Тези дни в ума ми често нахлува Николай Хайтов,тези думи също  са негови.Оригиналът е: ДОКАТО СА ЖИВИ.Той си спомня за родителите си и съжалява,че не е имал време за тях.Майка му,с ръце поради тежката работата като копита,баща му-болен,крие под завивката подутите си крака за да не притеснява другите,преди да почине.Сещам се и за друго негово есе,ПЪТЕКАР.Един човек се грижи за пътеките,които ползва,като ги почиства от храсти,подравнява опороени участъци,слага камъни тук и там.Върши това по призвание и се гордее с направеното.Казва за себе си,че е пътекар.Не помня точно къде,Хайтов разсъждава за пътеките и пътищата в планината.Те не са нещо точно определени.Те се преместват според потребносите на хората,а също и поради построяването на нови пътища,които са по-удобни от старите пътеки за пешаци и коне или вървищата за стадата едър добитък и волски каруци.В последните години планината вече не е място за поминък на хората.Каракачаните бяха изгонени от планината,стадата на някошните ТКЗС-та преживяха ликвидация,хората от селата се преселиха по градовете,а днес младите хора дори напускат ограбеното си от организираната мафия отечество.Някога имаше туристически път от Ком до Емине,днес да се намерят останките му е трудно,а след Котел – невъзможно.Остават само най-популярните туристически маршрути,но и те осиротяват от към туристи.Младежите,вместо да търсят красотата на природата за да я претворят в ежедневието си,заприличаха на двукраки мехове,защото наблегнаха на бирата,чалгата и сърфирането в интернет.Момичетата,като няма кой да ги води по планина опитват да ходят сами,но не е работа.Днес жените преобладават по планината,но и не само там.Мъжете просто изчезнаха,превърнаха  се в най-дефицитната стока.

           Има един прекрасен кът до  София,ридът на Тодорините кукли,част от планината Козница.Към тези истински кукли по красота ще предложа нестандартен маршрут.Той може още да се осъществява,но след година-две,ще бъде достъпен само за познаващите този дял на Балкана.Защото пътеките за стадата овце вече са затревени и не личат,пътеките към водоизточниците-също.Личат само хоризонталните пътеки по алпийските пасища,които овцете са формирали стоци,а може би и хиляди години.Пасищата също чезнат под напора на пасищния бурен,хвойната,която ще промени природата в планината изцяло в следващите петдесетина години.Когато тя покрие пасище,може да се отстрани толкова,колкото простотията от хората,възприели я за начин на живот.Този процес е в развитие и колкото по-високо в планината е пасището,толкова по-необратим е той.Този процес напира при Тодорките с мощ.

          Все още обаче красавиците,Тодорките,могат  да се посетят по забележителен маршрут,не намирам подходяща дума за красота,сещам се за съветската дума жемчужин.Маршрутът,който предлагам е следният:

          С кола или автобус се отива  до Петрохан и се продължава  в посока към хижа Петрохан.Първият разклон е в дясно,където се отделя т.н.исторически път.Вторият разклон е за хижата в ляво и за водохващането в дясно.Ако пътуването е с кола,тя се оставя тук.Върви се по шосето за подържане на водното съоръжение.В дясно от шосето гледката е прекрасна.Виждат се огромни чалове и понори,тук и там се виждат китки букови гори,наподобяващи оригинални мъжки прически като на изродите Фънки,Дони и др.Това е само въведението.Следва първият голям понор,Перачката бара,с една река в него.Тя тече бавно по дъното на понора и влиза в една дупка под един връх с букова прическа,Равното буче.Вече се разкрива наляво и масива на Тодорките.В ляво към планината се насочват много пътеки,по които някога са се отправяли към пасищата овцете.Те преминават през гората покрай долчинки с вода и се отправят към билото,едно безкрайно пасище.Перачката бара свършва,следва нов понор,Орловата бара,между тях се оформя се една тънка нежна преграда.Аз я наричам Перинеума,защото наподобява нещо такова.Една тънка стена се издига между два гигантски понора / вдлъбнатини,отвори ,/ с допълнителни дупки в дях.Започва вторият понор.Той е огромен и има няколко имена: Орлова бара,Воденична бара и др.Този понор е разделен на две,във всяка негова половина тече река,събират се и влизат в обща дупка в най-ниската част на понора.Понорът има в средата си един рид с изявен връх,Орловата чука.Пътят продължава към този рид,а отдолу преминава водохващането.Гледката от рида е връх на красотата: пасищата,слизащи от Тодорините кукли,два от големите понори,билата,обграждащи другите понори.

