ДОБРИЧ - ЕДИН ЗАПУСНАТ ГРАД.....

    След кратко запознаване с Шумен и Шуменското плато, изпод което извира една от реките Камчия се отправихме към гр. Добрич и Добричкото плато. На Шумен ще се върна, сега само ще отбележа, че той, подобна на много други градове в Северна България е със 100% съхранено социзлъчване. Въвеждам таг, паметникът на Разперко. Това е паметник на партизанин, внушаваш, че ще фръкне от радост поради победата на народа над фашисите в града - попа, кмета, доктора, шефа на пощата, полицая, горския и други, ако за тях има постъпил сигнал от ятак, съгледвач /б. м. воайор/ или от някой честен човек с прогресивни схващния. На метри под Разперко на постамента на паметника има скулптура на един вързан партизанин, който ще бъде освободен от него. Паметник на същата тема има в още един комунистически регион, Кюстендилския, на хълма над с. Полетинци. Там вместо от камък има бронзов паметник на партизаанин внушаващ, че вече е фръкнАл. Щом тези простотии стърчат, а не се преместени до сега в музей на социзкуството, това е обезпокоителрен знак, че комунизмът в тези региони е още жив и че трифоноворадевата простащина има капии в тях.

   Общо взето има промени в Шумен, които са го направили по-красив и модерен. Дано да махнат простотиите, на първо място артилерийските руски единици от ВСВ. Ще вземе някое оръдие или гаубица да гръмне.

   Следващият град, където отседнахме бе Добрич. Град окупиран, местен от една държава в друга, „освобождаван” няколко пъти, последният път от Трета украинска армия на лайновоза маршал Търбухин. Такова плачевно състояние на града не сме очаквали. След Разград, който е един град във възход, картинката в Добрич възприехме като трагедия. Центърът на града, един много голям площад с декоративни плочки, изглеждаше като след нальот от ракети на Путин. Плочките -  всимките!!! -  бяха разместени но така, че трябва да гледаш къде стъпваш. Да се придвижваш вечерта там е невъзможно, не само защото няма осветление, но защото и да го има няма да е достатъчно. Някои от плочките са на положение, което турците наричат калъч. Огромен хотел в центъра на града е празен и затворен, вероятно банкрутирал. Това важи и за заведенията в центъра на града. Едно заведение само с няколко пиянища имаше, мязящи на двукраки мехове и още един ресторант, който изглеждаше няколко процента прилично. А по площада циганки с детски колички, които  подскачат по извадените и счупени плочки, просещи, но и със заявка – за хляб, за два или дори за пет лв, защото децата й са много. Няколо обществени сгради имаше там, които изглеждаха добре на периферията на този мрачен фон, кметството и една библиотека. Магазинчетата по главна улица, фурните за закуски, всички според мен са затворени поради банкрут. Един игрален дом имаше, който рботеше. Вероятно дошли от Турция специално да залагат в него турци.

      Подобно бе и положението с улиците, които започват от пощада. Празни, запуснати  къщи и дворове, вероятно поради миграция на хората в този регион. Тук и там се чува турски език, но рядко, не както в Кърджали или Разград.

    Общината вероятно е във финансов колапс, няма как да събере необходимото от данъци и използва ресурс според възможностите си, който не само не може да направи града приличен, а само забавя тоталната му разруха. За да стане този град напр. като Разград, много милиони трябват, но те няма от къде да дойдат. И този факт е превърнал хубавия някога град в такъв със затихващи функции. Някога снобовете, не намирайки място по хотелите на комплекс Албена и по къщите, близо до морето, нощуваха тук и през деня пътуваха до морето. Скъпичко е, към 40 км. до плажа с бирата и чалгата.  Днес – никакви гости в града, а посещението на морето е на върховата си точка. Май и тези вече предпочитат Гърция или пък Турция.

