Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
19.05.2011 01:29 - ЗА КНИГАТА "ТЪМРАШ" НА ПОЛК.АНГЕЛ ВЪЛЧЕВ
Автор: planinitenabulgaria Категория: Туризъм   
Прочетен: 8274 Коментари: 3 Гласове:
7

Последна промяна: 19.05.2011 01:32

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

                                                     В  Ъ  В  Е  Д  Е  Н  И  Е

 

         Родопите са една от моите планински любови и на тях посветих много години.Имах щастието да бъда близък с видни родопчани,между които Николай Хайтов,Константин Канев и др.Имам и статии в списание „Родопи”.Покрай тези хора аз прочетох много книги от родопчани,писани за родните им места,с които после са запознавах обстойно.Сега,като се замисля,аз познавам много населени места там.Без да гледам каратата мога да ги обознача къде са те,да назова имената на деловете на тази огромна планина,на ридовете и реките й,защото те са в главата ми.Няма да забравя едно писмо на Константин Канев до мен,който пишеше разказ и трябваше в него да спомене пресича ли римският път от Тополово за Смолян река Сушица.Да,пресича я,където изворът й е каптиран,отговорих му веднага.Сега от него е взета вода за поляната под светилището Беланташ.

       Аз съм живял три години плътно в Асеновград,една от вратите към Родопите.След това – по-малко.Но за ходене по Родопите време намирах винаги.За Тъмраш бях чувал вече като място,където са живяли разбойници и си били прогонени след изгарянето на селото им.Майка ми ползваше името на тъмрашлии като равнозначно на разбойници,убийци,крадци.Знаех и легендата за изгореното дете,което тъмрашлии откраднали,изгорили и с пепелта от костите му зобали овцете си против мор.В по-старите разкази на Николай Хайтов се говори за разбойници тъмръшлии,живеещи с овцете си сред дивотията,пазени от кучета като мечки,страшилище за хората по съседните села.

      И така около 30 г.след Ангел Вълчев аз посетих Тъмраш за първи път.Преживяното от срещата с това изгорено село няма да забравя никога,въпреки,че съм го посещавал и нощувал там десетки пъти.Всяка къща съм разглеждал.Костилки от сливи с вкус на банан изпратих в Америка и те са вече са станали дървета.Съжалявам,че не си извадих перуника,там е пълно с нея.Макар през този район да бе минала вече залесителната комисия,която по времето на Цар Борис ІІІ е трябвало да обезпечи вододаен район за Пловдив и дърветата да бяха вече тридесетина годишни,развалините си личат.Имаше огромни къщи,чиито каменни стени не могат да бъдат съборени от пожар,имаше останки от конака,от конюшната,от обществени сгради.Единстветото неповредено соъръжение бе чешмата при рида,от двете страни на който в селото навлизат две рекички.Виждаше се,как къщите са били изгорени и после отново изградени,виждаха се тайници в дебелите стени,където тъмръшлии са крили парите си ако се появят кърджалии.

     Къщите в селото са били 200-300,всичките като крепости.Върху разрушенията им между стените също са засаждани борчета,които днес са големи дървета.В селото има три гробища: едно старо,едно ново и т.н.Манафско гробе.Турците са провеждали скрит геноцид,като са изпращали тъмръшлии да служат в пустините на Ирак и Сирия,където те,непривикнали с горещините умирали,а тук изпращали да служат сирийци и иракчани,наричани манафе.От студа манафете умирали и за тях направили отделно гробе,Манафското.

    Във връзка с линията на партията по времето на Правешката Тиква за да осигурят място за лов на първенците тогава и да пооскубят западните ловци,Тъмръш бе превърнат в резерват като Карамуш.От към шосето не даваха да се влиза,на аз прониквах в Тъмраш изотзад,спускайки се от планината от към Чурен или Върховръх.Там не пазеха,имаше само гледачи на животни.Влезнал изцяло вътре нямаше как да ме върнат и ме пускаха да излеза от развъдника в посока към с.Храбрино.Веднаж обаче попаднах на две полупитомни румънски черни мечки,сториха ми се едри като биволи.Бяха им изнесли някаква храна и те се хранеха.Видяха ме,но не реагираха.По време на изверването от тук мина бригада с чукове и разби паметниците по гробовете на помаците.За нуждата от чакъл за поправки по пътя работници смилаха паметниците в трошачки.Два паметника бяха останали,защото върху тях имаше паднали борове.Чрез разработка,пениси и фокуси,че и кола и помощник,измъкнах единия паметник и сега на вилата имам скъпа вещ от Тъмраш,гробният камък на моллата Иляз оглу Мустафа /Мустафа Илязов/,починал 1833 г.Вторият камък заровихме,за да не го натрошат и него за чакъл.Той бе много голям и не се събра в колата.Помня къде е заровен,може да го прибера и него.

