Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
05.01.2013 14:03 - ВЪРВИЩЕТО
Автор: planinitenabulgaria Категория: Туризъм   
Прочетен: 2455 Коментари: 3 Гласове:
7


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

                                                             ВЪРВИЩЕТО

 

     Това е един от възлюбените ми зимни маршрути по Софийската планина. Носи името на старо вървище /ударението е върху „Ъ”/, което е свързвало една галактика от махали из Балкана с плодородното Софийско поле. След Освобождението трудоваци разширяват вървището, по което до този момент са могли да преминават само пешаци и коне, като му правят и разклонение, след което то вече може да прехвърля Софийската планина на две места. След Деветото правят още едно шосе, паралелно на вървището, което да обслужва ловната петорка на Правешката Тиква. Този път след Десетото се превърна в един от тези на престъпността и ще илюстрирам това с пример в края на писанието ми, разкан ми от непосредствен свидетел на жесоткостта. Не си спомням всичките участници в тази могучая охотная кучка с изключение на соцполитпроститута Ангел Балевски, възбран от Тиквата да пътува до него по време на лов. Шосето е дълго 20 км. и свързва Кремиковци с Ябланица. То преодолява два рида, между които тече река Елешница. Достигайки Ябланица шосето продължава нагоре покрай р. Ябланишка, минава през последната й махала Търсавите и достига до прекрасна местност, където бе изградена ловна резиденция за Тиквата и петорката му. Твърди се, че сега тази резиденция била собственост на вдовицата на Илия Павлов. Аз обаче мисля, че тя е „бушон”, дори имам подозрения кои са собствениците й.

    Този път бе изоставен и се превърна в един от пътищата на престъпността, по който бяха прекарани със закрити камиончета откраднатите животни на хората. До днес по него пътува посечената от бракониерите гора.

   Вървището започва от село Ябланица, като пътят се изкачва до негова висока махала, която е на седловина. От тази седловина извира рекичка, която бързо набира вода от двете страни на дола и се спуска в р. Елешница. Покрай нея лъкатуши вървището, достигайки  р. Елешница в райско уширение на долината й. Тук вървището се разделя на две. Едното разклонение тръгва на изток срещу течението на реката. Ако на земята има планински рай, то това тук е част от него. От дясно планината е стръмна и със северно изложение, а от ляво се спускат рекички, накои от тях доста големи. По долините на всичките може да се достигне до рида, който се влива във вр. Мургаш, а по изворната област на рекичките има изоставени махали. Така къщите са в непосредствена близост с ливадите, където е „манджата” за кравите и овцете. Цялата планина е била населена!

    В един  участък от вървището на около 3 км. по-горе то предлага опция. Може да се продължи по шосето покрай реката и да се достигне до разширения му участък по време на соца поради рудодобива на радон в този район, което води до с. Сеславци. Там има голямо разширение на долината, много е красиво. Имаше и „вилна” зона преди да се развъртят из този ройон ромбригадите от Бухово и Кремиковци. Хора, чиито родители произлизат от тук си бяха направили къщи, кой каквато могъл. Всичко днес е претарашено, разрушено – обезскрапено!  Имаше мостове над реката от ж. п. релси, но за жалост това е първокачествен скрап и ромове с газови резачки ги нарязаха и откараха на някъде. Днес на местата на мостовете са остнали само каменните им подпори. В района нямаше ток. Ако се продължи още нагоре се стига до водосборна зона на реките Рачница и Елешница, като старият участък на вървището минава покрай р. Рачница и се изкачва на Буховската /Желявската/ седловина.

   Преди тази „вилна зона” стръмно се спуска рекичка от Сеславската седловнина на Софийската планина, скачайки в няколко водопадчета. Покрай нея е минавало разклонение от вървището в оригиналния си вид, който е запазен до днес, преодолимо само за товарни коне. Долината е стръмна, но пътеката върти за да има постоянна денивелация за товарните животни. Покрай реката има най-голямата концентрация на лалета, които съм виждал из Балкана. Това е известно на селяните от Софийските села и всичките им кокичета по дворовете и гробищата им са от там. След като реката достигне лъка, в която се събират три рекички, вървището изчезва, защото има сквличане на ската поради сеч. Има само пътека за ловците и за животните. Пътеката достига Сеславската седловина и се разделя на две: покрай Сеславския манастир Свети Николай и по отсрещния скат. Този участък може да се ползва само ако снегът не е висок /дълбок/. Имам много спомени от тук, ще опиша два:

