Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
02.05.2011 16:27 - НА КОНСТАНТИН КАНЕВ: /1/
Автор: planinitenabulgaria Категория: Туризъм   
Прочетен: 2133 Коментари: 0 Гласове:
3

Последна промяна: 02.05.2011 22:39


                                                                        На паметта на твореца Константин Канев!

 

                                 ЗА КОНСТАНТИН КАНЕВ И КНИГАТА МУ

                           „МИНАЛОТО НА С.МОМЧИЛОВЦИ СМОЛЯНСКО”

 

       За Родопа в сърцето ми явно е било предвидено място за обич към нея,защото тя не ме е напускала никога.Не казвам това,за да се „изхвърлям”,но вероятно малцина са чели повече краеведчески трудове за тази обаятелна част на България от мен или са бродили повече из безкрайните й деретини.В главата си имам огромен материал в помощ на тези,които биха желали по-добре да упознаят планината,но още не мога да реша как да го подредя,за да го напиша.

      Безспорно най-известната личност на Родопа бе Николай Хайтов.Той съумя да предаде на поколенията чрез разказите и есетата си величави образи на родопчани,преживяли съдбовни моменти през трудния си живот,в който хлябът все не стига или преследващи определени благородни цели,а също и техните изстрадани мъдрости,стремежите им да се реализират в живота по Божия закон,както в разказа „Дервишево семе”.Разказите на Н.Хайтов ми наподобяват вода,която тече буйно и с мощ.

      Доколкото обществената позиция на Н.Хайтов като утвърден писател му позволявше,той помагаше изключително много на талантливите си събратя от Родопите и не само от там.Той разполагаше с инструмент за това,списание РОДОПИ.Това списание бе едно от най-интересните преди 1989 г.и в него се поместваха статии,свързани с проблемите на този край,предлагаха се нови творби на автори.Тогава имаше цензура,но редакторите към списанието се справяха някак.Много разкази на родопчани бяха публикувани първо в списанието,след което бяха отпечатвани в отделни сборници.Благодарение на Н.Хайтов,който подкрепи К.Канев в труда му по написването на книгата му,тази книга бе издадена.Хайтов освен,че бе изключително умен човек бе и оправен срещу властимащите по негово време,както и срещу тези,които му завиждаха и натякваха,че е лесовъд,а не писател и че творчеството му не е ценно.Така напр.той можеше да влезе при дерибея на Смолян,тогавашния първи секретар на Окръжния комитет на партията,Величко Караджов,приятел и подставено лице на Правешката Тиква.И не само да влезе при този помак,причинил с простотията си днешното ужасно наследство там,но и да го разкритикува за насилственото закриване на селата около Смолян и преселването на хората от колибаците в блоците по Смолян,както и да му обърне внимание по проблеми на културата,за които местният генсек може да помогне.К.Канев имаше огромен страх пред помака /Караджата/,макар да не казваше защо,но вероятно е бил привикван и тормозен от него докато е пишел книгата си.За написване на книгата К.Канев е трябвало да ползва много документи от ОДА – Смолян,а ченегетата на помака със сигурност са го уведомили,че оня там нещо ги върши,да се провери що.Събраният огромен фактически материал от историческото минало на селото със сигурност е бил прегледан от цензурата за преценка кое от него може да се публикува и кое не.В този решаващ за автора момент помощ му оказа Н.Хайтов,който му намери преводачи,после рецензенти и накрая спонсори за да се издаде книгата.Първият от рецензентите не бе най-добрият избор,защото заради него книгата не се състои от 1000 страници,а от около 700.Според професора в книгата трябвало да остане предимно това,което е свързано с историята на селото.Всяко зло за добро,има една поговорка.Защото многото загатнати теми в „Миналото” после послужиха за сюжети на разкази,публикувани първо в сп. РОДОПИ,след които се появиха в едно издание,после преиздадено и разширявано още два пъти.

