Посветено:

     
EДИН  ОПАСЕН  ПРЕХОД…И  СОНАТАТА  ОПУС  111

                                /осмомартенската ми разходка/

      Тази зима съсредоточих туристическите си изяви в един район  от Балкана с площ около 200 кв. км. между реките Оградишка и Лесковдолска. С напредването на пролетта започнах да се изкачвам все по-високо и вече достигам до централното било на Балкана. Маршрутите си замислях така, че да прехвърлям ридове от планината, по които преминават джипове на ловците и само ако пред мен се оказваше непреодолимо препятствие са завръщах по същия път. В добра спортна форма съм тази здима и това ми дава възможност преходите ми да бъдат с дължина между 30 и 40 км. Посетих много красиви места – долини, обгледни ридове, върхове, махали из най-невероятни места по заветни гънки в планината, достигащи 1400 м. н. в. Направих хубави снимки, които ще започна да помествам в блога си.

   Дойде пролетта и вече отпадат  „ограниченията” ми при избор на преходи, съобразени със снега и за последна разходка през този зимен сезон реших да обиколя целия водосборен район на р. Градечница. Тази река ми е любима! Тя има прекрасна долина, обградена е с гористи ридове, а водата й е най-чистата от всички реки по Искърския пролом. За незапознатите с тях ще кажа имената само на по-големите по него – р. Златица, р. Габровница, р. Пробойница, р. Трескавец, р. Тодорица, р. Искрецка и р. Батулийска. По малките рекички са още поне 30. Река Градечница е една от тях.  

     Реката извира от била с форма на полукръг, чиято дължина е около 25 км. Този полукръг се явява като вдлъбнатина в мощното разклонение на Балкана между реките Кръстешка и Лесковдолска и е с много махали покрай изворите и рекичките си. Разходка по полукръга, от който на запад извира р. Градечница е възможна, като изгледът от него е рядко красива дори за Пролома. По целия полукръг, където има рекички има и махали, къщи от които се обитават от бабите на починалиите си мъже до днес. Гледат по една крава, а на десетина баби се пада един дядо, който им помага. Полукръгът има западно изложение. На запад изтича и реката му, Градечница. По южния скат на реката има церови гори /планински дъб/, а по северния – букови.

     С разходка из тази красота исках да приключа зимния си туризъм, но не се получи. Първо автобусът ми закъсня половин час, а моите сметки за времето са направени до минути. Аз така си подреждам всичко в живота, то наистина е по минути и половин час е основателна причина да сменя плана или програмата си с друга. Срещах този ден и няколко души в планината, с които разговарях, останах доста време на оброчището, известно като Рединската китка. Тук на места дъбовите гори образуват китки от няколко много големи дървета, които се извисяват над другите. Поради това, че там има каменни кръстове и дъбовете около тях не са били отсечени или пък големите дървета са привлекли хората да направят оброчища под тях, не знам. Дъбовете са по над 500 години. До тази китка има гъста млада борова гора, където се укриват през деня едри диви животни. Осмелих се да се опитам да ги снимам, но те не излязоха от гората, аз пък не влязох в нея. Бяха прасета или елени, защото започна да се чува чупене на клончета по земята. И там се забавих. Погледнах си часовника - час и половина закъснение от сценария! - а това означава прибиране по тъмно. И реших да скъся връщането, като се спуснах в долината на реката. Пътеки няма, ползвах животинските, най-ползваните от тях снимах. Стръмнината на ската е такава, че се слиза на серпантини. Ловците-дебелаци не стлизат тук, защото ще се изтъркалят в дерето. Избрах церова гора, защото тя е рядка и в нея има пътеки от едрите животни. Шумът от стъпките ми привлече стадо коне и те ме заобиколиха с любопитство от към реката, която вече беше близо. Аз обаче не се притесних от обсадата им, през която трабваше да премина, а спокойно, приказвайки им, доближих водача на стадото – един жребец - и му попадох със спокоен жест филия хляб. Той изяде хляба, вече бях техен човек. Опитът ми обаче да погаля жребеца по носа не успя, защото си присви ушите, което разбрах така: От тук нататък внимавай!

