Този постинг ще е доста тъжен, защото това, което ще покажа е много тъжно - съдбата на българите, откъснати от родината им и заточени в собствените им имоти. Където те са оставени при условия да измрат или да обезбългарят регионите си, които след това да бъдат обявени за сръбски. Сто години продължава това мъчение над сънародниците ни, те останаха само 12000 от някогашните 180000. Щ покажа три църкви в Трънско, но "отвъд", ще поместя и една статия към постинга ми с просветителска цел. Всички трябва да знаем, че през 2019 г. се навършват 100 години от несппаведливостта и проклятието над нас българите, наречено Ньойски договор.
Поглеждайки назад, нека видим кои са най-подлите ни врагове тук на Балканите и най-просташките, написали хиляди книги срещу нас, а в други - че са дали културата на света.



 
  Тези снимки са от църквата "Света Троица" в село Трънска Клисура, днес преименувано от сърбите на Клисура. Да покажат, че няма нищо общо с Трън, а със Сурдулица. Църквата е на средищно място - това село е било център на търговията и бартера, в него на определени дати са слизали хората от махалите по съседните планини, Слишовска и Кървав камик. Затова и тук църквата е най-голяма. Селото има много тъжно излъчване - насядали едни стари, обезверени хора, говорят си, младите ги има още, но не знам какво работят. Тукхедва ли има и инернет. Къщите са подръжани в степен да не паднат, има опит за устройване на център на селото, но явно всичко е със средства на общината, на хората тук. В деня, който бях тук щеше да има църковна служба и младежите подготвяха службата, като носеха разни неща в църквата, метяха, подреждаха. Добри момчета, това у нас вече няма как да стане.
   Църквата е винаги отворена, тук цигани от Трън още не идват за да окрадат нещата със съдържание на бронз за скрап. Църквата обаче е запустяваща. Това огромно съоръжение за да се подържа трябват пари, които не могат да дойдат от Общината, а сръбската епархия е оставила тези храмове да се рушат освен ако някои от тях не са обявени за сръбски или пък имат големи приходи от туризъм, каквито са по Царибродско и Пиротско. Следват пет снимки от църквата на селото.


 
 


 

 
 
 
                         Тези три снимки направих вътре в храма.

 
 

 

 
 
 
 
                        Снимки, показващи, че тук всичко е минало....

 
 
Хората мигрират във вътрешността на Сърбия, най-вече в Белград и Сурдулица, тук животът вече е невъзможен. Като вещ в строителството казвам за новата сграда - при каква беднотия е била построена! Един земеетръс и трябва...
 
 
 Тази снимка е от с. Кострошевци. Селото се състои от много махали, в които още живеят хора.  Докато в Трънската клисура няма място нито за ниви, нито за градини, там хората са поминували от занаятчийство, тук условия за примитивен начин на живот им - добитъка, тор за градината, мляко и месо за стопанина и работа всеки ден от сутрин до вечер със животниите. Тежкият труд - овцете - вече не върви, хората гледат крави, кози, кокошки.
   Връзките на това село са били с Трън, но тази възможност му е отнета. Съседното село на Кострошевци е с. Горна Мелна, но отвъд билото на планината, а там ньойцит опват е граница. Все още тук хора има и как оцеляват тези хора при такива трудни условия и така откъснати от другите, чудя се. Отбелязвам, че от страната на Кървав Камик в България има долини, годни за села, докато отсам природните условия са много по-сурови - преобладават буковите гори, наклонът е стръмен, няма място за села, високо е. Кървав камик е висок към 1800 м. н. в., доста повече от Мургаш. Тук и там има единични къщи в требеши на завет в долчинка и при извор.
   Църквата "Свети Никола" е построена при събирането на две реки - тази от село Кострошевци и от с. Паля. Тя е абсолютно изоставена, причината е че тук вече хора няма. Това би трябвало да е центърът на селото, но в него видях една обитаема къща с баба, която питах нещо за да завържа разговор с нея. Добре говореше български. Лъката, където се събират реките е прекрасна, но хората вече ги няма. Останала е само църквата като доказателство, че тук са живяли българи, те това е било част от България. Като паметник над общи гробища. Дано подкрепниците на Путин от социалните мрежи прочетат този мой постинг и дойдат да видят какво нещастие е да отделиш хора от родината им, което иска да стори Путин с регионии от Украйна.
  














