ОТ КЪДЕ ИДВАТ ВЪЛЦИТЕ В БЪЛГАРИЯ?
Много съм ходил сред дивата природа, какво ли не съм срещал. Притеснявал съм се при тези срещи, но не мога да кажа, че ме е било страх. Миналата година попаднах на мечка с мече над с. Оплетня и се разминах с торпедото, защото се движех по път. Макар тя да ми изръмжа на три пъти, аз се направих, че съм спокоен, не промених нищо в поведението си и ми се размина. Ако бях попаднал на нея в гората, както си лежеше, тогава щеше да е различно. Като район, в който наистина съм се чувствал притеснен, това е резерватът Чупрпене.Още при влизането в него ме обзема безпокойство. Там ако се изгуби подобието на пътека се попада в смърчова гора, клоните на която достигат до земята. Веднаж в резервата до извор, от който исках да си налея вода към мен започна да се приблжава прасе.От гората се чуваше силно квичене и борба и това загрято прасе отиваше уморено за вода и въобще не ме виждаше. Доближи ме съвсем, на два – трши метра. Чак когато му извиках, я се разкарай от тук, то изквича защитно и побегна.С прасетата съм свикнал и въобще не ми пука от тях. Когато са на стадо си свиря с уста за да ме усетят и така ги разгонвам от пътеката или билото, по което минвам.
Това важи за нашите планини. В Сърбия обаче стандартите са други.Половината от Западна Стара планина е у нас, половината е в Сърбия, но разликата е голяма.Ще дам пример с долините на две реки, Дойкинска и Йеловица.
Дойкинската река тече между два много високи рида. Единият започва от вр.Вражата глава, а другият – от вр.Копрен,високи около 2000 м.н.в.Ридовете също са много високи, почти колкото споменатите върхове, а горите – голяма част от тях са така,както са посадени от Господа.В по-ниския пояс гората е букова,в по-високия – смърчова.Но смърчовете са огромни, стари, под тях се ходи свободно.В резервата Чупрене, където горите също са смърчови,клоните им слизат много ниско и в тази гора не може да премиава човек или високо животно, напр. сърна.
И така,търсейки трасето на римския път от с.Копиловци за с. Дойкинци аз попаднах в девствената гора над с. Дойкинци. Докато тя бе букова, не бе страшно, но когато започнаха смърчовете, признавам си, навлязох в гората със страх. Плътната и естествена смърчова гора покриваше скатове на водосборен район на обилно дере, но тя бе така гъста, че в нея бе полутъмно.Миришеше на всякакви животни,имаще всякакви изпражнения,усщах,че съм наблюдаван и че навлизам като в капан. Убеждавам се сам,няма да щракне и да остана в него. Обзе ме безпокойство, което надделя и тръгнах обратно. Тръгвайки обратно вече доста се притесних и слизайки притеснението ми се усили още. Поуспокоих се чак когато достинах рекичката. Планът ми да дстигна директно през гората до вр. Вражата глава пропадна.
Докато стоях при водата се поуспокоих и видях, че смърчовата гора в ляво от мен е по-рядка. Реших да мина през нея. Намерих и продължение на римския път в нея, което набързо свърши, затрупано от иглите на смърчовете. Имаше нападали перпендикулярно на пътя стари смърчове-великани по тридесетина метра, които трябваше да заобикалям. Просветна през гората, но се появи нов източник на напрежение. Навсякъде имаше вълчи изпражнения, състоящи се от бяло вещество и косми /четина/ от диво прасе. Дивите прасета живеят по открити места, като през деня спят в хвойната или клека. Привечер стават и цяла нощ търсят храна. Убеден бях, че тук е пълно с вълци и със сигурност те ме гледат от местата, където са се скрили.Хапват си по някое малко прасенце или болно прасе, което не може да се пази и си живеят покрай тях.
Излязох от рядката гора на рид, покрит с хвойна.Пред мен имаше заоблена малка долчинка със специфичен белег, морена в единия край.Чудесен репер за връщнето ми. Щом се издигнах на височина, от която да погледна в долчинката, стадо прасета изквича и побегна. И друг път съм казвал, навсякде дивите прсета са различни.Най-страшни са тези при Мургаш ,тук са накак кръгли и не са точно сиви,а кафяво-розово-черни и не са високи, а кръгли. Прасетта под Мазалат пък са високи и като сплескани от страни, все едно огромни детски играчки. Много смешно тичат.