   Покрай реката имаше доста широка пътека, която тук наричат вЪрвище. Тя вече е обрасла, а на места се е свлякла в реката и се преминава доста трудно. След два-три км. из подраста излязох на път, който са направили секачите и придвижването стана леко. Тъй като този път, водещ към с. Томпсън е доста дълъг реших да продължа покрай реката и да слеза в местността Големия завой, където мост между Томпсън и Своге преминава над реката. Красотата на водопадите, на скалите, неудържимо ме привлече, бях и с фотоапарат. Справих се трудно обаче, беше опасно и после взех важно за себе си решение.

   Доста трудно се върви покрай реката. Тя трябва да се прескача много пъти или да се ползват камъни върху нея за стъпване. Изоставянето на тази пътека обаче я бе превърнало в непроходима от порастналите тръни по нея. Като се изостави пътека, нея  я завладяват тръните както ромове изоставените къщи. За да продължа надолу по реката преминах през гористите участъци, но бреговете са много стръмни и съблюдавах под мен да има дървета. Достигнах до примитивно водохващане от реката, което ми е известно и напрежението в мен от страховития път поспадна. След малко видях обаче, че пътеката се е свлякла в реката и трябва да се спусна по скала, почти отвесна, с височина около 2,5 м. Доближих я за да видя възможно ли е това и видях, че хората са преметнали през скалата част от плетен пожарникарски маркуч за да се спускат и изкачват по него. Убедих се, че маркучът е здрав и се скуснах благодарение на него. От дясно гърми водопад, по скалата се върви само ако се държиш. Появи се и второ препятствие – един цилиндричен отвор в пътеката, колкото да пропадне в него човек, но той не може да се прескочи, защото отсреща има място само за единия крак. С парче  дърво оголих скалата от трева, където трябваше да стъпя, преодолях дупката и слязох долу до водопадите. Радвах са на красотата им, снимах ги, гледах „рапела”, по който се спуснах, а мостът над реката бе на стотина метра от мен, долината се разширяваше. Починах си от напрежението и си тръгнах, но трябваше да прескоча реката. Една къпина обаче се закачи за мен, наруши ми баланса, върна ме назад и вместо да прескоча реката, стъпих в нея. А тя по това време е доста буйна и пълноводна, но пък вече не е ледена.

    Докато изцеждах водата от обувките и панталона си – времето бе топло – се замислих. Май времето ми за преходи, с включени към тях такивва опасни участъци е преминало. Не ми отива на 69 още да се спускам по въже, да минавам по стръмнини, по които ако се изпързалям няма да мога да се спра, да търся захвати по скали, за да не се свлека в реката, която тече доста под мен. За мен не е проблем да изминавам до 40 км. на ден, но не по такива опасни участъци и без нервно напрежение, което скапва повече от физическото натоварване. Всеки път, когато тръгвам на планина жена ми ме кара подробно да обяснявам, къде ще бъда и аз я успокоявам, че ще ходя по шосета и др. подобни, а ако се случи нещо с мен, ми е ясно че няма да бъда намерен никога.Където ходя и телефонът ми няма разкритие, не може да се прехване и сигнала му.

    Доста време останах на поляната под каскадния водопад. Беше прекрасно. Съблякох си мокрия панталон защото нямаше други туристи и го изцедих. Така ми хареса тук, че реших да се прибера с по-късен влак. Почивайки си, което ми се случва много рядко, защото и когато се храня не спирам, в главата ми нахлу една Соната на Бетховен, оп. 111. Мисля си,  че това не бе случайно. Ще се спра на тази велика творба. За обичащите музиката тази творба е много важна и ако не я познават трябва да сторят това.

    Сонатата е последна от този жанр в живота на Бетховен. Тя не само е най-великата му Соната, но и най-велика от всички клавирни сонати на света. Твори я в последните години на живота си, пет години преди да почине от простуда.

   Сонатата е в най-популярната тоналност, до мажор. За разлика от другите сонати тя има само две части. Бетховен е в последния етап на жизнения си път, творческата му сила достига нови върхове. Той има големи планове, които осъществя почти изцяло. Един от върховете в последния му творчески период е именно тази Соната. Ако аз като турист направя сравнение за мястото на тази Соната сред творчеството му, тя е нещо като връх Каменница за Пирин.