          Мутросекаческите бригади са си направили временен път нагоре към Тодорките,който може да се ползва.Той набира височина леко,минава през вековни гори и покрай малки пасища с водоизточник,после излиза на безкрайните наклонени алпийски пасища.Те все още са запазени,но хвойната ги завладява.Колкото по-високо се достига в планината,толкова повече се е разпространила тя.За секунда се сещам как хвойната вече покри туристическия път Ком-Емине в района на Троянския проход.

          Бракониери са секли дървета,вадили са тикли /плочи/,като чрез разкопките си с техниката са направили грозни дупки сред красивата природа за примитивните си кариери,сега изоставени.И са разхвърляли всякакви боклуци наоколо като пластмаси,дюшеци,дрехи,печки.Тук гората свършва,тук свършва и мутропътят на секачите.Оставенот тук недзвусмислено показва,че днес на планината се гледа не като на източик за кислород и на прясна вода,а като на обект за грабеж.

             Билото е съвсем близо,по него минава маркировката Ком – Емине,по-точно,каквото е останало от нея.Върви се по билото на изток,като се достига алпийска долина,устремена на север.По нея в полето слиза река Ботуня.Тодорките се явяват на рид,който се спуска на север.Красотата им трябва да се види,тя не може да се опише.

            Връщането обаче е също нестандартно,за него има нов прекрасен маршрут.Той минава по следващия Перинеум,най-мощният от всичките три преградни стени между тези уникални природни отвори,който разделя Орловата бара от Студената бара.Този могъщ разделящ рид започва горе,от където започва долината на река Ботуня,но в дясно.Върви се все по рида,по едно време за кратко се преминава и през гора.Ридът остава гол,висок и обгледен.Той е като наблюдателница към големите понори.Само понорът на река Понор,наречена още Кривата бара,не се вижда.

            Последният връх е много изявен,от него може да се слезе или в Студената бара или в Орловата бара.Ако се слезе в Орловата бара връщането  до Петрохан става по водохващането.Ако се слезе в Студената бара,връщането става през с.Зимевица,като се пресече и последния Перинеум,след което покрай река Крива бара,по-точно покрай коритото й,защото реката тече по подземен път,се отива към Зимевица,като се върви по дъното на първия голям понор или по периферията му от която и да е страна.Всичките преходи са много красиви.

             Туристите,устремени по прехода Ком-Емине,хвърлят поглед от билото към този уникален карстов район за България,но малцина се връщат после да го упознаят.Ако с групата туристи,която на един 24-май преди години поради лошо време тръгна да се спасява на юг имаше един турист,запознат с района,те нямаше да тръгнат към тези дупки,в които замръзнаха,а щяха да се спуснат в с.Спанчевци.

               Запознаването с този маршрут  и набелязването на цели за  нови посещения в района е  част от развитието на туриста,бих  казал шеговито,това е равностойно на лекция по ПОНОРОВА култура.Обратно на върха,това е понорът!За да подпомогна туристите в тази насока към блога си имам доста голямо писание,ПОНОР ПЛАНИНА.Направено  е за по-сериозните туристи,които когато ходят гледат и мислят. 

                                                                               Товарищ   Проойцев