Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
17.02.2012 10:50 - СЮЖЕТИ ЗА РАЗКАЗИ:
Автор: planinitenabulgaria Категория: Туризъм   
Прочетен: 1746 Коментари: 4 Гласове:
9


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

                                                  СЮЖЕТИ  ЗА  РАЗКАЗИ:

 

     Снегът тази зима бе доста дълбок и на туризъм ходех по местата, където ме повеждаха следите на бракониерските автомобли, а не, където исках аз. От Батулия възможностите са няколко: към с. Кръстец, към с. Оградище, към с. Буковец или ако снегът е паднал през нощта – към Ябланица и Огоя. Красотата в този сбор на речни гънки е голяма. Сега ще се спра на силни образи от махали по шосето за Буковец:

   Поне от 30 години познавам там един кон. Няма предвид „кон” като Бисер Киров, Венци Коня, Петър Стоянов или Гала, а един истински кон. Този кон няма аналог и се разпознава измежду всички други. Той е поне с половин метър по-висок от другите, предните и задните му крака са много близо и има много дълга шия, завършваща с малка глава. Като го доближищ – той се смее. Този кон върви винаги в комплект със стопанина си, който бе ветеринар тук. Наложи ли се да отиде някъде, вика коня, оседлава го, стъпва на една специална пейка, защото иначе не може да му се качи и отива по работа. Всичко се променя обаче на този свят. Децата на семейството пойдоа у градо, почина съпругата на човека. Останаха той и коня му. Направи си човекът специални такъми за коня, каквито има в американските филми. За себе си пък си уши специален костюм и си намери ковбойска шапка, специални тъмни очила, много големи. На стари години този човек се направи на ковбой или пък на такъв, който лови диви коне в прерията. Живее си човекът няколко дни в къщата, после се качва на коня и отива някъде. Само където не е зарастнал за коня както кентаврите или мутрите за джипа си.

    Години не бях виждал този кон, с който се познаваме много добре. Тази зима го видях. Конят се бе заиграл с две кучета, големи като мечки, две малки деца с шейна и майка им, едно прекрасно спортно джобно гадже. Голяма игра падаше. Конят стои на място и не мърда – пази туй, дето е под него -  децата с шейните минават под него, покрай тях тичат кучетата, поне три пъти по-едри от децата. От шейните децата ги хващат за козината и ги теглят. Кучетата ги примакват да паднат от шейните и почват друг тип игра с тях. Пастрална картина при двадесетина градуса студ и ослепително слънце. После като изкарват шейните на високата част на пътя, децата минават под коня. Останах за момент при тази веселба – розговоршх се с майката. Конят усети, че съм благоразположен към него и ми се засмя. Но не мърда, за да не настъпи децата. Вадя аз хляб и му давам един крайшник и...Виждам, че конят няма нито един зъб в устата си. Стана ми мъчно за него. Стисна той с устни хляба, взе да го разтрошава в снега, натроши го и с устните си го прибра в устата си. Както бях весел, изведнаж ми стана мъчно. Как гледа човекът този кон? Вероятно го храни с попарки, защото той никаква тревичка не може да си откъсне и да изяде или пък сено...

   Дадох му целия си „кучешки” хляб на него. За кучетата – когато дойда пак, си казах аз и продължих нагоре. Връщам се след няколко часа, конят -  сам и скучае. Децата, майката, кучетата, няма ги, веселбата бе свършила. Конят сам, тъжен, но пък оседлан като тези на ловците по прериите. Позна ме конят и веднага ми се ухили, но аз нямам вече какво са му дам да яде. Тргъна той да ме засрещне, а човекът – все едно ловец на мустанги, ми каза успокоително: Не бой се, минавай, конят е добър. Не му казах, че се познавам с добичето му от 30 години. Излезе човекът, стъпи на скамейката, доста по-висока от стандартната и успя да се качи на коня. Поеха в посоката, от коят дойдох.

   Стана ми още по-тъжно. От цялото семейство, в къщата тук бяха станали само тези две същества.

   Тъжно е да видиш по улиците на София стар човек или жена с престаряло куче, едвам ходят. И една сутрин – няма ги и двамата. Този картинка обаче със стария човек и коня, без нито един зъб в устата бе още по тъжна. Човекът не може да се раздели с приятеля си.

     Дали след година или две, ако отново мина от ук няма да са изчезнали и коня и стопанина му? А къщата му – претарашена от циганите за джици и джелезо...

 

    Друг един силен образ от с. Буковец:

    Имало там някога една кръчмарка, която била мъж в женско тяло. Кръчмарите в полето гледат лозя, правят си вино и ракия за кръчмите си и това е техният поминък. В планината се ползват други пениси, защото може да се пече ракия само от плодове, която е некачествена.