     Сонатата наистина е много велико произведение. Аз помня когато я чух за първи път в зала България. Изпълни я в първата част на рецитала си Антон Диков, но въздействието й върху мен бе така силно, че през време на втората част аз не възприемах изпълнението, а продължаваше да ми звучи Сонатата. Веднага намерих записи с нея, четох за нея, вероятно съм я слушал стотици пъти до сега и понеже с цялото си внимание, просто помня всичко от нея. Ето ме сега, седнал на поляната да си суша друхите и обувките, а Тя се появи от Някъде...Имам вътрешен слух, макар и не достатъчно съвършен, но ми служи. Нямам нужда от айпод и слушалки.

   В първата част на Сонатата има драматични моменти, напомнящи за по-ранните му сонати, напр. Апасионата. Има ползвани на места съзвучия секунди, които усилват напрежението, защото трябва да последва разрешение. Но темата е доста различна от тези в предишните му сонати. Тя се провежда линеарно - в ниския и високия регистър на пианото, полифонични моменти в провеждането й изобилстват. В развитието на тази част на произведението има обичайни за сонатната форма похвати, но и вариационни и полифонични. Напрежението, тревогата, противоборството между двете различни по заряд теми в първата част не завършват както в ранните му произведения  с протест или гневно гневно,  а с душевно просветление, възвишена мисъл и хармония. Каквато има в природата.

   Втората чсат на Сонатата представлява тема с вариации, като темата Бетховен нарича Ариета. В предишната си Соната оп. 110 също има Ария, но Бетховен я нарича Скръбна  /Ариозо доленте/. На мен Тази Ариета, една от най-красивите на света /!!!/ ми звучи като молитва, изпълнена от орган, на който високите  регистри са настроени на „човешки глас”, а педалът на органа– той се заменя от басовите регисти на пианото. В късното си творчество Бетховен звучи много специфично, защото ползва едновременно доста висок и доста нисък регистър на пианото. Без да е разбрал още кое е произведението, „специалистът” само по звученето разпознава композитора. В една от вариациите темата се провежда в хорал, което напомня за религиозните творби на Бах. Други вариациите са проведени в синкопи, най-важната съставка на джаза., който тогава едва ли е бил извесетн. Геният провижда векове напред.

   Вариациите са изключително красиви. Те са молитва към Бога, радост, надежда, покаяние. Аз ги възприемам като отправяни към Бога в катедрала с кръгла форма, каквато е Frauenkirche в Дрезден.

   Последната вариация е като послание към бъдните и буквално завършва с въпрос:

  - Аз това можах! Вие след мен какво ще направите?

   Сонатата възприемам по своему – сливане на човека с природата, пред която той се прекраня и забравя за себе си. Считам я за философско поизведение, отправено към хората да им дава духовни сили, да ги кара да се размислят, да правят преоценки. Тя е и  послание към музикантите след него, че клавирната соната може да се пише и в по-свободна форма. Но защо пък точно клавирната соната, питам се аз? Всичко на този свят се променя, развива се и във всеки момент в човека трябва да има стремеж към творчество.

     Тук ме застигна Сонатата, под двата каскадни водопада, изцеждайки мокрите си дрехи. Сред природата, която обожавам. И си помислих, какъв дар ми е дал Господ – да обичам музиката, тя да ме съпътства навсякъде в живота ми. Споменах за вътрешния си слух. Той се задейства понякога сам, в главата си имам огромна фонотека. И отвреме на време в нея нещо зазвучава. Но си мисля, че това не става случайно. Ето, днешният ми ден считам за сбогуване с героичните преходи, при които лазех по скали и прескачах реки. И ми зазвуча тази соната, последната на Бетховен. В нея той  се сбогува с класическата сонатност и отваря по-широк път за творчество в този жанр.

   Аз също ще поема по нов път, но не в музиката...а в планината. Геният е универсален - каквато и частица от него достигне до нас, трябва да сме му благодарни. Той помага за нов поглед към света.

   А в музиката – там има нещо закодирано и то достига до този, към когото е било предназначено.

   Ще приложа линк със Сонатата в изпълнение на Джон Огдън, който я изпълнява добре, а във втория линк има концерт на Рихтер в Лайпциг, на който той изпълнява трите последни сонати на Бетховен. Най-доброто изпълнение на Сонатата оп.111 е на Евгени Могилевский.

   Ако някой покрай това мое нестандартно писание се запознае с тези три творби, ще имам основание да кажа:

    Аз – доволен!

    Макар да премине по скалите над водопадите да му е непосилно...