Прочетен: 1668 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 31.08.2014 06:42
ЖИВОТЪТ МИ ОСТАВА СВЪРЗАН С МУЗИКАТА! /1/
Отново имах поводи да се убедя в това. Наскоро една дама, която много увагавам ме поздрави със Сонатата за пиано на Бетховен оп. 53, но едва ли тя предполага какви спомени възстанови чрез тази соната в съзнанието ми. Сега ще стане дума за тази връзка, а после ще добавя и няколко други:
Тази Соната е едно от любимите ми произведения. С нея ме свързва следният спомен:
През 1973 г. аз се занимавах много сериозно със сонатите на Бетховен не само за пиано, а като турист тогава се изявавах предимно по Пирин. Бетховен е написал десет сонати за пиано и цигулка, пет за виолончело и цигулка, а също и за духови инструменти, 32 за пиано Интересът ми към този тип камерни произведения тогава съвпадна с приятелството ми с гедермански туристи, с които имам близки контакти до сега. Те ме снабдяваха при идването си с „музикален материал”, защото тогава да се намерят записи бе трудно. Освен комплектът с тези сонати те ме снаблдиха и с комплект от всичките струнни квартети на Бетховен. За мен това бе голямо богатство и аз чрез това си писание отново им благодаря.
А ето и споменът ми от Пирин, здраво свързан с тази соната:
През юни си вземах отпуска до 10 дни за Пирин, защото тогава денят е най-дълъг. Всяка минута от прехода се ползваше, според мен творчески. За почивка ползвах вечерите. През м. юни, още имаше снежни преспи, от ъгълчетата на които си наливах вода. Без останали преспи по циркусите на пранината тя не е толкова красива, а аз ги ползвап и за да се спускам по тях. Нагоре пък се качвах по морените. През м. юни овчарите изкарваха овцете си на алпийските паши, а тогава стада имаше много. При това пътуване тогава случих пълна липса на луна, но това направи вечерната картина в планината още по-красива и загадъчна. А времето докато лях на Пирин – то бе като да съм го поръчал да е такова.
Първият ми лагер бе почти на седловината под връх Даутов, защото мястото е възлово и обгледно. Връх Даутов излиза напред към Разлог и е мното обгледен. Нарочно избрах това място, защото по гората с бялата мура Джинджирица има мечки. Те вечер спят, но въпреки това се притеснявах. В следващата година мечка, гонена от кучета изскочи от клека на метър от мен.
Страхтно е в планината вечер, особено когато няма луна, а само звезди. От красотата, която ме превъзбуждаше спях само след като изпивах една таблетка фенобарбитал. Мястото е много обгледно в посока към Разложката котловина, където светят села и градове и в посока на Кресненския пролом, където в пълната дивотия свети някое селце и после всичко изгасва.
Първият ми преход бе до вр. Пирин и обратно, после по Каменишкия връх в посока на Баювите дупки. Там търсих еделвайс, който никога няма да откъсна, но не намерих, защото още му бе рано. Пред очите ми сега са Дуниното куче и Котешкия чал. Привечер – оставаха ми поне още два часа светло време - пристигнах при заслон Баюви дупки, където исках да остана. Имаше алпинисти-пиянища, които излизаха да повръщат. В заслона миришеше ва бъчва, бе .ужасно топло. Продължих към вр. Вихрен и останах там. На върха има едно вкопано място, където е завет, а времето бе повече от отлично и стабилно, през ума не ми минаваше да мисля за дъжд, ветроеве и др. Хапът си изпих на заслона и тук вече ми се спеше. От върха се виждат светещите градове и села по Разложко и по скатовете на Родопите. Виждаше се и светлината на вр. Мусала. След ходене по 12 часа се спи добре, но се събудих, защото ми беше топло, а времето – тихо.
