„Погиб поэт,невольник честьи...”

                                                                                                        / Лермонтов/

                       135 ГОДИНИ ОТ СМЪРТТА НА ПОЕТА ХРИСТО БОТЕВ

      Понеже съм роден в Калофер и мога да кажа,израстнал в двора на Ботевата къща,за мен втори юни е вълнуващ празник както Коледа или Великден.В Калофер се провеждаха някога големи тържества,при които всички хора отиваха на площада.На гости идваха тогавашните най-първи.Други отиваха на Околчица.Тогава Калофер беше хубаво градче.За жалост,строителството на мегаломанския възпоменателен соцкомплекс съсипа старите му възрожденски къщи.

      Саможертва като тази на Ботев  може да извърши само един поет.Той извърши подвиг подобен на този на Спасителя,но не възкръсна.Той ми прилича и на Херкулес,който се справи с дванадестте задачи,но не остана безсмъртен - кентавърът Нес така тъпо го отрови.Ботев остава обаче завинаги в сърцата ни,поне на моето поколение.Мисля,че подвигът,саможертвата му,величието и стихотворенията му трудно биха намерили място днес в душите на новото поколение чалга сапинес,ако те изобщо имат такива.Ключ за разбиране на делото и саможертвата му са неговите стихотворения и останалите му творби.Да се реши на такава саможертва - да дойде с чета от чужда страна,към четата му да се присъединят още хора и така да бутнат отоманската система в България,това може да направи само един поет.Не съм убеден,че идеята е негова,защото на поетите им диктуват от Горе.Той така и е останал в историята ни,поет /1/ и революционер /2/.Велик българин!Само фактът,че съм роден в неговия град ме кара да се чувствам горд..

       Когато празнувахме 2 юни като деца винаги валеше дъжд.Говоря за годините 1952 – 1956-а.Старите хора казваха,че вали,защото празинкът е лъжлив.Ботев бил жив и се намирал все още някъде в турски затвор.Загатваше се за края на този велик човек,че нещо не така,както се говори.

      А сега малко факти:

      Имах колега,чиито вуйчо,епископ Антоний пазеше в Русе изповедтта на Никола Обретенов.В нея той описва как е убит Ботев.Вечерта срещу 2 юни ръководството на четата се събира на поляната Йолковица,в подножието на връх Канарата и трябва да вземе решение какво да се прави,защото положението е безнадеждно: Никаква подкрепа от българите,от всякъде обкръжени от турски войски,без вода,на следващия ден всички четници ще бъдат избити от турската войска.Ботев иска да се воюва до край,със саможертвата да се даде пример на поробените хора.Никой не го подкрепя.Започва спор,в който Никола Обретенов застрелва Ботев.Намерих човек с достатъчно висок ранг,Николай Хайтов,който отиде в Русе и видя тази изповед.А племенника на епископ Атноний,който я бе чел,ми я разказа.

      Вероятно Ботев е причината,поради която Врачанският Балкан е една от любимите ми планини.Посетих и упознах първо местата,където са се водили сраженията,сега няма да ги описвам,но цитирам няколко понятия: връх Вола,връх Купена,връх Канарата,връх Околчица,поляната Йолковица,изворът Крушовица,изворът Зимника,Лесковото кладенче,Рашов дол,Челопек.Би било добре за повече хора тези понятия да не останат празни от към съдържание.

    Само ще допълня,че след запознаването с тези места започнах да посещавам разните Скакли по Врачанския Балкан,после описах римските пътища,които го пресичат на всички посоки.Някои от тези пътувания отразих в блога си.

       Освен подканата,която отправям към тези,които отварят блога ми,напомням,че Пътят на Ботевата чета става все по-непроходим.От разклона /долу на шосето за Паволче/ все още пътеката съществува,но нагоре тя е едвам различима.На места тя минава по трасе на древен път,но пресича и долината на левия приток на река Крушовска.Тук положението й е най-лошо: пътекага минава по хлъзгави скали,изкачва се по нещо като есествени стълби,няма маркировка за излизане от долината на реката.Покрай Пътя има страхотни паметници от врачански камък с каменорезба,за сега – неоткраднати и набучени по мутробороците.Последният паметник е до шосето под връх Вола.По него са стреляли мутри от джиповете си и са го обезобразили и счупили.Някакъв човечец се е опитвал да го поправи,окакал го е здраво,но поне паметникът стои изправен.Няма кой вече да рисува с чук и длето върху камъните цветенца и клонки.Майсторите умряха,а с тях и занаята им.Пръкнаха се изроди,които като да са били прогрмирани да рушат създаденото от предните поколения.

