ОТ ПЛАНИНАТА БЯСНА КОБИЛА – НА КОНКУРСА
VII ИНТЕРФЕСТ – БИТОЛА ПО ПИJАНО НАТПРЕВАР
Освен в дебрите на planinitenabulgaria аз през целия си живот съм бродил и из дебрите на музиката. Музиката е едно друго мое лице. Тя е нещо много мажно за мен, защото ми служи като още един прозорец към света. Тя ми помага да възприеимам по-леко други жанрове на изкуството, свързвам я с природната красота, със словото на хората, било то разговорно или написано, с още много други неща. Сега заради музиката се озовах на конкурс за пианисти в Битола. И ето каква дилема се появи там пред мен:
Оказвайки се в този град под прекрасната планина Баба, висока 2600 м. н. в. и то от моя тип – карстова, както ридът Синаница в Пирин, аз трябваше да реша по нея ли да поема или да остана в концертната зала на конкурса за пианисти. Без всякакво колебание реших: В залата! Исках да преживея изявата на децата, някои от които до 30 години според регламента, но и да придобия представа за музикалната нагласа на самите македонци. Знам от медиите им, че всички страни по света са повлияни от културата на мАкедонците, че правят 16 метров кон с Александър Македонски на него в Скопие или вече са го направили, че са по-интелигентни от нас, но исках да ги преценя според мен до колко са музикални. За моя изненада установих, че не ни отстъпват в това си качество ни на йота в тази област. Това за мен е доказателство, че те са българи, а не македонци, но не смея да им го кажа.
Конкурсът започна с изява на наша видна пианистка, чията възраст доста понапредна. Трудоспособността й обаче и изявите й в полето на музиката в страната ни и по чужбина е достойна за уважение. Без всякакво затруднение тя изпълни без почивка две Сонати на Бетховен - Лунната и Речитативната и четирите Балади на Шопен. После изпълни на бис една доста дълга пиеса от Шопен, неговата голяма Мазурка. Залата бе препълнена. Не само това ме впечатли. Хората се радваха на съприкосновението с музиката и вечерта за тях бе празник. В този провинциален град, където едва ли биха ги посетили големи артисти, в залата се усещаше, че те обичат музиката. Бидейки в зала аз усещам къде са силните полета на възприемане, но този път напрежението в залата цареше навсякъде. В Битола имат СМУ / Средно музикално училище/, разположено в две сгради, имат ентусиасти музиканти, които за да пропагандират музиката организират периодично в града на няколко години музикален конкурс. Аз бях на неговото седмо издание. Тази задача не е никак лека днес, когато културата в ерата на пазара не се финансира от държавата, а на нея се разчита тя да печели и от данъци да пълни хазната – бюджета, празната каца на държавата. Този подход убива сериозното изкуство, защото то струва скъпо и шербетува почвата за развитието на просташки пазарни „музикални” направления като чалга, ромфолк и други подобни, които доопростачват и примативизират днешното подрастващо поколение. Различни средства са необходими за подготовка на един сериозен музикант и за подготовка напр. на една чалгаджийка, царица на ромфолка, била тя и ромславей. За развитието на музиканта са необходими години творчески труд при „търсенето” в произведенията, които той изпълнява като авторски замисъл, стил, епоха и всичкото това приложено към нашето време. Защото музиката не е застинала, тя се ражда отново толкова пъти, колкото пъти се появи един гениален изпълнител. А за една чалгаджийка – там нещата са по-прости. Набутват й силикон в хоризонталните и вертикалните й устни, в папилите мами и....приматите /б. м. чалгарите/ пощуряват при появяванието й в някоя огромна зала или пък на стадион. И плащат за билет колкото тя поиска, а тарифата за „обслужване” на мутрите от чалгаджийка била по няколко хиляди лева на вечер. Убитият вече писател Георги Стоев посочи рекорд, 40 000 лв. за една вечер, но забравих името на мутрата, която бе платила таза щура такса, равностойна на джип. Как няма да печели държавата от това „изкуство”. И самите чалгаджийки. И да се появяват все повече примати.