Слдеващият ден продължих по Караууите, през Муратовия връх, после Бъндеришкия чукар, Типиците и сляздох в циркуса на Чаирските езера. Там имах една от най-трудните си срещи с кучета, която съм описвал. Четири кучета ме заобиколиха, но с трите веднага се разбрах, като им дадох бисквитки, дори пипнах по главата най-голямото. Една висока слаба кучка обаче искаше да ме ухапе и овчарите едвам я изгониха, но след около половин час след това тя ме настигна отново и б пощуряла. Имах брадвичка на дълга дръжка и реших да я убия, защото отърване от нея няма или ще ме нахапе ила аз ще я убия. Тя така се извъргаще и държеше дистанция от мен, че да е зад мен и да ми се хвърли. А аз имам да въря, нямам време да се въртя тук в кръг с часове, за да не ме захапе кучката. Ни бисквитките поглежда, нито ме оставя, върви по мен, а аз трябва да минавам през тесни пътеки в клек. Появи се обаче друг овчар и изгони кучката. Каза, че тя е нападала и плащила много тулисити, но пък била отличен пазач и много бърза. Открива вълци или мечки, ако се появат и те не могат да я настигнат и разкъсат, намесватп се другите кучета. По Чаирите имаше много стада, много кучета – никакъв проблем с тях. Вместо към Превала аз завих по рекичката, която се събиращше от изтичащите от Чаирските езера поточета и тук ме свари нощта. Спах на изтичалото на едно доста голямо езеро, чието поточе изтичаше по една леко наклонена ливада. Там съм бил и друг път, това поточе и езерото към края на лятото се покриват с лютичета.
За първи път от началото на този преход спах с напрежение, защото макар доста над пасището на овцете се безпокоях да не се появат кучета, които вечер не стоят само при овцете, а обикалят района на пасището.
От напрежение придремвах по малко, но пък се наслаждавах на звездите. Луна нямаше, но те също осветяваха тази фантастичн красота. И в съзнаието ми зазвуча бавната част на Соната оп. 53 на Бетховен. По небето – едри звезди, други се се отразяват в езерото, няои звезди се виждат на небето и отразени в езерото. А бавната част на Соната звучи многократно в мен, отново и отново като се събдя ако ми се струва, че идва куче. Ще кажа за Сонатата, че Бетховен пише нтази бавна част след като издава Сонатата с друга бавна част. До този момент той пише много дълги бавни части тъм тях, но сега решава да напише нещо много кратко. А втората част на Сонатата той издава като отделно произведение и тя днес е позната като „Анданте фавори”.Тази музика има такава сила, че веднаж влязла в сърцето на обичащия музиката, остава там завинаги.
Подремнах малко, страхувах се да ме не намери тук лошата кучка, но тогава бях на 29 години. 2-3-4 часа сън ми стигаха да ходя следващия ден по 12-13-14 часа. Събудих се, когато звездите бяха избледняли, развълнуван, че след малко слънцето ще изгрее, ще смени една красота с друга и започва следващия творчески ден, носещ много неизвестни. Връзката между тази тема и леко наклонената тревиста тераса с криволичещата рекичка по нея витаги изплува в спромените ми, когато тази тема прозвучи.
Появи се първият слънчев лъч, но без да се вижда още слънцето, някъде зад чукарите на рида Мозговица. Тези лъчи асоциираха у мен встъплението към третата част на Сонатата, където скромно се появява темата: сол-сол-ми-ре-сол-до-ми-сол. Първите два тона – сол от втора октава – прозвъчаха тогава в мен така чисто и светло, както никога не ги чух после на запис или в концертна зала. Слънцето изгря, появи се втора тема, предвещаваща и моя забързан ден. Трябваше да закусвам и да поемам към Каменница, защото там щеше да е последнати ми вечер в Пирин този път. А Каменица и Белемето под нея са любимото ми място в Пирин. В момента пред мен все едно е Каменица – с Беговишкия превал, с Цепката, запълнена до половината със сняг, с чукарите си, които се снижават и преминават в Малката Каменица, а после – Кралевдворския превал.
Със сложна маневра се изкачих на рида Беговица, от там на Горното Беговишко езеро и на Каменица. Белемето е любимото ми място в Пирин, тук трябваше да свърша пътуването ми, да си избера място където да спя, но да е обгледно.
Обходих Камениица, преминах през Малката Каменица, слязох на превала за х. Пирин. Там има едно шибано слизане, обратно да се пре мине е по-удобно. Изкачих се и на връх Кралев двор. От него към превала Демиркапия не е възможно да се върви, аз тръгнах към Момин двор. Ще отбележа, че както вр. Муратов е възлов за планината, вр. Кралев Двор също е възлов и от него тръгват един срещу друт двата най-високи страничини рида, този на Каменица и на Мангъра.