     Вече не идват и турците с двойно гражданство при роднините си в града и около него, защото Турция закъса икономичеки. При 10-20 лири за лев едно пътуване до България стана невзможно.

    Някакви „преустройства” са направени по център на града, като част от него се ползва за автогара и паркинг. Стената е много грозна, завива под прав ъгъл. Хората казаха, че градът през 1989 г. е бил със 120-150000 жители, днес тук са останали половината. Може и времето да е такова, съвпада с работа по Черноморието, хора работят и там. А тук работни места няма. Няма ли работа, започва миграцията.

   Този регион е особено силно безводен. По времето на н. в. цар Борис ІІІ е имало такова засушаване тук, че хората са напускали региона. Първо са умирали животните им от липсата на вода, след това те са напускали родните места,  търсейки вода, за да не умрат и те от жажда. Цар Борис ІІІ е посетил тогава този беддстващ от към вода регион и е обещал да се построи водоснабдявяне, а като спешна мярка за спасяване живота на хората от София-област са раздали на хората земя над с. Батулия около днещната махала Сърце. От тези безводни места да се заселят хората покрай реки е било за тях чудо. За жалост, за кратко, защото през 1956 г. земите, инвентарът и  стоката на хората са били национализирани. Така, избягали от безводието те се оказват само сред вода и без храна. И са се преселват София. Остава само името на една напусната махала, наричана Добружнаците. Съсипия,    подобна на тази връхлита и тракийските българи, които изселени от Турци и Гърция намират спасение в България. България ги посреща, като дори им осигурява временен поминък. Тук те се устройват, но след двадесетина години нормален живот...текезесирането им еба майкята. Пред очите ми е църквата в с. Перперек, строена от тракийските българи. Етносът там сега е изцяло заменен с турски. Ако някой отпусне пари може да се спаси от разруха църквата там, но няма кой. Ползвам циничен израз, но според мен той правилно отразява мнението на днешните управници към пробема: Дреме им куро що да сторят с останките от имотите на тракийските българи, които отново мигрираха, този път към вътрешността на страната. Избягали от Турция и Гърция за да не заколят, сега те отново побягнаха за да се спасят от глада. А на прлодородните места по Родопа, които им бяха предоставени се настаниха турци от полупустините на Източни Родопи. Но и те нямаха кяр, келепир или файда от това, защото ги връхмлетя т. н. Възродителен процес. Който направи големи региони в страната ни ничия земя.

   Добружанското плато, врху което е градът е различно от Шуменското плато. От него не изтичат реки и водата постъпва в подзмни каверни, езера. Причината са пропускливите скали, някога дъно на море, днес карст. От там вода чрез сонди с дълбочина над 100 м. се изпомпва, пречиства и изпраща за питейни нужди.  Порди това тук водата е най-скъпа в цялата страна,изразходва се много ел. енергия. Как си плащат тези бедни хора сметките за вода, не ми е ясно. Тук всичко е равно, открито. През зимата вилнеят бури, идващи от Румъния, през лятото е много топло. А почвата е плодородна, но за определни култури, които ползват пролетната влага и дават плод преди жегата и засушаването. Останалите култури искат вода, но няма от къде в този регион.

    Упадъкът на този град се възприема доста болезнено осебено ако се дойде тук от Разград, един цветущ във всяко отнощетие град.

  Ще пиша и за него...

  А сега за една моя надежда, докато бях в Добрич и която не се осъществи. Тук живее едни поет, Божий пратеник на земята. Божий, означава неподвластен от хората, неуправляем, защото заповедите му идват от Горе. Направих всичко възможно да чуя нещо за него, никой не знаеше името му. Отправяха ни към библиотеката и към музея на Йордан Йовков, но и от нам – нищо и половина. Това бе последната ми надежда да видя или да чуя нещо за този човек. Дано да не е сторил беля, както казват хората или да му се е случило нещо. Бог пази чадата си. Животът едва рли ще ни срещне пак, имам малко време.

    А можех и аз нещо да му дам....