ТУРИСТИЧЕСКИ МАРШРУТИ ПО ДОЛИНАТА НА Р. ЙЕЛОВИЦА
Мислите ми отново литнаха по Парк Стара Планина в Сърбия, някога част от България преди Ньойския договор. Вече казах, че мястото на вливане на реките Дойкинска и Йеловица е чудно красиво. Тук скалите са карстови с пещери и отвесни скали, като на най-високата им точка има ретранслатор. Неудоблството е, че той е за вътрешни мобилни връзи в Сърбия и за туристи от България не върши работа.
Село Йеловица,и то с името на реката или обратно, въпреки красотата, сред която е разположено е в състояние на клинична смърт. За хората тук след отпадането на основния им поминък, животновъдството, друг такъв не съществува. Останалите възрастни хора се прехранват от градините и бедните планински нивички, а по-младите мъже се занимават с дърводобив. Беднотия и грижи, това е излъчването от тук. Ще поместя доста тъжни снимки от селото в блога си.
Пътят от селото към сечищата в планината продължава по трасето на римския път, свързвал някога селата Йеловца и Дива Сланита. Този римски път е променен по стандартния начин, като са му добавени по две ленти от страни, а където не може по този начин, едната добавена лента е по-широка. Долината на р. Йеловица в началото е тясна. От странични къси стръмни долини се вливат нови рекички в нея. На 4-и км. долината се разширява много и образува просторна тераса. На нея има горски пункт, пункт за ремонт на тракторите по дърводобива, обори за конете, които свличат трупи от недостъпните за тракторите места или пренасят еднометрови дърва за огрев. Но пък какво се вижда от тук? Поляната е като наблюдателен пункт към рида Копрен. Четири върха от веригата му се виждат от тук, но не са скалисти, с падащи от тях водопади, както се виждат от България, а са със силно наклонени алпийски пасища. Под тези пасища започват букови гори. Тук смърчовият пояс липсва.
От горския пункт започва път в дясно, който извежда на билото на Балкана между вр. Сребрен и седловинта Кацакамък. Това е временен път за дърводобивниците. Преди години наши граничари на моя реплика, че ние си изсичаме горите а сърбите не, отговориха така: И те започнаха! Сега разбирам, че хората са имали информация за тази сеч. И друга една информация се оказа, че имат, но за нея – когато стигна на Светиниколския проход.
Римският път продължава покрай реката, чиято долина е доста широка. Но долината по-нагоре се свива и започва да се разклонява, като от страничните долчинки слизат нови и нови рекички. Пътят става все по-стръмен и минава малко над реката по десния й бряг, като долината съвсем се стеснява. Достига се до голям приток на реката, идващ от ляво, покрай който минава път. Оригиналът на римския път продължава направо покрай реката, като става и по-стръмен. В ляво гърмят водопади, един от тях се вижда. Стръмнината става все по-голяма, тук направо е подгизнало от влага, но пътят не е мръднал вече 2000 години. Този път е бил ползван за достъп до местността Кацакамък, където по повод сбор веднаж в годината по време на Судената война са се виждали роднините, които новата граница, наречена от хората Наказателна, е разделила. Имало е наш проект вместо да се качват по тези високи места,роднините да се виждат на специално място над с. Дива Слатина и то е било приспособено за това, но Тито не е разрешил. Мотивите ни за това са били стръмнините при изворите на реката преди да се достигне до местността Кацакамък. Мотивите на Тито били, че сърбите /б.м.българите отвъд Балкана/ нямало до могат за един ден да се справят с прехода и това наистина е така. Възможно е този път да е бил ползван и от сръбските гранични войски, които през лятото са обхождали границата. Днес пътят е изоставен и мостовете по него са паднали. Да се слиза по стръмните скалисти брегове за да се пресича реката е опасно. Преодолях два такива паднали моста, но попаднах в ужасяваща дивотия. Изведнаж пътят остана под подраст и стана невъзможен за ползване. Пред мен и в страни от мен имаше само подраст, храсти, висока трева. Странично по ужасните стръмнини се спускаха пътечки на животни, които слизат да пият вода от реката, но не можах да си обясня как са слезли по тоз наклон, който сигурно е 30 градуса спрямо вертикалата. Гъсталакът бе непроходим, той бе превзел пътя абсолютно. В такъв случай си прехвърлям в гората, но тук и това не бе възможно. В гората смелост имам за двамина, но отвъд и не помислих да премина.
Избрах резервен вариант - да се върна и да потърся начин да преодолея гористия пояс по другия път, който отиваше в ляво и където не изгеждаше така върло. Така и сторих. Голямата ми изненада бе, че разклонението също се оказа римски път и аз веднага разбрах къде ще ме отведе той – на седловината между върховете Трите чуки и Безименниа връх, където преминава основният римски път от с.Дойкинци за с. Копиловци. Научих нещо ново, пътят се разклонява при тази седловина. Този път с доста завои и преминаващ покрай високи водопади ме поведе нагоре в буковата гора, която също бе много страшна. Порои бяха открили големите камъни на пътя,а да се ходи по него бе опасно и много трудно. Приложих последния възможен вариант - през гората. Там животните за стотците години са си направили инфраструктура. Аз съм от тези,които я ползват при преходите си. Така с помощтта на направените от копитата на животните пътеки „пробих” голския пояс и се озовах на наклоните поляни под върховете Копрен. Пред мен бе най-високият от тях, този от западната им страна, след който започват Трите чуки. Продължих по хоризонтала под Копрените по наклонените алпийски поляни и така достигнах до седловината Кацакамък. На най-голямата Каца има гранична пирамида, но тук Каци има доста. На седловината има паметник на сръбски партизани. Път за джиповете на нашите граничари вече е непроходим от подраст. Той е извеждал до съседната близка седловина, където излиза днес дърварският път от с.Дива Слатина. Този път продължава в близост до билото и достига до седловината при вр.Сребрен, от където слиза в с.Дълги дел. По този път бяха извозени трупите на буките, отнесени от торнадото наречено санитарна сеч. Трябва човек от тук да погледне към Дива Слатина, за да разбере какво е екопрестъпление.
От седловината към с.Дива Слатина е ужасно стръмно, като скатовете са покрити с гора. През тази гора се е спускал римският път, който проличава чак долу покрай реката.Да се премине някога от тук по билото по посака на върховете без да се навлезе в сръбска територия бе много опасно. Идиоти са поставили граничните пирамиди по ръба по начин,горе да се разхождат сърбите, а нашите граничари да не могат да стъпят горе въобще. Тук искам да внеса пояснение за името Слатина. То означава красива местност. Който е бил в Дива Слаита, ще се съгласи с мен.
Аз съм на седловината и търся останки от римския път. Такива няма,но е ясно къде е минавал той и къде се „забива” в тясната долина. Помислям си, да опитам да се спусна в тази теснина и след около 500 м. п вертикала ще съм при мостчето. Но си помслям и друго: В тези непрогледни шубраци дали ще улуча мостчето и дали ще бъде възможно да се добера до него въобще или ще се наложи да изкачвам тази седловина още веднаж. Абортирвам се от тази мсъл и се връщам по същия път. Утре ще пътувам за същинска Сърбия, по Алдинската река, отвъд границата между страните ни, която е била в сила преди Ньойския договор. В базата си трябва да се смъкна по светло.