Продължавам аз нагоре към вр. Вражата глава ,но понеже съм притеснен да не срещна вълци, върхът ми се струва в безкрая, макар да не бе повече на час от мен. Нещо ме тегли обратно и не мога и не мога да вървя нагоре, връщам се натиснат от безпокойство.
Сетих се за това,как хората по селата Копиловци, Дълги дел, Говежда, Дива Слатина, Чипровци, Чупрене, Стакевци и др. Казват ,че от Сърбия идват вълци и нападат животните им. Аз се оказах в свъралището им. Никакъв вълк не виждах, но бях сигурен, че тук е пълно сп вълци. Нова стадо с прасетап вдигнах в последния момент,защото от напрежение не мога да свиря с уста нещо. Вече ми станан много за днес. Безпокойството ми се засили, врътнах се и...надолу.Стигнах до репера си - морената, завих към гората ,намерих остатъка от римския път.Обзелото ме безпокойство обаче не ме напускаше и остана в мен докато не стъпих долу на широкия римски път.
Аз почи не се изпотявам при физическо натоварване,но при психическо натоварване ми се изпотява главата.А днес напрежението бе голямоСлизам аз по реката и ето ми късмета за днес. В ляво от реката – самотна къща, явно необитаема. А до ректа – съд с около 100 кг .слънчева вода ,нещо като тас за поливане с вода ,шампоан за коса, сапун, дунапренова гъба, дамски гребен и огледало. Вероятно през летните дни хората са дошли в изоставената си къща. Не се колебах въобще, съблякох се и се изкъпах.Времето бе много топло. Изсъхнах за минути върху топлите гладки нагряти от слънцето камъни. Облякох се,напълних отново с вода съда и си казвам: Тая, дето си бе сгряла водата ако сега дойде ще има да се чуди защо водата й си е студена както в реката.
Освен на този вълчи развъдник ,какъвто подозрам, че бе смърчовта гора,попаднах и на още един.Изкачвайки се по римски път покрай река Йеловица, която извира от седловината Кацакамък, попаднах в букова гора – страшилище. Римският път бе разнебитен от порои и непроходим, в страни от него имаше бодливи храсти и подраст. И вода от всякъде, макар лятото да бе горещо и сухо.Всякакви стъпки имаше, но не и от обувки. Нагоре можеше да се върви само през гората. А в нея – само следи от лежали тук и там животни, непознати за мен изпражнения на животни и на птици, хранили се с къпини и дребни плодове, топки от пера,каквито орлите и соколите повръщат.Сетих се за пътуването ми по този район в нашата част на планината през 1990 г. когато срещнах дива котка, рис, змии, големи паяци, останки от недоядени сърни и прасета и сега си обясних, че в нашата алпийска част до оградата /клеона/ от тази гора са идвали зверовете.След отпадането на клеона ловната им зона се е разширила, защото нашите гори са изсечени и в тях не могат да се крият диви животни. И днес скривалищата на вълцит остават в горите в сръбската част, която е напълно изоставена от хората. Сърби ще се появат там само ако започват да секат дървета и по никакъв друг повод, защото релефът на планината е неподходящ за животнодъвство. Районът се води резерват със със защита І степен. Изкачих горския пояс и навлязох в алпйската част под върховете Копрен. Те са пет, като последният в източна посока е най-нисък и се спуска към седловината с камъка /Кацакамък/. На изток от Камъка започва смърчова гора в сръбската част. Стоях над това скривалище на вълците, макар и тук да не видях нито един,но за мен бе ясно без всякакво съмнение, че от тук те поемат към нас.
Този постинг не пиша срещу вълците,които правят бели у нас. Те са тук, защото този район става за тяхно скривалище, а в нашата част на планината пък има условия за отглеждане на животни. Тях ги има за да изяждат болните животни и да пазят останалите от разпространяване на зарази. Има един много по-страшен, крадлив и подъл всеяд на два крака, който ще опиша при прехода си до вр. Вражата Глава. И пътеки си прави. С вълците оправия има,но с него – никога!
