарни влакове, защото те пътуваха много бавно и спираха често.
Годините напредваха, с тях и промените. В Калофер имаше едно предприятие, в което шиеха дрехи за войската. Голяма част от прогонените от тезесирането селяни намериха работа в него. В Карлово и Сопот пък наблегнаха на военното производство. Селяните, преселили се в градовете /Калофер, Карлово и Сопот/ се нуждаеха от жилища и за да се освбодят площи за блоци бутнаха квартали-архитектурни паметници в Карлово и Калофер. По подобен начин се развиха и нещата в Сопот. Така се стигна до днес, когато Карлово и Сопот са почти сляти, обезобразени като градове, а хората там днес са за никъде – нито работни места, нито възможност и желание обратно към селата, от където те дойдоха. Защото връзката със селото е окончателно прекъсната. Жизнената среда на преселилите се от селото в града вече е друга, а селото стана символ на нещо обидно.
В Калофер също имаше стари възрожденски къщи, между които един шедьовър, където никъде по Балкана го нямаше, Домановата къща. Никаква къща в Копривщица или Карлово не можеше да се мери с нея. Със специален лак или пък катран всичко дървено бе покрито и имаше черен цвят, а стените на горния етаж светеха от белота. Каменна черно-бяла къща. Градежът на долния етаж бе изпълнен по типа декоративна зидария. Къщата имаше много големи еркери с балкони, със стаи, които бяха открити през лятото навън, но през зимата се затваряха с капаци. Дървени стълби с дърворезба свързваха двата етажа. Красота! А какъв двор и каква градина имаше! Няколко години тази къща бе пречката да се построи глупавия соцмонумент на Ботев, но накрая я бутнаха и нея и така пътят за строеж на монумента бе разкрит. Грамадите от камъни сега се простират от града до Ботевата поляна, където имаше скромен негов паметник. Защо толкоз камъни за Ботев, той е бил скромен човек. С поезията и саможертвата си той живее в сърцата ни. Достатъчно е нещо съвсем скромно, което да върне мислите ни към него, не непременно монумент. Аз, израстналият в Ботевата градина мисля така. Оценявам възстановяването на Ботевата къща, защото тя е била опожарена от турците през руско-турската война, построяването на паметник на Ботев в двора, а също и на майка му. Защо тези тъпи монументи?
Сопот не може да се похвали с много красив изглед към Балкана. Чак когато туристът се покачи на поляната където днес е хижа Незабравка гледката става страхотна.
Карлово има гледка към източния край на масива Дюса /Равни чал/, представляващ предпланна на Балкана, голяма сигурно почти колкото Витоша. От едната страна Дюсът е ограничен от Карловската река със Сучурума, от другата – с река Джендемска, но от Карлово се вижда само първата река.
Калофер по изглед бие абсолютно тези два града, защото от него се вижда Триединството, символ на Балкана – Бръх Ботев /Юмрука/, Червивата пряспа и водопадът Пръскалото, чиято вода започва от нея. От стаята на къщата в Калофер, където живеехме се виждаше точно това Триединство. Как да не заобичам Балкана за цял живот. Този регион ми не стигна, та като го почнах, упознах то от Тимок да Черно море. Имам си и любими места по него – Западния Балкан, Северния Джендем, Софийския Балкан.
Тези три града са известни и с големите българи, родени там – Вазов, Левски, Ботев. В един от тези три града се е родил и един турист, но понеже не съм достоен да вържа обувките на някой от тези Трима, няма да напиша името му.
Към 2000 година прогамата ми „Централен Балкан” бе приключена, а интересите ми бяха вече насочени към Западния. На следващата година обаче реших да отида отново към Централния Балкан, защото имах непосетен водопад, Пенчовското пръскало. Имах хубаво време и извърших нещо като прощално пътуване из тази част на Балкана, в която има около 100 пръскала. Докато не ги посетих всичките не мирнах, Пенчовското успях на четвъртия път. Най-дълго време тогава прекарах из Северния Джендем. Описвал съм го, сега само ще напомня, че от района около Ботев връх извират 12 реки и скачат седем водопада. До Сухото и Бъзовското пръскало има и една езеро, наречено Синьото, подобно е на рилските. То е близо до заслон Маринка, но няма табела да го посещават туристите.
Последната вечер прекарах в хижа Плевен. Прибрах се по светло и с телескопа разглеждах ляюбимите си места. Като за последен път, макар после да посещавах хижа Плевен с туристи /и с коли!8 поне още 10 пъти. На следващия ден планът бе през Видимския превал да слеза в Карлово и да взема късния влак за София. Не се получи. Така се оглеждах, така бях развълнуван, че още преди хижа Хубавец ме хвана мрак. Спирах на водопадите преди местността Новоселски поленици, разделяща реките Росица и Осъм, после изкачих Костенурката. Поседнах и на място от което се виждат Кръстците и Купените, после бавно, с тъга заслизах към долината на Старата река. Римският път от паркинга под х. Плевен се губи тук, след като слиза на серпантини от Видимския превал, но съм убеден, че слиза покрай Старата река в Карлово. И нощта ме хвана при х. Хубавеец. Имах време за късния влак, но нямаше никаква луна, а по камъните на Старата река си е страшно на фенерче.
За да хвана ранния влак тръгнах на следващия ден по тъмно и с помощта на фенерче изминах пътя покрай реката, преди тя да се заспуска стръмно към Карлово. Там вече стана светло. Вероятно притеснен от тъмнината съм бързал, защото набрах солиден аванс от време за достигане на влака. Спуснах се в Карлово и си взех карловска баничка. Наближавах Центъра, където е паментика на Левски и се движа бавно по тротоара, време имам много. Чух, че към мен по улицата приближава автомобил, но последва силен трясък, после стъргане и дрънчене на ламарини. Покрай мен профуча влачеща се по настилката на пътя прогнила жигула, чието предно дясно колело се бе откъснало от удар в бордюра на тротоара, но колата не бе успяла да се покачи на тротоара, на метри зад мен. Стържейки по настилката колата стря на петдесетина метра пред мен, явно нямаше и спирачки, а от нея потече по пътя масло. Дясното колело се бе откъснало с главината вероятно от удара в тротоара или преди това. Аз нямах време за никаква реакция ако колата се бе покачила на тротоара на метър-два зад мен. Пак късмет, но този случай никога няма да забравя. От колата слязоха два млади цигана, черни като тръби за печка, запсуваха колата, заритаха я, заудряха я, просташка работа. Подобна картинка в този регион виждам не за първи път - цигани спря колата, защото овце пресичаха пътя, слезе и започна да рита да удря и да псува овцете… Сега обект на недоволството на циганите стана изгнилата Жигула, която те удариха в бордюра или пък се разпадна сама…
Толкоз дни по планината, по пръскала, по скали, по красоти. Изкачвах се на чашата на Видимското пръскало, минах по останките от римския път от река Пръскалска, който излиза горе на Юрушката грамада, бях на Сухото пръскало, на Бъзовското пръскало. Навсякъде си е опасно. И накрая в града примати /б. м. не примати, а бозайници/ с кола-боклук щяха да ме затрият. Както туристът от Витоша, но неговият случай бе малко по различен от моя – него го уцелиха, но пък с Мерцедес S клас, управляван от мутрешки син. Друго си е. Все едно вместо да те гръмнат с пушка, да те гръмнат със зенитно оръдие или с нещо от още по-висок клас, напр. ракета Пършинг. Различно е. А към мен преди 14 години се бе устремила изгнила циганска Жигула. Но не ме уцели, защото тротоарът ме спаси.
А от Драгалевци до Алеко тротоари нема…