     За великите личности се намира някой,който посвещава живота си на делото им,за да го направи достояние на хората.Това прави Алберт Швайцер за Бах,Херман Аберт за Моцарт  др.В такава светлина се изяви и Константин Канев за областта Средни Родопи.Най-обаятелната книга за една част от Средните Родопи обаче написа Ангел Вълчев.За мен той е евангелистът на Тъмраш.Въпросите му – защо,къде,какво,ми звучат както въпросите: wen,wie,was,wohin в първата част на Пасиона по Матей на Бах.Самата тема за Тъмраш е много вълнуваща.Както Шуман е най-обаятелният романтик,така и Ангел Вълчев е най-обаятелният краевед за Родопите.Неговата книга е една от причините за възникването на интерес от моя страна към тази велика планина,който не престава и до днес.За жалост,този човек почина много скоро след издаването на книгата му през 1973 година,но мисля,той изпълни целта на живота си.Хайтов му помогна!Сега,посмъртно му благодаря.Благодарение на неговата книга аз посетих всички села на Тъмръшката република,после съседните,някогашната граница,Митницата,конаците на тъмрашките аги,запознах се историята на Рупчоската нахия.Лилково,където хората са християни се явава до границата на Тъмрашката република.Така,благодарение на полковника,един огромен рид на Родопите,включващ Модър – Въховръх,Персенк,Перелик,Шилестата чука,Девинският балкан,стана мой туристически район.

     Ангел Вълчев е роден в село Лилково,което е на около 1400 м.н.в.Пещерата в съседното село Ситово е наречена Чилевещина в книгата на Антон Дончев „Време разделно”.В нея има възелопис,неразгадан до сега.Под Лилково се намира с.Тикла,а доста по-ниско – останките на Тъмраш,но в долината на друга река.Наблизо са селата Бойково и Дедево,а още по-ниско е село Сотир,наречено сега Храбрино,където върху свлачищатана бившите лозя,сега има мутробароци.

      На туристите с интереси към този край горещо препоръчвам да прочетат тази книга преди да се запознаят с района на бившата Тъмрашка република.Долината на Въча – тя е уникална.Освен Тъмраш,там си имам още две любими места – районите на селата Чамла и Мурсалево,абсолютните височинни рекордьори на България с техните 1750 м.в.

      На добър път.

                                                                             К.   Ив.

 

 

 

                                                     П Р Е Д Г О В О Р

       от Николай Хайтов към книгата на полк.Ангел Вълчев „Тъмраш”

 

         Рядко има селище в България,свързано с толкова недоразумения,заблуди и противоречия като бившето село Тъмръш,управителното средище през „турско време” на бившата Рупчоска нахия,а след това,за известно време, и на тъй наречената „Самоволна помашка република” в коритото на Въча.

        Интрересът към това среднородопско,макар и вече несъществуващо селище,идва не само от това,че в продължение на три четвърти столетие то е било административно средище на един значителен родопски район – Тъмръш прошумя главно след Априлското въстание през 1876 година,и по-точно след потушаване на бунта в Перущица,в което мрачно дело взеха,волно или неволно,участие и тъмръшлии.

        Въстанието отшумя,настъпи Освободителната война,заредиха се подир нея уж мирни години,но името на Тъмръш се слезе нито от колоните на румелийските вестници,нито от историческата сцена,защото както вече казах,то влезе в състава на отцепената от Румеля „Самоволна помашка република” и се обремени с нови исторически конфликти.

         Всъщност по този начин  /като управително средище на Рупчос,като участвало в потушаването на Априлскоото въстание и в състава на самоволната помашка „република”/ Тъмръш влезе не само в общородопската,но и в общонационалната ни история и в тоя смисъл напълно оправадан е засиленият напоследък интерес към това име и свързаните с него исторически и народоведчески стари и съвременни проблеми.

          Кое е характерното в досегашните публикации за Тъмраш и за двамата негови нахийски управници,Асан ага Караходжоолу и неговия старши син – Ахмед ага?Характерни са,както вече споменах,противоречията,породени в печата още през 1876 година,когато димящите пепелища в Перущица,Батак и Панагюрище привлякоха вниманието на световната общественост и се превърнаха в арена на дипломатически борби „за” и „против” Турция, ”за” или „против” поробена България.