     Аз бях приятел  с автора на книгата и с Никорай Хайтов.Ако творбите на Николай Хайтов сравнявам с бързо течаща вода,тези на К.Канев ми приличат на бавно течащо поточе,чиято дълбочина е много голяма.Причина за това е професията на К.Канев,свещеник,завършил семинарията в Пловдив.Най-важното за него е духовният живот на хората и той рисува в книгата си точно него.На фона на историческите промени.

     Ето как се запознах с Константин Канев:

     През 1982 г.при среща с Н.Хайтов в редакцията,той ми подари една книга,която според него била точно за мен.Прав излезе и ето още едно доказателство за това,че е умен и познава хората около себе си в степен,която те дори не подозират.Каза ми,прочети книгата,/Миналото на с.Момчиловци”/,после ще говорим.

    Книгата наистина се оказа за мен.Грабна ме нейната тоналност,същата,в която ми звучи Библията.Веднага схванах,че това е труд на духовен деец.Пред очите ми се заредиха картини,подобни на библейските,като чумавите години,сушата,пожарите,ограбването на труда на жените от Гюмюш Гердан.Книгата препрати мислите ми към произведения на Бах: Пасионите му,Месата му,към камерни произведения с духовно предназначение и кларинет към тях,като тези на Моцарт и Брамс.Но и още нещо въздействащо имаше в тази книга за мен,защото познавах повечето местности,които К.Канев описваше,а тези около селото му – всичките.Тогава се запознах с К.Канев,като останахме приятели до смъртта му.При всеки нов негов разказ,отпечатан първо в сп.РОДОПИ,аз го поздравявах.През 2006 г.видях за последен път вдовицата му Мария,една достойна по интелект за него жена,като получих от нея подарък,последното издание на „Сказанията” му.Тя каза,че десетките ми писма са подредени в архива му,че той много ги е ценил заради преценката ми за разказите му,които бях давал,по-точно,аз ги химнословех.Той ги препрочитал и заради сравнението на тврбите му с музикални произведения,за които този селски човек не бе и чувал.Но така е написал разказите си,че ми звучат като тях.Дори и сега си спомням приблизително какво му написах за „Дрохо” ,за „Балабан” и за „Кучешка глава”.Наскоро след това жената почина.

       К.Канев бе свещеник в селото,а църквата – призведение на изкуството,е строена от негов сродник.Елемент от рисунките по свода на църквата са повод за написване на разказа му Кучешка глава.В селото има читалището с голямо помещение,предназначено за етнографски музей,като етонграфските предмети събра и подреди по теми К.Канев.Страхотна личност беше.Свиреше на гайда,свиреше и на кавал.Хората по Смолян няма да е пресилено да кажа,че го обожествяваха.Селото му е на границата с помашките села по долината на р.Малка Арда,първото от които е с.Виево.Тази граница предизвиква конкуренция между верите,поради което параклисите около Момчиловци са подържани в изрядно състояние.

      Сега си спомням как веднаж бяхме двамата с него над селото,седнали до един параклис.Той свиреше на кавала си и показваше проходите,които са ползвали овчарите за бюлюците с овцете си при придвижването им към зимните пасища в Гърция.Не пропусна да прегледа и подреди нещо по параклиса.

      К.Канев съжаляваше за това,че в книгата му не поместиха всчиките събрани от него материали.Той казваше,че трябва да се събират дори още.С тази цел той се зае да събира данни за родословното дърво на всички родове в селото му.Този му труд обаче е с местно значение.На него той се бе посветил изцяло в последните години на живота си.Казваше,че ще е добре някога да се продължи делото му по написване исторята на с.Момчиловци,като събраното от него послужи за основа.