    Кръчмарката имала голяма къща и кръчма в нея. Аз съм влизал в кръчмата й. Над кръчмата бе частта от къщата, в която тя живееше. В страни от кръчмата й в приземния етаж бе оборът за конете и помещението за бъчвите. Срещнах я, когато бе много стара и приличаше на немощна жена, която живееше в крайна бедност и гледаше две дребни кучета пред къщата си. Обадеха ли се кучетата, тя се подаваше горе от прозореца да види кой е дошъл. Така се е държала с мъжете като млада, че всички имали страх пред нея. Пиянищата изхвърляла от кръчмата си и ги биела с камшика за конете, ритала ги. Имала и пищов и го вадела, ако я заплашват. Заглеждала се по невестите на селото. Над кръчмата й е гробището на селото, а над гробището – стара църква от времето на Балдуин. Буковец е идключителна красота! Бизнесът й обаче вървял жестоко, особено през зимата. А есента – това било времето да си зареди буретата с ново вино и ракия. Да не губи време когато кръчмата е пълна, след затварянето оседлавала товарните коне, качвала се на нейния, вземала и пушка със себе си и по нощите тръгвала за ракия и вино. До сутринта пристигала при когото била тръгнала, купувала каквото й трябва, но и мезета към пиенето, натоварвала конете и поемала в планината към селото си. Конете вързвала един за друг, качвала се на нейния и спейки върху него за вечерта отново била на линия, сред пиянищата.

     След Деветото й ликвидирали бизнеса – кръчмите „пиени” стнаха на народа. Гледала по малко овце, кози, имала и крава. Живяла е в крайна бедност, така я помня и аз. При едно от пътуванията ми към Лескова махала оставих пред къщата й колата си,както винаги, но ми направи впечатление, че къщата й, която бе прилична е „претарашена”, както тук казват. И кучатата ги няма. Ясно, случило се е най-лошото, но защо тази прилична къща изгрежсаше така?  Попитах съседката й и тя каза, че бабата починала, но дошла орда племенници, които твърдяли, че тя има в тайници в къщата много злато и почти разрушили къщата: вадили камъни от нея, съмнителни греди, дулапите извадили да проверят има ли нещо зад тях. Намерели ли са нещо или не, никой не може да каже, но както дошли, така си и отишли. Добре, че къщата не паднала върху златотърсачите. През зимата тежкият каменен покрив се срутил и похлупил цялата къща. Кулите в Ню Йорк са се срутили по този начин вероятно.

   След година минах отново. Камъните и плочите си бяха там, но от дограмата нямаше и следа. Хората от селото я бяха използвали за горене...

   И този силен образ отиде в историята...Мъжът в женско тяло...

 

   /Ще има продължение  с още такива герои. Лошото е, че сега няма такива като Хайтов и Канев, да ползват тези истории.../

    Но пък може и да се появят...

 

 



Гласувай:
9
0



1. mitkaloto - Сегашни режисьори използват сю...
17.02.2012 11:16
Сегашни режисьори използват сюжети със стрелби,секс и др.Болни са по американското кино..и техните филми са дърво без корен.Поздрави!
цитирай
2. sande - Много интересни са тези истории, Коста, за последните мохикани на българските пущинаци ...
17.02.2012 11:27
С интерес прочетох и двете случки, двата "сюжета". Тъжни са, много български, трогателни и доста колоритни и "диви".

Диви разкази.

Не си написал, Коста, два сюжета, които така благородно подаряваш. Написал си два разказа в едно.
Отлично си разказал - стегнато, живо, с характерните детайли, които правят разказа. Ти си роден разказвач и не разбирам защо си толкова скромен.

Друг не може да ги разкаже като теб. Може би само Хайтов. Но може и той да се въздържи. Човек може да пише истински само за това, което лично е преживял.

Аз също не бих се заел, поради горната причина, а не защото не съм Хайтов.

Между другото искам да ти споделя, че Хайтов доста е надарил героите си със собствения си талант. Иначе и по начало те са си доста диви, примитивни и не така атрактивни и богати душевно. В реалния им живот и битие.
цитирай
3. bojo12345 - Сталин беше казал на времето:
17.02.2012 12:42
"Когато си отиде един човек е трагедия,когато си отидат милион е статистика!"
Коста , тези днешните управници пишат за народа ни " статистика"!
За тези , тържни , единични случаи на които си свидетел - има виновни и това са
днешните "клатимадурковци"!
цитирай
4. mt46 - Здравей, Коста!
17.02.2012 13:41
Проблемът е, че повечето съвременни писатели са "кабинетни", а не народни /като Вазов, Е. Пелин, Хайтов.../, живеят далеч от природата и не я усещат...
цитирай
5. planinitenabulgaria - На Санде:
17.02.2012 14:21
С Николай Хайтов, а покрай него и с Константин Канев бях приятел десетки години. Единият бе могъщ дух, отразил духа на времето, в което бе живял, а другият - лирик, разнищващ духовния живот на човека. На 26. т.м. е роден К.Канев.
Коста
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: planinitenabulgaria
Категория: Туризъм
Прочетен: 7544022
Постинги: 3216
Коментари: 8556
Гласове: 15560
Архив
Календар
«  Октомври, 2020  
ПВСЧПСН
1234
567891011
12131415161718
19202122232425
262728293031