Майката на това куче е била в Арктика, но веднаж отишла
при белите мечоци и останала при тях една седмица. Какво е
ставало там не е ясно, но след 65 дни се появило това бижу.



      ИЗВЪН ЛИНИЯТА НА БЛОГА МИ, НО ЗАЕДНО С ЛИНИЯТА /РЕКЛАМА/

 

       В блога ми започнах да появявам доста страховити неща: гаров ромбарок, осечени гори, съсипана природа, тъжни картини на напуснати места, където години е кипял живот, хората са били свободни, обичали са се, раждали са деца, защото е имало много работа и са им трябвали помощници. И още по-тъжни неща имам, напр. гробището в с. Завидовци. Там на всеки гроб има поне по 10 каменни кръста с най-красивата каменорезба, която съм виждал, дело на гинцките каменорезбари. За всеки починал е бил поръчван нов кръст, а старият е бил преместван в краката на новопредставения. Кръстът, който откраднаха от гробището на Гинци и днес е до параклиса на убитите по време на комунизма е един такъв шедьовър като тези в Завидовци, но по-обемен. Красота и много тъжни картини от напуснатата от хората планина присъстват в блога ми: останките от каракачанското село покрай Кървавата река под връх Кафадикилди, Лескова махала – от къде ли не. Та и от Западните покрайнини. Но тъжните теми доста ги сгъстих напоследък и затова сега ще поместя нещо чуждо в блога ми, което да го поразведри. Това са три стихотворения на поетесата Румяна Симова. Аз често влизам в блога й .

     Надявам се някой да ги прочете и после да отвори блога й за да прочете и други.

Стихотворенията като звучене ми наподобяват на струнния квартет в музиката. Ако някой се съмнява, нека отвори в Ю-туб два квартета: Смъртта и момичето от Шуберт и Моцартовия с номер К 464.

   А ето и трите стихотворения:

 

 

08.03 23:07 -  Откъде да започна да разказвам, приятелю

 

Автор: osi4kata Категория: Поезия   

Прочетен: 245 Коментари: 13 Гласове: 26

 

 

Откъде да започна да разказвам, приятелю...

 Май от там, откъдето пораснах.

 Аз израстнах на село, при баба и дядо,

 Във града за деца беше тясно.

 А на село – простор, свобода и усещане,

 че ме искат и ме обичат.

 Мойта баба никак не беше по плетките,

 тя четеше все хубави книги.

 И ме учеше вечер да се кръстя с три пръста

 като гледам на Изток, в небето.

 Бог пристигал оттам. После щедро разпръсквал

 топлина и любов. И ни светел

 по житейския път, а понякога плачел

 и си криел лицето от хората.

 Баба шепнеше тихо молитви, а в мрака

 оживяваха сякаш звездите отгоре.

 Отлетяха годините на уютното детство.

 Седем малки щастливи джуджета

 и в една златонога разголена есен

 с меден глас ме разбуди звънецът...

 Заживях във града при мама и татко.

 Ученичка с буквар и със чанта.

 Със безгрижното детство се виждахме рядко

 само в дългата лятна ваканция.

 А в училище учехме - Бог е за простите хора.

 Ний сме силни и можем сами

 с две ръце и със ум Живота да борим.

 Аз навлязох в етапа – борби!

 И се борих до кръв – със нокти и зъби...

 Че Живота е тежък като сумист.

 Той ме хвърляше често нокаутирана в ъгъла,

 И ме викаше после отново. На бис.

 Аз забравях за болката и се втурвах на юруш,

 разярено с рогите напред.

 Сякаш демон ми беше духовният гуру...

 По блатистото бойно поле.

 Но се сещах за Бога по някое време.

 Носталгично, както за първа любов.

 Не се молех обаче. Не се молят големите.

 Баба спи от години под вечен покров...

 Но понякога нощем пристига в съня ми,

 Като бяла мадона с усмивка от свян

 и ми казва – „НЕ Богу се молиш ти, дъще.

 Молиш себе си. Господ е някъде там.

 Помири се със Него. Пречупи глупостта си.

 Гордост, глупост.. Те са едно.

 Събери всички ценности в трите си пръста.

 Прекръсти се със тях. Бог е Любов.“

 

 

 

 

25.02 05:05 -  Промяна на статуса

 

Автор: osi4kata Категория: Поезия   

Прочетен: 201 Коментари: 6 Гласове: 23

 

 

Заминах. Сребърен куршум

 заби в сърцето ми обява:

 "Сърце заменям срещу ум

 в нормална правова държава"...

 Изпратиха ме по реда.

 Цветя, сълзи и тъжни речи.

 И самолетът отлетя,

 отнесе ме във Безсърдечия.

 Закони, такси, правила,

 наредби, укази, промивки

 на мозъците без кора,

 на мозъците с мазни кривки...

 Отворен череп и очи,

 облещени в усмивка суха,

 в гърдите слаб мотор бръмчи,

 надолу люшка се търбуха,

 Препълнен с фибри ГМО,

 с хормони, мюсли и нитрати

 и всяко сутрешно лайно

 излиза с марка и печати...

 И всяка дума е шаблон,

 изречен без да го почувстваш...

 Във безсърдечния ми дом

 е много тихо и е пусто.

 И някога, във полусън

 усещам болка във гърдите,

 дочувам тих сърдечен звън...

 И течност, пареща в очите.

 

 

 

24.09.2011 12:45 -  Душата ми

 

Автор: osi4kata Категория: Поезия   

Прочетен: 1008 Коментари: 6 Гласове: 11

 

 Душата ми... Какво ли не видя!?

 Насилвах я, предавах я и мамех.

 Завлякох я на края на Света...

 Буквално! Носех я през рамо.

 Потисках всеки неин бунт.

 Озъбвах и се - тя като роптаеше.

 Разпъвах я на кръст. Напук на Юнг!

 А после... После се разкайвах.

 Възкръсваше... Добра Душа!

 Прощаваше ми (мъдрите прощават),

 очакваше от мен да не греша,

 аз все така й обещавах...

 Опитвах се. Наистина! За ден...

 На следващия - пак започвах

 безмилостна война в самата мен.

 Опитвах се да се надскоча.

 Надскочих се! И за какво?!

 Щастлива ли съм? По-щастлива?

 Душата ми не може без любов...

 Омръзнах й. И си отива...

 

БЛАГОДАРЯ!
Оsi4kata, ЧЕТА Я С ОГРОМНО УДОВОЛСТВИЕ!
Поздрави!:)))

Силни стихове си споделил!...
Лека вечер и нощ!

Като забогатея ще ми станеш ли менаджър? ;)

Благодаря ти от сърце!

На духовно богатите - да!
На забогателите - твърдо нье!

Вие двамката ми харесвате.

С най-добри пожелания!