     Необходимо е да се възстанови този исторически път в участъка от разклона за с.Паволче до връх Вола.

    Аз вярвам,че светът ще го спасят поети.Но ще повярвам още по-силно,ако поетите помогнат,увличайки чрез идеите си хората да заживеят градивно,духовно.Тогава Пътят и повредените паментици биха могли да бъдат възстановени,ако все още нещо е останало от тях.Така поети ще помогнат на новото поколение чалга сапинес да се повърне от пътя,който не води на никъде.Държавата /какво е това,държава?/ не може да стори това.Там „разровиш ли,мирише и горчи като отрова”.

    Такъв велик човек преди 135 години,такива боклуци днес!И паметника му откраднаха,защото е от цветен метал,та се наложи да му въздигат нов,но пък това бе повод да се възстанови оригиналът след Освобождението.

    Достойни ли сме за този наш духовен отец? Оставям отговара на поетите,стоящи по-близко до поета Ботев.!

    А на хората пожелавам да посетят Ботевите места: Калофер и Калоферският Балкан,Враца и Врачанският Балкан.Толкова различни и всеки толкова красив!На едното място Ботев започва жизнения си път на Ботев,на другото – завършва.Познаваме ли тези места?

    На добър път!  

    Завършвам писанието си по случай годишнината от подвига на поета Ботев с едно негово стихотворение.В него поетът вече се чувства ревалюционер и като Хомонокулос търси ново поле за изява: в океана от   поробени хора....

                                          До моето първо либе

                               Остави таз песен любовна,

                                         не вливай ми в сърце отрова –

                                         млад съм аз,но младост не помня,

                                         пък и да помня не ровя

                                         туй,що съм ази намразил

                                         и пред теб с крака погазил.

                                         Забрави туй време га плачех

                                         за поглед мил и за въздишка:

                                         роб бях тогаз – вериги влачех,

                                         та за една твоя усмивка,

                                         безумен аз светът презирах

                                         и чувства си в калта увирах!

                                        Забрави ти онез полуди,

                                        в тез гърди веч любов не грее

                                        и не можеш я ти събуди

                                        там,де скръб дълбока владее,

                                        де сичко е с рани покрито

                                        и сърце зло в злоба обвито!

                                        Ти имаш глас чуден – млада си,

                                        но чуйш ли как пее гората?

                                        Чуйш ли как плачат сиромаси?

                                        За тоз глас ми копней душата,

                                        И там тегли сърце ранено,

                                        там,де е се с кърви облено.

                                        О,махни тези думи отровни!

                                        Чуй как стене гора и шума,

                                        чуй как ечат бури вековни,

                                        как нареждат дума по дума –

                                        приказки за стари времена

                                        и песни за нови теглила!

                                        Запей и ти песен такава,

                                        запей ми девойко на жалост,

                                       запей как брат брата продава,

                                       как гинат сили и младост,

                                       как плаче сирота вдовица

                                       и как теглят без дом дечица!

                                      Запей,или млъкни,махни се!

                                      Сърце ми веч трепти – ще хвръкне,

                                      ще хвръкне,изгоро, - свести се!

                                      Там,де земя гърми и тътне

                                      от викове страшни и злобни

                                      и предсмъртни песни надгробни...

                                      Там...там буря кърши клонове,

                                      а сабля ги свива на венец;

                                      зинали са страшни долове

                                      и пищи в тях зърно от свинец,

                                      и смъртта й там мила усмивка,

                                     а хладен гроб сладка почивка!

                                     Ах,тез песни и таз усмивка

                                     кой глас ще ми викне,запее?

                                     Кървава да вдигна напивка,

                                     от коя и любов немее,

                                     пък тогаз и сам ще запея