     Вече съм под село Паля, където има древни останки от български манастир "Въведение Богородично". Сръбски религиозни деятели или откровени маркститовци са доказали, че това не е български, а сръбски манастир и са предриели мерки в тази насока. Строшили са трибукелния кръст, части от който са ползвани при градеж, а тялото на кръста е турнато за стъпало към вратаата на църквата. Църквата се ремонтира със седства от сръбската епархия, но те са много малко.



                                      Част от градежа на древния манастир



   Идиоти-безверници са строшили трибукелния кръст, изработен от гинцките майстори и са разхвърляли частите от него. Същото е сторено от сръбските партизани из Западните покрайнини почти навсякъде, потрошен е дори кръстът във владишкия сега някогашен български  манастир "Св. Никола" малко след Суково и е залепен.







Входът на църквата със стъпало тялото на гинцкия каменоорезбен кръст.



              Не знаех, че от тялото на кръста става стъполо за църква...







       Църквата се реставрира, но много бавно, няма реставратори, няма и пари.















                       Камбанарията на църквата



На мястото на потрошения оброчен кръс сърбите са турнали този.

                                         Сградата на училището в село Паля.











    Обитавана все още къща в село Паля. Това село е разположено точно срещу с. Къшле, но не толкона високо, тук есамо 1100 м. н. в. Някогашните вървища за стадата към пасищата им в посока на билото на планината, зад което са селата Къшле, Шипковица и Драгойчинци вече е непроходимо. Тук има и друг процес - горите са частни, но хората ги няма и сърбите секат яко. Това са букови гори, които никога до сега не са сечени, но беднотията, до която стигнаха сърбите търсейки съюз с Путин и срещу ценностите на Европа ги накара да си източат язовирите и да си секат гората, защото нямат пари за природен газ.



Човек от селото не каза какво означават трите букви на чешмата, но не отрече, че последната е "комунисти".



                Май последният жител на село Паля.



Хубава къща, подържана, ама напусната от обитателите си, прогонени от тук от злото, което посади в тези региони Ньойския "договор".



В градинките на хората още има цветя. Те не ме зарадваха тозипът толкова, колкото цветята по гробовете. Било е тук някога природа без хора, идотите доведоха регионите тук до същото...









 


















   Сбогом, Паля. Ако дойде някой отново тук ще е до манастира, защото още час нагоре не всеки може да върви. А е възможно и пътят да стане същият, както вървищата за стадата към пашите им по високите части на планината.


    Ще завърша този постинг с една чужда статия за Западните покрайнини:

    

Западните покрайнини са разположени на територията на днешна Република Сърбия – от сръбско-македонската граница до поречието на Тимок и Видинско, между западната българска граница според Берлинския конгрес 1878 г. и тази, прокарана според разпоредбите на Ньойския договор от 1919 г. На някои места – на северозапад от Трън и по билото на Стара планина от Берковско до Кулско – тези две гранични линии съвпадат, поради което територията на различните райони на Западните покрайнини не е непосредствено свързана.

Съгласно Ньойския договор от 1919 година от Царство България са откъснати райони от следните околии: Кюстендилска (660,8 кв.км.), близо половината от Царибродска (417,9 кв.км.), Трънска (277,9 кв. км.), Кулска (171,9 кв.км.) и Видинска (16,7 кв.км.). Общата площ на Западните покрайнини е малко над 1545 кв. км. откъснатите села по околии са:

Освен околийският център град Цариброд, са откъснати следните села: Бански дол, Бачево, Болев дол, Борово (през 1952 г. административно заличено, а неговите махали са групирани в 3 нови села Барие, Било и Верзар^[2]) Брайкьовци, Бребевница, Власи, Вълковия, Гоин дол, Горна Невля, Горни Криводол, Горна Планиница, Градине (Градинье, Градина), Грапа, Гуленовци, Долна Невля, Долни Криводол, Драговита, Държина, Желюша, Изатовци, Каменица, Лукавица, Моинци, Мъзгош, Височки Одоровци, Петърлаш, Поганово, Прача, Пъртопопинци, Пъскашия, Радейна, Сенокос, Скървеница, Славиня, Сливница и Смиловци. Границата от 1920 година разделя село Долна Невля на две части.