Разхождайки се по билото между Кралев Двори Момин двор и намерих отлично място за нощуване, точносрещу Каменица. Единствено срещу паяците защита няма, но за змии трябва да се внимава. Усойници по Мозговица и отсреща по Дисилица има много. Останах да нощувам горе на билото с изглед към Каменица. Денят преваляше, пред мен бе Тевното езеро, наричано така, защото макар и на 2500 то е плитко, има черни водорасли и водата му е тъмна. Тогава заслонът се строеше. А пред мен бе веригата на Каменица. На обратната страна бяха Дженгала, Мангърите,СТражите, Големия Газей, Сиври Тепе, Джано и заоблените върве около Орелек, но и Вихрен с Кутело зад него.
При такаава красота трудно се спи, та дори и два хапа фенобарбитал да бях изпил. Застанал на любимото си място в Пирин ми бе мъчно, защото утре се прибирам. И в главата ми зазвуча Сонатата оп. 111. От тогава стана някаква връзка, която е неръзрушима във времето – слушайки сонатата, пред мен излизат спомените за тази красота на Тевното езеро, с която я свързвам.
Призведенията на изкуството са вечни, те се проектират в душите на хората в неочакван момент и колко е хубаво, че това се случва.
Тук, в Лос Анжелес си правя сметката, че това е било преди 41 години. Тези спомени за мен обаче са вечни, те са живи и в този момент
Връщам се чрез спомените си в „гнездото” между Кралев двори Момин двър, където спах. А на сутринта – накъде?
Ходи ми се на Големия Мантър, после на Горното Газейско езеро и – в Банско, имам разписанията на влаоквете. Ходи ме се на Папазгоьла, после на кратка спирка-сбогуване на Висящата тераса над езерото и от там – на Кременските езера. После на Безбог и на пръвата спирка на влака в Добринище. Но е доста по-дълго. Избирам този вариант, но той разрешава само минута време на Висящата тераса за сбогуване с прекрасната планин
Времената се променят. Днес има рекордьори по сърфиране, по пиене, по простащини. Аз пък имам друт рекорд – от Мозговишката порта тръгвам два часа преди да потегли влака за Септевмври и го хващам. Но младежите, които не познават Пирина или класическата музикаа считам за айрян без кисело мляко. Без да ги моля за извинение.
Тук в Лос Анжелес музиката също ми напомни за себе си. За първи път виждам толкова добра жена диригент, която представи Първата симфония на Малер. Пред очите ми от ложата в Зала „България” фсе появи Панчо Владигеров, който правеше пренебрежителин знаци на стоящия до него по повод Третата част на Симфонията. По тукашното класическо радио изпълниха 15-я Клавирен концерт на Моцар, който сега поставих наравно с най-известнвите му. Същото се получи и със симфонията на Хайдн с №85, писана за Париж, която сега поставих на нивото на Лондонските му. И най-силното ми музикално преживяване бе когато пътувахме в колата и свиреха американски бози. Аз превключих на станцията за класическа музика, където след секунда пауза запона Четвъртата част на Третата симфония на Брамс. Тя започва тихо, но подготвя такова „изкрещяване” на оркестъра, след което всичко друго около ме изгубва значението си, остава само симфонията. Следя развитието, чакам хорала, искам да чуя във финалните акорди първата тема от първата част. Сбогом, така трябва да пишете след мен, казва Брамс на композиторитее след него чруз тази симфония. И между се намира само един такъв. Писах постинг и за двамата, следовникът му нарекох Великият художник.
А за интересуващите се от Бетховен имам доста интересно писание:
Ето и сонатите, които минапомнят за годините ми по Пирина:
Тази е Санатата „Валдщайн”. Съветските музиколози я нарекоха „Аврора” уж на тома, че Аврора значело зора, но ползваха името на един военен кораб. Идиоти на квадрат, това име обаче още се среща. Наименованието на Сонатата не е дадено от Бетховен, а от поета Релщаб, защото като я слушал си представил точно това езеро. Аз пък си представям ездно друго езеро от групата на Чаирските.
https://www.youtube.com/watch?v=BZYuHFYQLCQ
А тази Соната е без аналог и като нея няма нито преди, нито след нея. Тя не е плод на гений, а на разум-вселена.
https://www.youtube.com/watch?v=rjQ7TxpMizc