         В зависимост от своите политически интереси или пък лични подбуди различните свидетели или пък изследвачи на турските зверства са давали различна информация и така около априлските събития в Пепущица и участието на тъмръшлиите,и по-точно на Ахмед ага в тях,са се натрупали много обвинителни  /за тъмръшлите/ материали,а покрай тях и сума заблуди от най-различно естество.Те след това пронкнаха в художествената литература и по този начин за Тъмръш и тъмръшлии бе утвърдена едно изопачена представа с един твърде негативен за родопските българи-мохамедани политчески подтекст.

        Накратко казано: едни твърдяха,че тъмръшките помаци са „съсипали,изгорили и ограбили” Перущица,а техният предводител Ахмед ага Тъмръшки е палачът на това героично село.Други пък,главно родопските изследователи и писатели като Васил Дечев,Стою Шишков и др,застанаха на обратната позиция: че не тъмръшли и въобще помаците са „превзели и съкрушили” Перущица,а редовната войска и артилерията на Рашид паша; че кланетата около Перущица са извършени не от „родопските помаци”,а от турците и черкезите; че Ахмед ага не само че не е участвал в сраженията за Перущица,но по същото време и спасил няколко рупчоски села от издевателствата на фанатизираните бошибозуци.

        Спорове около Тъмръш се поведоха и в няколко други посоки: кои са тъмръшлии,от где са,турци ли са или „изтурчени” българи,т.е.българи мохамедани.Споровете прерастнаха в истинска свада и по друг един въпрос – отцепването от Източна Румелия на двадестте и едно села в долината на река Въча в една „самоволна помашка република”.

        Едни /противниците на Ахмед ага/ обясняват това с неговата зла воля,с противобългарските му наклонности,други пък /защитниците на Ахмед ага/ застават на противоположната позиция,че не симпатиите и антипатите на Ахмед ага са изтласкали „непредадените „ села от Източна Румелия,а мощни икономически пружини /угрозата от загуба на беломорските пасища/; че Ахмед ага не по своя воля е ставал „отцепник”,а е бил заставен към това от недалновидната политика на румелийските управници към него и т.н.

       Кажи-речи цял век се говори,пише и спори по тези въпроси,но винаги откъслечно,докато най-сетне един родопчанин реши да изследва Тъмръш,както се казва,из основи и въоръжен с всичките до сега известни и неизвестни документи,да осветли неговата история цялостно от позицията на съвременното научно и политическо мислене.Това е именно авторът на настоящата книга за Тъмръш – полковсик Ангел Вълчев,самият той родом от съседното на Тъмръш село Лилково.Очевидно интересите на Вълчев към Тъмръш и тъмръшлите не са случайно съвпадение.Бъдещият изследовател на Тъмръш много преди да се появят у него осъзнати интереси към рупчоските войводи,към техния произход и техните дела – много време,казвам,преди това,той е слушал като дете за това прочуто село,за тези всеизвестни в Родопите аги,за разни случки и събития от техния живот и живота в управляваната от тях Рупчоска нахия и тази тема е влязла,така да се каже,в кръвта му.По-късно Вълчев започва да издирва и събира материали за Тъмръш и тъмръшлии вече с намерението да пише книга.Ето тази книга,плод на дългогодишен труд,е вече в ръцете на читателя.

          Кое в тази книга е ново и интересно?

          Трябва да се отбележи на първо място,че изследвайки рода на Караходжовците /управниците на Тъмръш и нахията/,А.Вълчев се докосва до един въпрос който е за нас извънредно важен – въпроса за произхода на българите мохамедани,за тяхната българска националност.Много добросъвестно,убедително и с необхдимата научна прецизност авторът ни дава маса доказателства  за това,че тъмръшлиите са коренни българи,насила принудени да приемат мохамеданството през втората половина на 17 век.

           Много нова светлина хвърля полк.А.Вълчев в своя труд и върху събитията  около Априлското въстание,а по-специално върху участието на тъмръшлии в потушаването на бунта в Перущица.Като изследва всеки момент от развитието на събитията,той с обилни и неоспорими факти доказва,че макар тъмръшлии да са участвали в потушаването на въстанието с една сборна дружина военно мобилизирани „помощи”,не са те палачите на Перущица,и прави на пух и прах предумишлените опити на противобълтгарската пропаганда да сложи отговорността за кървавите събития в Перущица върху среднородопските българи мохамедани и да ги противопостави по този начин срещу нас.