     Поклон пред делото на този човек.Той бе значителна фигура,надарен с талант,честен човек,за мен – душата на Средните Родопи.Книгата му не е за всеки.Тя е за тези,които обичат да четат исторически грудове,но най-вече за обичащите Родопа,туристите и любители-краеведи като мен.Образованието на автора и работата му е довела до това,тя да бъде написана в стила на Библията.Това е уникална краеведческа книга,която надминава всички,писани за този край.Подобна на нея по значимост,но съвсем различно написана е историята на Чепеларе от тамошния учител Васил Дечев.Друг краеведчески труд,значим като този е за миналото на с.Тъмраш,но той е представен така драматично,че ми звучи като произведение на Шуман.Авторът е военен,полковник Ангел Вълчев,с произход от с.Лилково.И той - умен човек,но и благороден,иска да направи нещо за родния си край.Вместо да пише за победите на Червената армия,той търси документи за войните по неговия край от Руско-турската през 1878 г.до края на Първата световна война.И на него Н.Хайтов му турна едно яко рамо,като го направи популярен чрез поместване в списанието на извадки от книгата му,помогна и книгата му да се отпечата.Сказанието за изгорените деца предиздика тогава огромен интерес.За жалост този човек ни напусна доста рано.

     Големият пианист Алексис Вайсенберг казва,че ако свири в зала с 3000 души и в нея само един от тях обича музиката,той е доволен.Ако един,който отвари постинга ми и после прочете тази книга,ще бъда доволен и аз.Тя се появи през 1975 г. като издание на ИЗДАТЕЛСТВО НА ОТЕЧЕСТВЕНИЯ ФРОНТ.

      Ще поместя предговор към книгата на Канев от Н.Хайтов и от самия автор.Хайтов,с неговата жива реч,в героична тоналност,Канев,с неговото религиозно звучащо слово в най-популярнота тоналност,тази на Библията и на Високата меса на Бах.

    

                                                                                      К.  Ив.

                             

 

 

                                                П Р Е Д Г О В О Р

 

           Мога без колебание да кажа още в началотото,че книги като „Миналотото на с.Момчиловци” рядко са се появявали и ще се появявват на книжния пазар.За да се появи такава книга необходимо е един човек да й посвети току-речи цилия си живот.Така са написани двутомната история на д-р Петър Тончев за Габрово,тритомната история на Сливен  от д-р Табаков,двутомната история на Чепеларе от Васил Дечов,историята на Плевен от Ю.Трифонов,историята на Видин от Д.Цухлев и други тем подбни,примерни бих ги нарекъл,трудове в областта на българското краезнание.

          За да се напише такава книга,можеш и да нямаш историческо образование,но трябва да имаш любов към историята и нещо повече – страст,която да те увлече с такава сила,че да забравиш рисковете на работата,каято си подхванал,да не жалиш нито време,нито сили и да не пресмяаташ нито кога ще се печата книгагата ти,нито пък какво ще ти бъде възнаграждението.

          От такива хора се пишат такива книги и затова те винаги носят отпечатъка на една любов,на една изследоватерска страст към истината,на едно пламенно чувство към българщината и към нейното минало.

          От своите авторски бележки авторът на „Момчиловци” разказва как е подхванал своята работа по събирането на материали за историята на родния си край,в които казва между другото една знаменателна мисъл,а именно,че историята трябва да се преживее,за да се напише.Да!Историята трябва да се преживее,за да се напише както трябва.Може да възрази някой,че науката и чувствата нямат нищо общо,че в науката само фактите са важни,но това не е истина.Не може да има талантлив изследовател в областта на физиката,медицината,химията,биологията и която си щете наука,ако той не гори с работата си,ако не влага в нея именно чувство,пък ако щете и страст.Още повече важи това за човешкага история,която трябва да вълнува.Историята нито оре,нито копае.Малко е да очакваме и изискваме от нея само една самоцелна информация за това кое как било и не било.За какво би ни трябвала тази,макар и точна информация,ако тя не въздейства,не вълнува и не възпитава?

