КОСВЕНО  ПО  ТЕМАТА  ТУРИЗЪМ, РАЗДЕЛ  КРАЕВЕДЧЕСТВО:

 

     Не само защото съм роден под връх Ботев и чувствам едва ли не родствена връзка с Ботев,Левски и Вазов,но защото чувствам Вазов и като свой духовен наставник,сега ще препиша в блога се едно негово стихотворение.Както са тръгнали нещата,това което са ни завещали тези наши велики предци е оставено на заден план в обучението, а и самите деца вече са различни.Те са тотално манипулирани от интернет и поради това се променя ценностната им система,формирана от предците им и вкарана в чипа им.Нагло-просташките реклами от медиите съвсем изкривяват и малкото благородно,ако то мъждука в тях.Но пък на килограми,там наистина са недостижими.Толкова лакомства с храни-менте!А около тях – цигани и простотия- наследство от социализма и продуктът на прехода,който сега започва етапа на разгърнатото си строителств..Къде в тази чалга-среда има място да се прочете нещо от Вазов,този Божий подарък на България.Да разберем според него какви сме като Божие творение и какъв път ни очаква като хора в личен план и като държава.Вазов бе трън в очите на комунистите след Деветото,десет години трябваше,за да бъде убедена мафията,тогавашното политбюро,че произведенията му трябва да се издадат.И сега обаче има хора,които недолюбват Вазов.Казват за него,че той е писател с регионално значение,в чужбина не е интересен,а и самото му творчество нищо особено не било.За да го принизят съвсем дори поамериканчват името ме,наричат го Джон Ваз.За мен това е равносилно да съм в църква и яакой до мен да ми шепти: Няма Господ!

      Вазов е написал доста пътеписи и стихотворения,вдъхновени от красиви местности.Известно е,че Вазов е боледувал като дете от пневмония и се е налагало през целия си живот да полага специални грижи за белите си дробове.Като учител две години в Берковица,той си почива през лятото в Искърския пролом и там пише знаменитата си стихосбирка Скитнишки песни.Аз се чувствам горд,че не само познавам всичките местности,които Вазов описва,но и съм ги посещавал.Пожелавам същото и на любителите краеведи като мен,да могат да кажат за себе си,че са просветени любители краеведи.

      Като турист,който е изминал три пъти прехода Ком – Емине,веднаж прехода Ком – Тимок и много пъти прехода Петрохан-Салашки проход,в сърцето си нося няколко стиха от стихотворението на Вазов,На Ком.Вазов се е изкачвал на връх Ком и вдъхновен от красотата му пише знаменитото си стихотворение.То е едно от любимите ми.На връх Ком има баралеф на Вазов от розово – бял камък,като на него са изписани няколко стиха от това стихотворение,цитирам ги:

                        

                           Оттук окото волно прегради не намира.

                           Вселената пред мен покорно се простира.

                           Душата гордо диша.От тия планини

                           Умът към нещо светло,голяма се стреми:

 

       В красивия барелеф се е изстреляла мутра и е повредила камъка в долната челюст на образа на Вазов.Човечец,като мен сигурно,се е опитал да запълни дупката с някакъв цимент.Да стреляш по барелефа на Вазов е равностойно деяние на кражбите на мургавите събирачи на бакър и цветни сплави,които свалиха отливките от цветен метал от паметниците му в Централен Балкан и ги продадоха в Отпадъци.А също и камбаните от десетки църкви.Предварително нарязани с флекс.

        Аз пък ще сторя обратното.С поместването в блога ми на това негово стихотвворение,аз се прекланям пред делото на този духовен наш отец.И обръщам внимание върху делото му с надежда,че някой ще отвори том на Вазов или интернет,за да прочете едно негово стихотворение.

 

                                            НА  КОМ

                                                  

                                                   Отселе я вижу потоков рожденье.

                                                   И грозное первых обвалов движенье.

                                                                                          Пушкин

 

           Оставих ви без горест,о,велики долини,

           ливади миризливи и сенчести градини:

           високо,към небето,стреми се моят кон.

           Аз чувствам се близко до светлий небосклон.

           А ямите бездънни ми зеят под краката

           и буките столетни шумтят в дълбочината. 

           На пътя ми въз върха висок,пустинен,див,

           бял облак се изпречва кат призрак странен,жив

           и движи се,и мърда над стръмнините крути,

           като кораб въздушен с платната си надути.

 

           Зад мен,пред мен се се дигат плешивите глави

           на ридове,покрити с папър и треви:

           ветрищата играят и конят ми послушни

           по стръмнината пъпли с извивки лъкатушни.

           Пред взора ми омаян,от север и от юг,

           на всякоя минута изпъква изглед друг

           и нови хоризонти,и небеса по-ясни,

           и видове чудесни,един от друг по красни,

           гори,поля,долини,се сливат в чуден цвет,

           хармония и хубост,и тишина навред!