         Вълчев не приключва своето изследване върху Тъмръш с Априлското въстание,но проследява и по-нататък ролята и съдбата на Тъмраш и тъмрашлиите,привличайки нашето внимание върху драматичните моменти около образуването на тъй наречената „Помашка република”,в басейна на река Въча,ролята на Тъмръш по време на Съединението,та чак до Балканската освободителна война,когато опепелената „столица” на тъмръшлии влезе отново в пределите на майката родина.

        Той привежда в известност и анализира  всички до сега установени факти около тези събития и сам прибавя много нови – неизвестни,за да докаже своята национална,бихме я нарекли теза при осветляването им и по този начин неговият труд за Тъмръш и тъмръшлите,без да е искал може би полк.Вълчев се превръща по обхват и по значение в едно много сериозно научно изследване върху близкото и далечното минало на цялата среднродопска област и на проблеми,които имат за нас не регионално,а общонационално значение.

          А.Вълчев продължава със своя труд върху Тъмръш благородната традиция в родопскто краеведение.След капитални в това отношение трудове като „Чепеларе” на Васил Дечев,”Момчиловци” на Констаннтин Канев,Славейно,Прглед,Широка лъка,Петково и пр.и пр.сега Вълчев ни поднася книга за един район плочти неизвестен в трудовете на родопските писатели и краеведи – Рупчоския – и по този начин слата един свой крайъгълен камък в родопското краеведение.Отличителното в труда на Вълчев е научната прецзизност,на която подчинява той всичките си изводи и обилните нови доказателства,които е успал да събере в своята изследователска работа.

         Трябва да се каже още и това,че трудът на Вълчев има освен научни,но и твърде ценни литературни качества.Тай е написан на един увлекателен,на места образен език,който прави книгата четивна и увлекателна даже за неспециалисти и неродопчани.Петнадесетте подлистника от тази книга,които бяха публикавани неотдавна по страниците на сп.”Родопи”,бяха посрещнати с голям интерес от читателите на списанието,а това представлява едно допълнително обективно доказателство за научните и литературните качества на „Тъмръш”.

        Този жив интерес към предварителните  частични публикации от „Тъмраш” е едновременно с това и указание колко би могла да ни бъде полезна тази книга за успешното решаване на на някои съвременни народностно-политически проблами в родопския край,които са не само родопски,но и общнационални,общонародни и въобще всебългърски.

 

                                                                      

 

                                    

                                          ВМЕСТО  УВОД

                /Предговор на Ангел Вълчев към книгата му „Тъмраш”/  

 

        Трябва да е било някъде през 1932 ири 1933 година,когато съм бил на 7 – 8 години.В една пролетна утрин татко рече: „Ставай,ще идем да орем в Тъмраш.Ще водиш вловете”.

         Възможно е думата „Тъмраш” да съм чувал и преди това от околните,но до този ден в паметта ми тя намяше никакво измерение.Радвах се,че ще идем някъде,”много далече”,в непознати места,където моите връстници не са ходили.Поблазни ме мисълта за гласуваното ми доверие да бъда помощник на татко.Значи съм „голям човек”.

        Измуших се от халищата,с които мама ни затрупваше презглава,измих се набързо,завързах петлашките на цървулките,закусихме и се приготвих за път.Татко изведе двете червени кобили от зимника.На Лиса натовари оралото и хомота,а на Лала прикачи два чувла овес за посев.После ме хвана под мишниците и като торба ме метна на самара на Лала,върху семето.Краката ми се разчекнаха,но с негова помощ проврях стъпалата през въжетата,стиснах с ръце предния каш на самара и припряно замахах с крака: - Ди-и-и-и-и.

        Татко повърза оглавника на Лиса,хвана повода на Лала и подкара воловете.Сигурно е било през май,но денят беше облачен,навъсен,студен.Когато се изкачихме над Брезовица,към Циганска вода,от към Барчината ни пресрещна гъста,сива,вълча мъгла.Започна да роси и татко наметна единия ямурлук,а другия,тежкия,раздипли върху мене.Така ме закачули,че аз се загубих между кашовете на самара и двата чувала овес.Очите ми не виждаха нищо.Усетих само как татко премята въжетата през гърба ми и завързва краищата им,та да не се изсуля при изкачване и спущане по стръмнините.Свит на кълбо,аз мълчаливо подсмърчах под ямурлука и само слушах как хвойновото бъкелче се клати и удря в самара на Лиса.Не зная колко съм яздил с „вързани очи”,но ми се стори много далече.Срещахме и стигахме хора,с които татко разговаряше,и отново оставахме сами.Някаква жена питаше татко:

         - Девер Костадине,какво си защупал под ямурлука? – И се смееше на глас,когато разбра,че върху самара съм аз,а не торба.