         Когато четох за пръв път „Момчиловци”,аз се убедих,че тази книга е дъллбоко преживяна и това се е отразило както върху стила на автора,така и върху съдържанието на труда му.Стилът на автора е много близко до неговия майчин език – говоримия родопски диалект.Тук-там читателите неродопчани ще се попрепънат в някои странни изрази и думи,но след като свикнат с тях,уверявам ги,че по-нататък ще им бъде много приятно да се „пооплакнат” в една не съвсем отмерена,не навсякъде мелодична,но затова пък обаятелно-простовата родопска реч.Един по-безцеремонен редактор би могъл да „оправи стила” на автора на „Момчиловци”,но това би означавало да намали особеното въздействие на книгата,което идва от нейната автентичност поради това,че случките и събитията,чувствата и „предчувствията” в нея са изразени в повечето случаи  с оригиналната родопска езикова,оттам и психологическа багра.

        Мнозина могат да оспорят,че „Миналото на с.Момчиловци” е история в точния смисъл на думата и трябва да кажа,че донякъде ще бъдат прави.”Миналото на с.Момчиловци”,съставено главно от исторически разкази,е колкото история,толкова и етнография,и психография на това чутно родопско село,ако пък щете и на Средните Родопи.

        „Миналото на с.Момчиловци” е истори дотолкова,доколкото историческите предания и разкази в тази книга са „овързани”,както и авторът се изразява,със събраните от него документални доказателства – тапии,спогодителни писма,тефтери,кондики,писма,фермани и т.н.Трогателни са усилията на автора да „подпре” с точни исторически факти,с точни исторически дати фолклорните известия за миналото и въпреки това не навсякъде той достатъчно е документирал нещата.За някои от датите той е правил изчисления по спомените си,по „женилки” и годежи,по раждания или смърти на тоя и оня,затова е много възможно да се окаже утре,че Аджи ага напр.не завладял „Общия балкан” Хаджицкото през 1794 година,а три-четири години по-рано или по-късно,че Цървулан кехайовото момче не било умъртвено от Салих ага през 1829 година,а през 1830 и т.н.,но за всички тия рискове ние не можем да се сърдим на автора.Той не е крив,че хрониката на Момчиловци не е водена така подробно и точно както хрониката на Милано и Венеция,където са записвани всеки ден от специални писари събитията в града и са водени сметките на градската каса до стотинка.Овчарите и говедарите на Момчиловци  са водели сметките са на рабуш,а рабушите са били от лескови пръчки,та са изгнили.Те са се научили да пишат,но късно,когато историята била отхвърчала вече много напред,та сме закачили в писането само опашчицата й.

           И все пак благодарение усърдието на К.Канев историята на Момчиловци,а покрай Момчиловчи и на много други селища е доста добре разнищена: ние узнаваме от нея твърде много за това село,за помохамеданчването,за това как са се развили отношенията между разделените със силата на ятагана кръвни братя,как са просъществували момчиловци,какви драми и трагедии – политически,стопански и човешки,те са преживяли в борбата за вечно недостигащия хляб и с епидемиите,които от време на време са ги покосявали и със завоевателя,който непрестанно ги е подтискал и изстисквал.

    Описано е всичко това с болката на подтиснания,с воплите на ранения и затова книгата на Канев се е превърнала в една ОДИСЕЯ на теглото,пълна със стотици живи,сочни образи на овчари и мухтари,дерибеи и аги,на разбойници и благодетели,която се чете с истинско вълнение и те хваща за гърлото и те кара неволно да стискаш юмруците и да скърцаш със зъбите,особено там,където са описани хорските тегла от чумата и от икономическото подтискане на Гюмюш Гердан.Мога без колебание да кажа,че тия страници от книгата на Канев,посветени на „абаджийството” и свързаната с него икономическа робия на родопското население,са толкова ярки и силни,че разтърсват човека в буквалния смисъл на думата.Социалният момент в тях,социалният вик и протест /макар и закъснял/ са толкова силни,че могат да впръскат социалните чувства и представи и в най-коравата глава.Изобщо в по-голямата си част книгата на Канев е едно социално изследване,макар,че се е ограничило в събирането и подреждането на фактите,макар,че Канев не се е занимавал / и слава Богу/ с анализ на тия факти,онова,което е натрупал той като драгоценен материал в това направление,тепърва ще има да се оцени.