 

           Но ето ме на върха и вихърът мъгляви

           пред мен ктат сън премина,простора ми остави.

           О,чудо!О,картина!Кацнал на тез скали –

           на тоз престол грамаден на бури и орли –

           аз гледам в далний север,през степите сънливи,

           примрежения призрак на Дунава светливи:

           на юг се очъртава сред океан злато

           на Витоша гигантска сърдитото чело:

           зад нея снежна Рила огромни дига плещи,

           а по-далеч се мяркат Родопите зловещи.

 

          А още по-нататък аз жадно впивам взор

          и фъркам със душата през синия простор

          в оназ страна печална и сродна,и прекрасна,

          де мойте братя пъшкат в неволя най-ужасна.

          Забравени от нази,от Бога,от светът,

          на мстителния варвар те падат под гневът.

          И виждам там при Вардар,шумливи и кристални,

          окови и тъмници,и образи страдални,

          очи,ръце,напразно обърнати към нас.

          О,братя македонци,поклон горещ на вас!

 

          Един сред тез пространства,избегнал от светът,

          на тез пустини неми понятен ми й гласът.

          Свидетели безсмъртни на векове минали

          аз в тях чета,разбирам кат в някои склижали,

          на мирови преврати дълбоките следи

          и славата геройска на нашите деди.

          И в облаците,дето на върха там се трупат

          кат ято сиви орли,накацали въз трупът,

          аз видя сенки сродни и духове безчет,

          слезнали от небето за тоя долен свет.

 

          Пред мойте очи будни,пред моят ум крилат

        от призраци и мисли минува рой познат:

        миналите епохи с сегашните се срещат,

        събитья стари,нови в едно се кадро смещат,

        на робството при стона ехти победний звук,

        юнаци,мъченици,ведно възкръсват тук:

        при Крума стои Ботев,при слепия Иваца

        е Левски,герой разпнат :при Симеона каца

        орелът руски: Гурко със Самуила там

        ведно летят и водят дружините насам....

 

        Оттук окото волно прегради не намира,

        вселената пред мене покорно се простира.

        Душата гордо диша.От тия планини

        умът към нещо светло,голямо се стреми:

        и,както тез могили без тръне и без храсти

        душата ми е чиста от зависти и страсти,

        и пълна с упоенье забравя за светът,

        при туй величье нямо утихнува ядът,

        и само ветровете – въздушни буйни орди,

        от връх на връх пренасят напевите си горди.

 

        Приветствам ви сладко,далечни висини –

        Амбарице,Купено,в лазурни глъбини

        челата си забили безгласни великани,

        мен родствени и близки,със облаци венчани.

        Картините ви дивни,познати са на мен,

        те спомени възбуждат свещени тоя ден

        за дни фъркати,красни,кога с другари млади,

        кат сърни летяхме над бездни,водопади

        и от хълмите голи ветрищата със вой

        отнасяха кат плячка далеч калпака мой.

 

         Минаха веч години от туй щастливо време.

         Ала и днес духът ми,кат фърля всяко бреме,

         крилат лети,играе в лазура и светлика

         над твоите обятья,о,планино велика!

         Аз жадно се опивам с безкрайния ти шир,

         с живителний ти въздух,с дълбокия ти мир,

         със твоят вид чудесни,със твойта дива хубост,

         със твойта свобода и девственост,и грубост,

        и кат орела диви – твой домакин крилат,

        аз гордо поглед фърлям над всичкий долен свят.

 

        Берковица, 1880

 

         И аз имам два незабравими спомена от Ком.При първият от тях имаше гръмотевична буря и мълниите удряха върху камъните по ливадите.Пред мен гръмотевица падна върху стадо овце и уби няколко от тях.

        Вторият път се прибирах от Ком и когато бях на Голата глава,върху Зелената глава паднаха стотици мълнии.Двата върха са отдалечени на около километър.Изнесено ми бе гръмотевично шоу.

 

           А сега ще препиша още едно стихотворение от Вазов.Някои ще разберат стихотворението На Ком точно толкова,колкото Младен красотата на природата.

 

                         МЛАДЕНЕ, ЧУЕШ  ЛИ ?

 

- Младене,чуьш ли как гората шушне?

                  Тя стене и въздиша!

-Не,господине: вятърът я люшне,

                  и тя шумти, и друго се не слиша.

 

-          Младене, чуйш ли ти плача на скока

 в това долище диво?

- Не,туй водата от скалата висока

 шурти,та тя буботи тъй гръмливо.

 

-          Я чуй как славей в песен там излива

 любовната си мъка,

 и колко сладка скръб се в нея скрива!

- И он у нас, кат всяка птица цвръка.

 

Честит, Младене,с таз душа свободна

от спомени,копнежи...

              Мълва за теб мълвата е природна –