   Една безснежна зима бе ужасно студено, -20 градуса. Водата от изворите замръзваше и вместо да тече надолу бе образувала ледени грамади колкото един вагон. Река Елешница бе станала като плътна арка от лед, някъде под него течеше водата. Слизам аз от Сеславската седловина, достигам извора на една от реките, а той- ледена планина. Мирише ми обаче на кръв. Гледам, че в леда има замръзнала кръв и се се спрях. До мен стоеше цялата глава на на голямо прасе и две бедрени кости с изгризани ябълки от тях. Отправих се към главата, а от задната й част избягаха две-три лисици или чакали. Така бяха изяли главата от задната й страна, че бе се образувала дупка, устата на прасето беше празна.  Вълкът не може да победи прасето при нормални условия, защото то ще го разрпори. Но върху леда обаче прасето е нестабилно, пързаля се, а вълкът има нокти да се задържа върху леда. В гонката вълците са прекарали прасето върху леда, то вероятно е паднало и те са успяли да го ръзкъсат.

    Втори случай имах друга година, доста тежък, когато се строши ледът на р. Елешница.  Отскочих на секундата от водата, но се намокриха и двата ми крака. Запазих спокойствие и си казвам: само не трябва да спирам! Сеславскта седловина е на поне 40 мин. над реката. Достигнах я, но има още поне час спускане да Сеславци, а десният ми крак направо замръзва - трябваше да направя нещо. Събух си обувката, мушнах пръстите на крака си в ръкавицата и така обух обувката. Положението се оправи и дори не се наложи да си купувам нови чорапи, прибрах се нормално, с гола пета в обувката.

    Ще прибавя и трети случай. Веднаж при много лошо време се наложи да се спусна по една река, чиято долина бе много красива. Исках да отида да я фотографирам след това, но не я намерих. Търся пак, не става. Аз обаче съм много упорит. Чак след 9 тодини случайно попаднах на нея и вече си имам репери – мога да я намеря и в най-гъстата мъгла. Много важно нещо са реперите на човека /туриста?/ в планината.

   Връщам се на разклонението на вървището, което тръгва надолу по реката. В тази посока долината се стеснява. Има участък наречен Стръмни дол, има връх, наречен Кози. По реката /Елешница/ се достига до долина на река, спускаща се от ляво. Покрай нея е направено най-успешното шосе на Вървището за София. То се изкачва плавно и преминава през най-ниската седловина тук, Локорската. Ако се продължи надолу по реката се досгига до гробището на с. Бакьово.

    Каква е била ролята на това вървище през изминалите години?

    Споменах, че там има една галактика от махали, обхващащи огромен район в който влизат махалите над селата  Огоя и Ябланица. Огойските махали са на такава голяма площ и толкова многобройни, че мащабите им са познати само на такива като мен. Те са по долините на десетките поточета, даващи началото на р. Огойска и достигат височина 1400 м. н. в, като рекордьор в това отношение е Лескова махала. Това в не по-малка степен важи и за Ябланишките махали. Те освен по трите големи реки, извиращи изпод вр. Мургаш – Еловица, Непрътка и Борзат, са разположени и по реките, идващи от рида между Огоя и Ябланица и продлъжават чак до с. Бакьово.

    Тези хора са произвеждали стоки за себе си, предимно храна и дрехи, но те са имали нужда и от други неща – газ за осветление, сол и др. и за да могат да си ги набавят е било необходимо да достигнат до полето, в случая Софийското. Преди Освобождението това е ставало само с помощта на конете, а след Освобождението -  и с волски каруци. Кожи, млечни произведения, трайно преработено месо, дърва, ако има място в колата, това са карали селяните за Шопско, а след продажба или бартер колите са били натоварвани с търсените от тях стоки като брашно, сол – за животните трябват тонове! -и са поемали обратно. Пътят от с. Ябланица до Софийското поле е бил изминаван за два дни, а от Огоя – за 2-3. Цяло приключение е било да се отидо до градо и обратно, траело е по седмица.

   Вървището се ползва и днес, но само от преминаващи по него хора и животни, питомните и дивите. Дивите животни не са толкова прости, и те ползват удобства при придвижването си. За туристите вървището предлага голяма красота и много опции. Аз знам поне 20 прехода от Ябланица към София, голяма чадст от които съм описал в първите ми писания за Искърския пролом. Планината тук е едно симфония от вълни. Между тях „специалистът” може да различи ридовете, почти всички от които започват от Мургаш и да си избере тези, които желае да посети. Тук е цардство на цветята и на лисиците. Лисиците не спят зимен сън и по цял ден търсят храна. Някога тук имаше представителни развъдници, които после ги купиха мутри. Наричат ги едродивечови ловни стопанства, но характерното за тях е че не само едрия, но и дребният дивеч е тотално отстрелян от ловците. Сега по вървището фъркат рокери и АТВ-та, съвремените мутромотори на 4 колела. Защото мутрите станаха толкова дебели, че две колела вече са недостатъчни да носят теглото им.И не само по вървището, но и по ливадите летят мутри с АТВ-та и ги съсипват, особено през пролетта, когато земята е мека. А държавата? Кво ли ще да е туй нещо, държава тук...