       Ако за историческата стойност на Момчиловци можем да имаме малко или много резерви поради това,че основната й тъкан са историческите предания и разкази,етнографската й стойност е много повече безспорна поради особената природа на етнографията,която се интересува от всичко,свързано с човека.Книгата на Канев представлява планина от факти,случки и събития,епизоди,анекдоти,песни,приказки и дори сказания,които осветляват родопския човек така дълбоко и всестранно,че етнографията прераства на места в една великолепна психография на родопчанина въобще.

       Когато авторът на Момчиловци,Константин Канев прочете тези редове,той вероятно ще се изненада от странните думи,които употребявам,когато говоря за качествата на теговия труд.Той може и да не знае какво точно означава думата „психография”,но факт е,че ако да не е знаял тази дума,ако да не си е поставял за цел да праави психография на родопчанина,той е постигнал това без да го съзнава.Постигнал го е,като е описал в книгата си сума случки,в които ние виждаме момчиловеца /родопчанина/ в действие,а в действието както е известно,човекът се проявява най-пълно и всестранно.Много лични драми и трагедии е описал в книгата си Канев,много убийства и съдби,много престъпления и добрини.Историята гледа от високо на такива разкази,да не кажа,че тя се гнуси от тях,но истината е,че ако искаме да се приближим до човека от миналото,да го опознаем и почувстваме,сухите исторически факти и събития не са никак достатъчни,за да проникнем в него.Прочетете в книгата на Канев за враждата на Цървулан кехая с Ахъчелебийския войвода и дерибей Салих ага и ще се убедите,че историческото предание не бива да се подценява,че то може понякога да съдържа едновременно качествата на художествено произведение,на исторчески трактат,на етнографски очерк и на социалното проучване и психологическата монография.За академична употреба такъв един недостатъчно скрепен с документи исторически разказ може да не е достатъчно годен,но за масова употреба,аз мисля,че този начин на писане и популяризиране на историята има своите особени предимства,защото внушава историята не само като мисъл и познание,но заедно с това и като чувство и отношение.

      В книгата на Канев няма блестящи анализи,неочаквани синтези,високи обобщения и дълбоки прозрения.В замяна на това в нея има огромен,събран от първа ръка фактически и фолклорен материал,който ГОВОРИ САМ ЗА СЕБЕ СИ на ония,които имат око да гледат и уши да слушат.

       Важното е,че този материал е събран,систематизиран и отпечатан,за което трябва да се блатгодари първо на автора и второ на Окръжния народен съвет в Смолян,който пое издаването на този написан от сърце,обаятелен по стил и дух,драгоценен за историята на Средните Родопи труд,който продлъжава традицията в родопското краезнание.

 

                                                                           НИКОЛАЙ  ХАЙТОВ  

 

 

 

                                       ПРЕДГОВОР  ОТ  АВТОРА

 

      Винаги ме е привличало миналото на моя роден край.Търсел съм „пролуки” да надникна към него и да узная неговата превратна съдба.Това ме е карало жадно да търся и поглъщам всичко писано по историята на моята родна планина от старите родопски писатели и краеведи.Първата книга,която ми попадна,бе „Миналото на Чепеларе” от Васил Дечев.Тази книга ми направи силно впечатление – дни наред... и седмици аз живях с прочетеното в нея,живо си ги представях  и се напрягах да свържа събитията,описани там с миналото на моето родно село Момчиловци.Силно впечатление ми направи писаното от Васил Дечев в част І, стр.32 на неговия труд,където се казва:„Селата Чепеларе,Пашмакли,Широка лъка,Върбово,Гела,Сулища,Стойките,Карлуково,Дерекьой,Манастир и други са издитнати на юрушки земи.Тия села,макар,че са нови /200 – 250 години/,имат интересно минало,особено за младто родопско поколение.Но това минало досущ ще бъде забравено,ако сегашното поколение го не изучи и предаде на бъдните поколения”.

