КУЧЕТАТА – МОЯТА  ПЛАТЕНА  ЛЮБОВ

 

     Всички животни обичам и затова си мисля, че при среща с тях в планината няма да ми направят нищо лошо. Но голямата ми любов си остават кучетата. Приемам ги като хора. В последно време виждам в планината и диви кучета, обикновено майка с малки. Никакво населено място няма наблизо. Значи майката ловува както чакалите. Посещавайки планината, винаги имам нещо в раницата си за кучета. Най-много храна съм им носел по времето на екскурзионните летувания при социализма, защото тогава за туристите се готвеше овче месо. Половината от хората не ядат тази вкусотия. А хляб даваха колкото си поисквахме. Тогава имаше още овчари по планината и много кучета с тях, всичките гладни.

     Имал съм доста преживелици с кучета. Веднаж едни ме задържаха като пленник. Една зима „кучешката храна” свърши голяма работа. Присламчи се към мен огромно гладно куче и аз го нахраних. Слизайки по недълбокия сняг към Губислав с него, срещу мен тръгна агресивно озлобена от глад глутница кучета. Голямото куче обаче заставаше между мен и тях, лаеше, ръмжеше, виеше, но ги държеше на разстоние от мен. Така стигнах до селото. При друг случай от самотна къща в планината ме усети куче и ми се развика като човек. Рзбрах за отчайващото му положение, че собственикът му го е вързал и така го е оставил. Приближих се, то – огромно. Дадох му да яде, не ще да яде. Със страх успях да го отвържа, то като стрела избяга до реката и пи вода до степен, при която му се поду коремът. Тогава се върна, намери хляба и го изяде. После тръгна с мен към селото. Щяло е да умре от жажда.

    Не винаги връзките между човек и куче са еднакво силни. Има кучета, които след като ме видят се сприятеляват с мен. Такива имам три по Софийския Балкан. Едно от тях прилича на гъсеница, така е окосмено. Дори да не ме е виждало с години, усеща, че се приближавам към къщата и полудява от радост като ме види. Друго едно голямо колкото мен куче поместих в постинга си за кошарата на Дядо Йоцо. То се казва Мечо. Като ме усети, че се приближавам към къщата, оставя крави, стопани и всичко и така  се хвърля върху мен, изправя се и ме прегръща, че ще ме потроши. Не мога да му отворя ръцете, за да ме пусне. По подобен начин реагира и една кучка от с. Подгумер, която стои затворена в двор. Види ли ме, от радост започва да говори, да лае, да вие, нарежда докато си тръгна. Но и аз веднаж й направих голяма услуга. Беше се разгонила ужасно, двора заобиколен от кучета, но няма как да влезнат при нея. Намерих място, където да повдигна мрежата и я подпрях с един чатал, за да може кучката да излезе от двора и аз да пусна пак мрежата. Докато тя да излезе обаче цялото мъжко войнство мина през дупката и за секунди овършаха една градинка с цветя, после прехвърлиха сватбата върху друга.

    На вилата си също внаги съм имал кучета, те идват сами. Имах най-интелигентното куче, което съм виждал в живота си. Понеже не ходя през зимата редовно на вилата, оставях храна за него на съседа. Той го хранеше, но кучето много остаря и престана да яде. Човекът се обади и започнах да ходя по- редовно. Трудно, защото нямаше вече сили, кучето се изкачваше и оставаше при мен докато си отида. Един ден внезапно ми мина през ума, че кучето може да е умряло,. Уредих си да излеза от работа и отидах да го видя. То се преместило от съседа при мен, влязло си къщичката и бе умряло току що. Опитваше се още да си поеме дъх. По неведом начин го усетих, че умира и отидох при него.

   Това лято кучка се окучи при мен и остави 8 кученча. Три от хората ги осиновиха. Останаха 5, между които и едно черно, хиперинтлегентно куче-момиченце. То имаше способнотта да се смее като човек. Такава любов изразяваше към мен, когато ме видеше! Пред вилата ми обаче минават идиоти с хубави коли и макар улицата да не е добра, карат като на рали. Точно на това кученце смачкали задницата му. То намерило сили обаче да се довлече в двора, да се прикрие в едни храсти  там бе умряло. Кучетата като се почувстват зле се крият и умират на място, което трябва да се търси. Така правят за да не си безпокоят стопанина.Гледкта бе ужасяваща. Кученцето си сменяше млечните зъби и му растаха нови, големи. Озъбено, с усмивката, с която ме посрещаше, но замръзнала, картината бе ужасна. От това това кученце, от което бликаше радост, живот и желание за игри, бе останал един вкочанен черен труп с две сиви, невиждащи очи и една замръзнала усмивка с бели като сняг нови зъбки.