И ето, че срещу това течение и едновременно в полза на сериозното изкуство в Битола са се намерили хора, които търсят спонсори, свирят и отделят част от личните си средствата си за този фестивал, правят всичко връзможно той да се провежда по регламента, макар средствата за него вече да се набират много трудно. В основата на този конкурс е семейство Рибарски – съпругът Кирил, който е директор на фестивала и съпругата му Милица, която е артистичен директор. Браво на тези хора, защото задачата им не е лека. Тази година те не са успели да наберат от спонсорите и консулствата необходимите средства и за да не се провали провеждането на фестивала за взели от банката заеми. Как ще се издължат на банките не ми е ясно. Дано да не са ги взели от Любо Пъпката, защото и пианата ще им открадне.
Участниците в конкурса са разделени в пет възрастови групи, като най-големите са до 30 годишна възраст. Започва се с тях и се върви към по- малките. На заключителния концерт на победителите пък редът е обратен. Поканени са пианисти от доста страни, но този път участниците бяха предимно от Македния, България и Албания. Нямаше представители от Сърбия и си мисля, че причината за това са техните чалгаджии Бобан Здравкович, Шабан Шаулич, Лайнолюб Войнович и други, които с попфолка си са деформирали безвъзвратно възприемането на музиката от децата. Имаше пианисти и от някои други страни, но те бяха слаби. Нашите деца се открояваха от другите с това, че пиесите им баха изрботени, прецизни,а при такава изява е най-лесно да се прецени талантът им. Другите участници бяха с недоработени пиеси, а и самите пиеси не са им били разяснени както трябва. Това е разбираемо – преподавателите са с по-ниска квалификация и критериите им към децата и пиесите разбира се са различни. Добро впечатление ми направиха децата от Македония и Албания. Македончетата бяха на средно ниво с две изключения, подобно бе положението и с албанчетата. Това, което си проличаваше беше големият труд, който бяха положили албанчетата. В Япония, Корея и Китай децата свирят по десетина часа на ден, албанчетата – вероятно още повече. Албанецът работи от сутринта до вечерта, а децата им, учещи музика през това време ще трябва да свирят. И сигурно е така, ще посоча примери по- късно.
В конкурса взеха участие две деца на съпругата ми, които получиха първи награди, но в тяхната възрастова група се появи мАкедонско девойче, на 14 години, което е изключително талантливо. Мисъл, фраза, разбиране за пиесата, пианизъм – всичко си имаше детето и то не заради преподавателя, а като дар Божий. Свързах се с детето и с родителите му, разменихме си имейли. Ще му съобщавам кога има конкурси тук и то ще започне да идва. То просто не вярва в себе си, защото не се е изявявало още никъде, но е страхотно. И по доста други линни в областта на музиката мога за му помогна. За талантливите деца правя и невъзможното.
Вторият македонец, който е изключително талантлив бе един 24 годишен младеж с неподходящо избрани автори на пиесите, които той представи. Въпреки това се разбира, че и той е много талантлив, но още не е намерил пътя към авторите, които му подхождат, не се е открил сред тях. За мен той би бил отличен интерпретатор на музиката на Прокофиев, защото интерпретацията му наподобява опъната до скъсване струна, а точно такава е и музиката на Прокофиев. Него го „открих” докато репетираше преди концерта и свиреше превъзходно една фуга от Бах. „Залепих” се пред вратата и изслушах цялата му репетиция. След изявата му на сцената говорихме дълго за Прокофиев, разгледахме цялото му клавирно творчество, което особено вълнувало младежа /Зоран/. Но така и не започнал още да изпълнява творбите му. Сега със сигурност ще започне. На конкурса бе с неподходящ материал и на Сонатата оп. 109 от Бетховен и „счупи” частта с вариациите, но въпреки това, защото е талант, не го скъсаха, пуснаха го на заключителния концерт и дори му дадоха Голямата награда.