      Тези редове на Васил Дечев ме окуражиха да започна и аз от време на време плахо да надниквам към тъмнто минало на моя си край и да издирвам паралелите с чепеларските събития.Това в началото беше само любознателност,а не сериозно поставена изследователска цел.

      Случката,която ме накара да се захвана сериозно да изследвам и описвам миналото на родното ми село Момчиловци е следната:

      В селото живееше столетникът бай Антгел Гунчев.Той бе приятен събеседник,добре чувстваше и помнеше стари събития,слушани от старите хора и лично приживени.Завършил бе килийното училище на поп Сава,ходил бе „мекерджия” в Плевен,бягал бе от Сенклеровите башибозуци,преживял бе цял век и бе живата история за селото.Нагаждах се към неговите разбирания и сладко слушах разказите за даскал Саво Димитров,за училището,как връзвали Спира Чакъров,за да не бяга от училището...Как била обградена турската армия в Плевен; за „белия руски генерал”,за идването на русите на Рожен и още много други събития,станали през неговия дълъг живот.

      Добре си говорехме с дяда Ангела,но ето,че през 1954 г.една сутрин казаха,че той ненадейно е починал.”Клепна камбаната” и го спуснахме в гроба...Някаква непозната мъка падна на сърцето ми,но не можех да си обясня от къде идваше тя!Чак на другия ден разбрах защо ми е толкова мъчно: заедно с дяда Ангела бяхме погребали една „ЖИВА ИСТОРИЯ”,без да е записано нищичко от нея.Останаха само сладките разкази,избледнели в съзнанието ми.На другия ден взех тетрадки,на една от тях поставих №1 и почнах да записвам разказите на старите хора за „отколешното минало”.Първо записах по спомен разказите на дяда Ангела,а пръв жив осведомител ми стана покойният вече Стефан Атанасов Шонев.Той пък почна да ми реди разкази,които предизвикваха тръпки от ужас и възторг.Когато той ми товореше за борбата на Цървулан кехая със Салих ага,сълзите му течаха по бузите и капеха по брадата и по извехтелите му дрехи,та без да искам заплаках и аз.И още тук проумях,че историята иска две неща – да я запишеш и преживееш...

       Отидох при третия „историк” на селото Георги Райчев Кисов.Той бе тогава на 84 години.Очите му не виждаха,но слухът му беше добър,а разумът – изумително бистър.Постоянно лежеше завит със стара черга,валяше се по леглото и от време на време пипаше и търсеше цигарите да запуши.

        Пристъпих към този старец със стеснение,чудех се откъде и как да започна своето трето „истрическо интервю” с бай Георги,който бе завършил четвърто отделение при добрия учител Панайот Миховски.Старецът още си пазеше учебниците,подвързани му лично от учителя.Жена му Мария извади лично подвързаите учебници и ми ги донесе,а бай Георги почна своите разкази за миналото на Момчиловци,слушани от „стрика му Караманоля”.

       Подобен на бай Георги бе живият още столетник Атанас П.Жекин.Той бе изумителен в своите разкази за миналото,за родове,за женилики,синове и дъщери,за помохамеданчени българи,за панти,крадци,арнаути,за воденичари,за комити и манафи...

       Така започна набирането на градиво за миналото на родното ми село.След споменатите старци осведомител ми стана цялото село.Не остана стар мъж или стара жена непитани и „препитани” по всички въпроси,които ви предлага настоящата книга.Следователно,можем спокойно да кажем,че главният исторически извор за написване миналото на селото е народът – населението на Момчиловци и съседните нему села - Соколовци,Проглед,Славейново,Виево и др.Няма да сгрешим,ако кажем,че момчиловци сами написаха своята история със своите разкази,песни,легенди и с масовото си участие в създаването на местния музей.