         Нищо не виждах,но по стъпките на кобилата и по наклона на самара разбирах,че изкачваме някакъв връх,после се спущаме по такава стръмнина,че гърдите ми се вкопаха в предния каш.След това тръгвахме по равно и пак надолу,и пак нагоре.Дотегна ми,но кротувах под ямурлука.

         Най-после спряхме.Татко поговори нещо на воловете и усетих как започна да развързва въжетата над гърба ми.После ме разви и свали от самара.

        Щом стъпих на земята и се стреснах,обграден от един непознат,невиждан и несънуван свят.Дъждът беше спрял,но всички околни върхове бяха отсечени от сивата и студена мъгла.Може би защото до минута бях затоплен над ямурлука,но изведнаж потреперах.

       Не,тръпките идеха от друго.Пред очите ми се изправи печална,тъжна гледка,която в първия миг ме изплаши.Объркан,останах минута – две неподвижен,после изтичах десетина метра напред,на малката продълговата могилка и вече виждах цялото села в краката си.Бяхме спрели точно на оная височина,която идеше по билото от Чифте борика и се изправя като купен над западната част на Тъмраш.Най-острата й част дори се врязва в самото село и човек може да брои къщите подред.

      - Татко,какво е това? – Глух ропот се откъсна от гърдите ми.И страх.

      - Това  Тъмраш – обясни ми ми той с две думи и унесен в мслите си по запрягането на воловете,може би не забелязваше,че моите очи са наедрели от уплаха.

       Тъмраш лежеше пред мен.Безмълвен и студен като пресен гроб.Няколкостотин,а ми се сториха  няколко хиляди разрушени къщи,плевни,дюкяни,обори стърчаха разхвърляни,разкривени и тъжни.Озъбени,опушени,наклонени на различни страни,стените се издигаха,обърнати в различни посоки.В основите им лежаха купища от камъни и пръст,които подсказваха,че тези стени са се извисявали още нагоре,че над тях е имала покриви и комини,че от тези комини е излизал дим,че в тези къщи някога са горели огнища.Тук-там личаха останки от варова мазилка,отдавна пожълтяла и напрашена.Някъде стърчаха обгорели кушаци,другаде едва се крепяха последните останки от покриви и комини.Край стените бе избуяла коприва,магарешки тръни и диво грозде.Сливи,върби и базеници бяха спущили двата бряга на дълбокото дере,което разсичаше развалините и дори самата река,която миеше долния край на селото.

         Улиците бяха затрупани с камънаци и само малки,тесни пътечки подсказваха,че тук някога са препускали проварници с хранени лиси коне.Край реката,на малката равнинка,стърчаха останките на претрошено минаре.Никъде не се чуваше човешки глас.Отникъде не идеше кучешки лай и плясък на кокоши криле.Не кукуригаха петли.Черни гарвани прелитаха от стена на стена.Пустота и мъртвило.Само отсреща на голямата ливада над селото се виждаше стадо овце и тежките им чанове звъняха тъжно.

         Поразен от първата среща с нещо невиждано и никога непремислено,аз избягах при татко и започнах да го отрупван с въпроси,които не спираха през целия ден.Защо къщите са разрушени и обгорели?Къде са децата на Тъмраш?Къде са кучетата на Тъмраш.В коя къща е живял „царят”?Къде е било училището?Защо?Къде?Какво?Кажи,разкажи,обясни!Целия ден нанизвах въпрос след въпрос.

        От тогава изминаха близо четиридесет години.Могат да изминат още толкова.Но първата среща с Тъмръш,с опушените,озъбени и заплашващи развалини няма да избледнее в паметта ми.И от тогава до днес търся отговор на въпросите ,с които затрупвах татко в оня ден.След това съм ходил в Тъмраш стотици пъти.Престоявал съм там цели дни и нощи.Недели.С трепет съм слушал всеки,който загатне думичка за Тъмраш.Търсил съм под дебелите плочи и дувари заровеното имане на агите.И винаги съм се връщал с една неуловима,дълбока и глуха болка в гърдите за нещо близко и невъзвратимо загубено.