   Подходът към вървището е следният:

   Качва се един влак в 7,45 ч. От гара Реброво се качва автобус за Ябланица. А от нея към София казах, че има поне 20 възможности, на американски език – опции.

   Ще завърша това писаниие с още две спомена, първият е за тези, които първи се облажиха от демокрацията. Но престъплението им е било възможно и благодарение на построения път за ловната петорка, превърнат после в път на престъпността.

   Една баба козарка от Ябланишка махала, надвесена над р. Елешница ми разказа следния случай за друга баба, нейна съседка, краварка от скъседния рид. Мъжът й умира, но тя така е привързана към кравите си, че не ги продава и не слеза в с. Ябланица, а продължава да ги гледа на полудиво отглеждане. Вечерта обаче идват мутри с покрита кола. Набиват бабата, вързват я, колят и разрязват няколко крави, колкото може да събере не голямата им кола. Закарват плячката и се връщат с по-голяма кола и поможници. Заколват и останалите крави, доста от които бременни, изкормват ги, отсичат им половината от краката, главите отрязват и оставят, изкормват ги като разхвърлят червата наоколо,  натоварват плячката и си заминават. Бабата оставят вързана за дървена подпора в къщата.

   Съседската й вижда, че няма движение в къщата, чуди се и на следващия ден отива да види какво става. Бабата - вързана, опикана, умираща от студ. Навсякъде кръв, глави, черва, парчета от кравите. Отвързала бабата, разтрила я преоблякла я, запалила печката – в  планината е студено, а това става през април - бабата оживяла. Но такъв ужас никога не била виждала в живота си. И каза, че спи с манарче в леглото. Твърдяло се, че месото е било продадено на Кремиковската фирма БРАВО и че това не е станало без одобрението на кремиковските феодали Дамбовци, които са имали контрол – къща с такава цел! - върху тези „дела”  на шосето от Ябланица за Кремиковци.

  Вторият ми спомен е свързан с мутроловци, спряли луксозните си джипове на седловината, от която извира рекичката към Елешница. Едни джипове, облаци от цър-пър, чалга – настоящиий мутрешник. Аз завих зад една могила за да не ме видят и продължих надолу по пътека, не по пътя. Кучетата им обаче тръгнаха по мен - кучетата и жените между 40 и 55 веднага се сприятеляват с мен! - дадох им храна. Слязоха чак долу до реката, изкачиха се и до другия рид, но храната за тях свърши. И се върнаха. Ако имах още храна в маршрутката /от Сеславци/ щях да ги кача. Ако мутрите бяха разбрали какъв номер им погодих с кочетата им, щяха да ме гръмнат.

   Този маршрут ползвам през зимата, защото тогава посещавам Шопския край, както сърбите казват за Софийско. Те дори издадоха сръбско-шопски речник, но нашите си замълчаха спрямо тази не подгиравка, а прикрита по този начин претенция към още наши територии освен Западните покрайнини. Да се посети обаче това място, което наподобява развълнувано море през пролетта, когато се разлистват дърветата и цъвтят всякакви цветя, това е красота, която човек не може да поеме. Първите цветя тук са кокичетата, после идват кукуряка и лилавия минзухар, има един ивичест минзухар, след който идва жълтият. Други едни сини едри цветя тук наричат котета или съсели. А какво става под дъбовата гора, когато цветенцата бързат да цъфнат и дадат плодове преди да са засенчени от плътните листа на дъбите, идете и вижте!

  

  

     

 



Гласувай:
7



1. mt46 - Здравей, Коста!
05.01.2013 20:08
Пиши по-накратко, с едър шрифт... И пускай по няколко снимки, нали имаш много...
цитирай
2. planinitenabulgaria - Само Поетите могат да пишат кратко:
05.01.2013 21:55
mt46 написа:
Пиши по-накратко, с едър шрифт... И пускай по няколко снимки, нали имаш много...


В един стих да кажат толкоз, колкото еди човек на много страници. Но ще се опитам.
Поздрави,
Коста
цитирай
3. sande - Само България да не замине по тези вървища!
06.01.2013 18:09
Не знаех ,че из планините бродят нови кърдажалии, партизани, муджахидини...

Балканът не спи. И вижда всичко.

България също спи дълбок сън.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: planinitenabulgaria
Категория: Туризъм
Прочетен: 12190081
Постинги: 4545
Коментари: 10754
Гласове: 18322
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031