       Извор на настоящата история освен историческите предания и разкази са събраните и описани от мен археологически находки в землището на селото: стари поселища,могили,гробища,хромели,монети,върхове на копия и стрели,каменни бойни топки,керамика; много етнографски снимки и предмети.Тази лична сбирка на автора /от около 400 експоната/ се съхранява понастоящем в музейната сбирка на читалището.

       Друг изворов материал са турските,гръцките и българските документи,намерени в селото,в църквата,общината,бившите горски кооперации и най-много по частните къщи.Много от тях са ми предадени от моите съселяни,водени от желанието да подпомогнат издирванито на миналото.Турските документи са преведени от проф.Страшимир Димитров и Светослав Духовников.Така събраната документация съставлява вече Личен архив на автора при ОДА Смолян.Документите,написани на гръцки или на тъй наречената „транскрипция” са се появили след 1800 година в нашия родопски край и те заедно с писаните на турски и гръцки език образуват една документална основа за изследването на среднородопското минало,което ми даде възможностх да „овържа” по-голямата част от историческите разкази  и предания с дати и безспорно установени факти.За мене беше голямо вълнение да сравнявам и съпоставям разказите с докуметите,писаното с реченото и стъпка по стъпка да напредвам в разкриването на забуленото с много прах и много мрак родно исторически минало.

          В моята работа аз често бях принуден да прибягвам до услугите на Окръжния исторически музий в Смолян и Окръжния държавен архивук,където са ми оказвани ценни услуги в мята работа.Особено насърчение получих от редакцията на списани „Родопи”,където бяха поместени една цяла серия от моите изследвания върху миналото на Момчиловци.От много хора получих подкрепа в моята работа при събирането на матералите  върху миналото на Момчиловци и при обработването им било с пощрение,било със съвети или пряка помощ.Техният брой е много голям,за да имам възможност тук да ги изредя.

      Справедливо е обаче на това място да изразя  своята гореща благодарност към Окръжния комитет на партията в Смоян и Окръжния народен съвет,местния народен съвет,които подкрепиха моята изследвателска работа,поемайки издаването на настоящата книга.Благодарение на тяхната морална и материална подкрепа миналото на Момчиловци успя да види,както се казва,бял свят.

       И накрая  - две дми още: аз нямам претенцията за пълна изчерпателност в предлагания труд.Старал съм се да бъда добросъвестен,искрен и обективен в разглежданто на историческите събития.Ръководела ме е само истината.Далеч съм от мисълта,че съм писател-историк.Стъкмявал съм миналото на нашето родно село  не толкова с перо,колкото със сърце и преживяване.Плод на тези преживявания е може би и моят език,стил и компзоиция,които не са дип литературни; но аз това можах,това направих.Някои може да ме обвиняват в разтегнатост на изложениет,но това е,защото не исках да поднеса на читателя  оглозгани исторически кокали или сухи костилки без сок и сладост,та моля за снизхождение към всичко „недодялана и недоправено” в настоящия ми труд.Опущенията,направени от мен,надявам се да бъдат допълнени и изправени от бъдещите поколения.

 

                                                         КОНСТАНТИН   КАНЕВ

 

     Послепис:

     Завършвайки писанието си,в главата ми нахлу мисъл от книгата на Канев,където неговият герой,овчар,казва на умиращото си куче:

 

   „Ех Балабане,да можеха да се дават човешки дене на кучешки живот,бих ти дал от моите!”




Гласувай:
3



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: planinitenabulgaria
Категория: Туризъм
Прочетен: 9786412
Постинги: 4012
Коментари: 9925
Гласове: 17168
Архив
Календар
«  Декември, 2022  
ПВСЧПСН
1234
567891011
12131415161718
19202122232425
262728293031