   Погребах кученцето но не мога да го забравя.  Как можа този идиот да сгази любимото ми куче!

   Тези дни, купувайки пак храна за кучета се замислих. Някой дават пари за цигари, други за пиене, аз – за храна за кучета. Колко десетки години аз все купувам по нещо за тукашните ми кучета или пък за тези, които евентуално ще срещна на планина. В раницата си трябва да имам нещо за тях, иначе не може. И на чакалите съм хвърлял хляб или бисквитки, те ядят всичко. И прецених, ча за тази си любов, кучатата, аз – с право мога да кажа – цял живот съм си плащал. Плащал съм и пак ще плащам, обичам ги тези животни. За мен те са хора, в момента преродени като кучета. Всичко разбират, преценяват правилно човека, знаят как да постъпят с всеки, само където не могат да говорят....

Лошото е, че не може да помогнеш/нахраниш или спасиш всички. Както и да се върнеш назад и да промениш вече случилото се. Остава смътната утеха, че е било направено всичко възможно..

Преди време ви питах, дали през зимата на 2009-2010 случайно сте ходили по Понор планина, над Брезе. Там в бившата махала Загъжене (често наричана "Добравица", макар едноименния рид да се намира наоколо 1-2 км по на юг) , под скалите на Стола/Църнио камик, живееше едно куче. За разделената по братски храна, обикаляше с мен по цял ден валозите и скалите на юрския карст. При всяко мое посещение. За последно го видях в самото начало на зимата. След това вече го нямаше. Разпитвах из махалата, но освен мъгливите и противоречиви обяснения на собственичката му - трудно подвижна много стара баба, не успях да намеря следа.

С приятел кръстихме на негово име една наскоро открита и картирана малка пещера в близкия варовиков венец, но... Не мога да го прежаля, беше ми приятел и ми липсва!

Този район на Понора от с. Добравица до с. Горна Горновица, после до с.Меча поляна и Заселе ми е един от любимите. Там има и водопад с варовик, отложен при падането на водата, страхотно е. Над него има пещера като подкова. Кучета съм виждал доста, винаги съм им давал по нещо, но конкретен спомен нямам. Скалите на стола имат връх-тераса, наречен Лупова глава. През тази есен ще ходя пак в този район от кафенето в Брезе.
Коста

Благодаря,

може би трябва по-някакъв начин да пратя снимка. Нямам профил, а и като гледам и прилагането на модерации, май е по-добре да не се и оптивам. Но следя блога с интерес. Говориш и публикуваш снимки от места, които трябва да се посетят, стига човек да има достатъчно време.
Познавам добре по-голямата част от района на Понор, защото често ходя там. Хоби, с много обикаляне и врене из формите на карста.
Ако имаш време да минеш през Крета, гледай добре по плочите - ще откриеш, следи от рязане, за закрепване на конструкция. Дали е било сигнална клада или нещо по-сериозно, не знам. Подобни издълбавания, но по каменни блокове, има и из северната част на долината на Бабина река.
А ако минеш по южния скат на разлома, може да намериш доста амонити. Само не се лъжи да се спуснеш по сухото дере над махала Сулевци от бившето Загъжене - излиза се на няколкометров венец и без рапел ще е трудно. Същото е и под Стола, едновремешната пътека през лиските и въглищата отдавна е изядена и трябва да се върви под скалите на Трона на север или над Топилата - на юг. Там някъде съм чувал от местните, че може да се мине през гората, но е доста оградено. Аз ползвам 2 маршрута - през венеца между върховете Църнио камик и Стола, малко е стръмно, но за топло време е идеален. Вторият е - от 50-на метра преди последния завой на асфалтовия път, точно под обредния кръст на Топилата има малък разклон и черен път вдясно (южно) към венеца. Минава през махалата, описва дъга и свършва пред/в частен двор. След двора се излиза в основата на дълъг скален нос - интересно място, малко преди края е разсечен напречно с 3-метра щширока и поне 5 м дълбока пропаст, която не позволява директното стигане до ръба. Там, където започва носът, се хваща право нагоре по склона и пресича се пътеката, идваща от поляната над дворовете при горните топила и преградена на много места с врати заради животните. До това място се стига от черния път при последния завой, но се минава през дворовете.

Ето два линка към сайтове с карти, които може да са от полза:

http://web.uni-plovdiv.bg/vedrin/

и този с историческата австроунгарска карта на Балканите:

http://lazarus.elte.hu/hun/digkonyv/topo/3felmeres.htm