Откъснати са селата: Трънски Одоровци, Звонци, Ясенов дел, Куса Врана, Берин извор, Нашушковица, Ракита, Вучи дел, Пресека, Петачинци, Врабча, Искровци, Грознатовци, Стрезимировци, Паля, Сухи дол, Кострошевци, Драинци, Колуница и Клисура (Трънска Клисура). Границата от 1920 година разделя някои от тези села на две части – Петачинци, Стрезимировци, Врабча.

Освен Босилеград са откъснати селата: Барие, Белут, Бистър, Божица, Бранковци, Брестница (Бресница), Буцелево, Гложие, Голеш, Горна Лисина, Долна Лисина, Горна Любата, Долна Любата, Горна Ръжана, Долна Ръжана, Горно Тлъмино, Долно Тлъмино, Груинци, Доганица, Жеравино, Зли дол, Дукат, Извор, Караманица, Милевци, Млекоминци, Мусул, Назърица, Паралово, Плоча, Радичевци, Райчиловци, Ресен, Рибарци, Рикачево, Топли дол, Църнощица и Ярешник. Някои от тези села също са резделени на две от границата – Жеравино, Груинци, Ресен и други.

Откъснати селата Бракевци, Градсков, Злокукя, Халово, Черномашница, Шипиково, Големи Ясеновец, Мали Ясеновец, както и частта на Брегово на другия бряг на Тимок.

Откъснато е село Коилово.

Сръбските апетити към западна България са отколешни, първо с Белградския пашалък анексира нахии с българско и смесено население в Поморавието, в 1830-33 г. присъединява още 6 чисто българските нахии и по-късно започва да предявява претенции и към областите на Ниш, Пирот, Трън, Брезник, Кюстендил, Радомир, Самоков, София, Видин и Македония. По-късно през Освободителната руско-турска война 1877-1878, в края на 1877 г. сръбските войски бързо заемат Куршумлия, Лесковац и Пирот, след което и районите на Царибродско, Трънско с Знеполе и Брезнишко с Граово, Кюстендилското Краище с Босилеград, като се спускат към Дупница и стигат до самия Кюстендил и установяват сръбска администрация чак до май-юни 1879 г.^[3] когато след многократни дипломатически покани да се изтеглят са прогонени от руските войски до границата определена с Берлинския договор дал Нишко с Пирот на Сърбия, но останалата част определил за България. В Сръбско-българската война 1885 г. сърбите отново нахлуват, но за дни са напълно разбити от българската войска.

След Първата световна война като наказателна мярка на България е наложен жесток мирен договор. Решителна роля за неговата подготовка играят Франция и Англия, подтиквани от съседните страни Сърбия, Гърция и Румъния. В дискусиите при подготовката на този договор, САЩ заемат друга позиция. По-късно Конгресът на САЩ отказва да ратифицира Ньойския и останалите договори от Версайската система. Създаденото на 1 декември 1918 година Кралство на сърби, хървати и словенци става приемник на Кралство Сърбия и отстоява нейните претенции за присъединяване на обширни територии от Западна България.

Като едно от победителите в Първата световна война новото южнославянско кралство предявява териториални претенции спрямо България относно градовете Видин, Кула, Белоградчик, Брезник, Трън, Радомир, Кюстендил, Петрич, Цариброд и Босилеград с прилежащите им землища. КСХС претендира и за териториите около град Струмица и полага огромни дипломатически усилия, за да убеди западните си съюзници, че икономическите ѝ интереси налагат да получи още и Пернишкия въглищен басейн. По-късно част от тези земи стават известни като Западни покрайнини. Така, въпреки противопоставянето на делегата на САЩ и без да дочакат окончателното решение на международната комисия по определяне на границата, на 6 ноември 1920 година сръбските войски окупират териториите около река Тимок, част от Трънско и околиите на Цариброд и Босилеград.