Още един талантлив 15 годишен младеж имаше от Албания, превъзходен музикант. Бяха го поканили вече да учи в Италия и други страни на Европа, но как ще стане това финансово не ми е ясно. За някаква издръжка от родителите му – това е немислимо.
Връщам се на регламента на конкурса. Задължително бяха въвели Прелюд и фуга от Бах за по-големите, за по-малките пък задължителна пиеса бе негова двугласна или тригласна Инвенция или малък Прелюд. Който може Бах, може всичко, това е истината за музиката. Чрез Бах-ова пиеса качествата на музиканта могат да се откроят или обратното. Имаше и пиеса от Шопен. Той пък позволява на пианиста да разпее пианото, пиесата да прозвучи като вид поезия - балада, стихотворение, миниатюра. Третата пиеса можеше да бъде от Моцарт, Бетховен и няколко други автори. Всичко е много трудно след като се изпълняват тези автоли. Давам пример с първата Соната на Моцарт или кратичката му Соната, наречена Фациле. Да се изпълнят тези две пиеси е изключително трудно.Те са леки в техническо отношение, но интрепретацията им е трудна и за най-големите музиканти.
Жури на конкурса бяха пет професорки, една от които от България. В списъците с оценките бяха вписани точните оценки на всички професорки по 100 балната система. Някои от участниците получиха пълно 100, между тях тримата, които споменах.
Имаше и заключителен концерт, на който залата се препълни. Трябваше да се изпълнят концерти за пиано и оркестър, но поради скромните възможности на организатолите на конкурса концертите бяха не с оркестър, а в съпровод на пиано.
Имам критика към журито, защото според мен то оцени ниско две участнички - една пианистка от Охрид в групата на 30-те, според мен добра и едно момиче на 14 години от Албания, според мен също добро. Момичето свири Шопен Първи концерт прилично, но не го харесаха. Дори някои от професорките се изказаха подигравателно към тези две участнички. А аз чуя ли някой да говори против деца, положили такъв труд и загърбили детството си, побеснявам. Като че те не са минали по този път.
Конферансие на конкурса бе солфежистката на СМУ и ще я спомен в това ми писание за конкурса като жена с такъв висш вкус към облеклото си, какъвто не съм виждал. Тя всеки път се явяваше в различни тоалети, но дотолкова прецизни, че не би могло да се добави нищо към тях за да се внесе допълнителна красота. Да се облечеш красиво също е изкуство.
От залата се виждаше не само плалината Баба, но и най-високият й връх Пелистер, който наподобява Синаница в Пирин, но е със 100 м. по-висок. И като гледах планината, реших:
Следващият път ще отида отново на конкурса, само че тогава няма да слушам децата. Ще ги оставя да се изявяват, ще кача колата и с нея ще достигна до най-високата достижима точка, където ще я стационирам като лагер. В деня преди отпътуването им ще се прибера. Друга възможност да посетя тази красива планина нямам. Тя е на 400 км. от София и да изразходвам толкова средства за път не ми е възможно.
Един следобед остана време и посетихме с още една кола и деца Преспанското и Охридското езеро, пресичайки планината Галичица. Красотата горе от перинеума между вдлъбнатините на езерата-морета е страхотна. Бяхме и в манастира „Св. Наум”. За пътуването ми по Македония, за впечатлението ми от тази страна и конкретно от Битола ще пиша пак. Направих и доста снимки.
Сега – само за музиката, защото това бе поводът да посетя Битола. Не е много лесно да спиш една седмица сред чакалите на Бясна Кобила и да смениш тяхното обкръжение с тези културни хора от концертната зала без време за адаптиране. Мисля, че и на двете места места аз бях на мястото си.
НОВИЯТ ШЕФ НА КЗК – БИВШ СЪПРУГ – РУМЕН ...
© Фабианското общество, евгениката и ист...