          В училище научих отова,което знае всеки – тъмрашлии някога клали и палили в Перущица и затова през Балканската война селото им било опепелено.От баба Петра Аризанова за първи път научих как по време на Априлското въстание Ахмед ага запалил Лилково,как на връх Пангарлица го посрещнала самодива и му напомнила заръката на майка му – да не прави зло на хората,как конят му се изправил на задните крака  и отказал да върви.От мама и лелите научих за страхотиите от дните на ямата.От десетки стари хора съм слушал за комшулука на двете села и за престкрелките на границата,която ги е разделяла в продлъжение на три десетилетия.

       Разкази,спомени,лични впечатленя и все нови въпроси затрупваха мислите ми с години.А точен и пълен отговор все не намирах.Постепенно се пренесох в библиотеките,в музеите,архивите.Ровех,търсех и преписвах книги и документи и като иманяр по детски се радвах на всяко срещнато изречение за Тъмраш.А тези изречения бяха толкова малко и така противоречиви,че понякога ме стряскаха.

       И така,в резултата на двадесетгодишната книжовна „оран” се родиха тези редове за Тъмраш.Като всеки пътник носех една тояжка за опора в стръмния и заплетен път.Такава тояжка са ми били винаги двамата родоповеди-патриоти Стою Шишков и Васил Дечев.Те ми помагаха да прескачам големите прагове.А прагове имаше много.Някои от тях,като Априлското въстание,Освободителната война,далечното минало на Тъмраш и др.,ми се виждаха толкова стръмни и дълбоки,че на пръв поглед ми изглеждаха непристъпни.

        Най-голямата трудност идеше,от една страна,от невероятните противоречия в самата литература,и от друга – от различията между литературата и разказите на местните хора.А историческата инерция е навадила водата в една посока и сега дори за непредубедения читател е трудно да стигне до истината в нейния рожден вид.Именно това наложи накои факти и събития да бъдат пресявани многократно и от много страни.

        Поначало „Тъмраш” бе замислен като глава от друга книга,но различни обстоятелства и особено един спор наложиха да се обособи в отделно заглавие.Нещо повече,в хода на „производството” все повече и повече се налагаше да се излезе от тесните рамки на селищната монография.Така се стигна до четиво,което засяга летописа на десетки села от Пловдив до Южната граница.Някои моменти ни връщат с векове назад,но главнто съдържание на труда засяга периода от средата на ХІХ век и началото на ХХ век.

           В целия труд е разгледана подробно историята само на един-единствен род – Караходжови.Тази фамилия не беше доброволно избрана,а наложена на автора от самото градиво на историческия материал.Житието на този род пронизва летописа на Тъмраш,че и на Рупчоската нахия за цял век.И да исках,не можех да го отмина.

        През 1969 – 70 година част от труда бе отпечатана в списание „Родопи”.Допълнителните издирвания,обсъжданията,препоръките на много читатели наложиха някои кратки,но целесъобразни промени в текста на публикуваното.Искренно ще благодарим на всеки читател и на всяка бележка за настоящия труд,независимо дали ще има или не второ издание.

       Отдавна бе дошло времето да се напише нещо за това старо родопско село.Но сега вече тази необходимост порастна многократно.Причините са много.Тъмраш заема особено място в далечната и близката история на Родопите и не може да остане вън от нея.Добро или зло,за него трябва да се знае.Иначе не може да се обясни летописът на Средните Родопи за цял век назад.          




Гласувай:
7



1. ckarlet - С такава любов разказваш за родо...
19.05.2011 12:12
С такава любов разказваш за родопския край и тази книга, Рlaninitenabulgaria!
С умиление прочетох всеки ред!
Поздрави!
цитирай
2. анонимен - За Тъмраш
28.09.2012 09:08
Родена съм и живея в т. нар. Тъмрашка република, обожавам родното си място и наскоро прочетох "Тъмраш" на А.Вълчев, страхотна книга, нямам думи...
цитирай
3. angel80 - Tamrash
18.04.2016 21:54
Zdraveıte se Angel Valchev,vnuk na polkovnık Angel Valchevıtelno sam gord da procheta vsıchko tova za moıat djado bıh ıskal da znaja otkade ste vzelı tezı materıalı?
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: planinitenabulgaria
Категория: Туризъм
Прочетен: 12181728
Постинги: 4544
Коментари: 10754
Гласове: 18319
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031