С посвещение на Гълъбчетата, да се разходят по тези места. Но да вземат в джипа и ЦАВ12929
ПАРЕЩ СПОМЕН ОТ СЕЛО ЛЕБЕД....
Село Лебед е високо в планината, разположено по леко наклонен скат на Устренския рид на Родопа. Териториално принадлежи към Община Джебел. Селото е уникално като природна даденост. То има две естестрени езера, единствените в Източни Родопи и общо 14 водоема, изградени по времето на соца. Имам обяснение защо толкоз много водоеми тук – защото мястото им за построяване тук е много удобно, а вода, идваща от високата част на Устра – бол. Три или четири от микроязовиирите са доста големи, другите са по-малки.
Най-интересни са двете естествени езера, които приличат на Драгоманското блато. Водата в Драгоманското блато обаче повишава през пролетта опасно нивото си от стичащата се от Чепън вода и се налага да се изпомпва. В двете езера под с. Лебед водата има постоянно ниво. Турците ги наричат гьолове, а не езера. По скоро те са блата. Водата в тях постъпва от карстовата тук планина чрез верикални извори в тях, подобно на езерата при Годеч и с. Смиловци в Западните покрайнини. На фона на високият дял на Устрен тук от едната страна и обширното поле от другата им страна, езерата са много красиви. За първи път посетих езерата преди 40, а може би и 50 години. Тогава всичко тук бе много различно. Селото – турско - бе многолюдно, с деца, които пасяха животните, много хора, всеки зает с нещо, а и блатата не бяха същите. С промяната на климата те също се промениха. В тях се появяви растителност, с корени на дъното им и надводна част по повърхността, по брега блатната тръстика надминава 3 м. Те имат и острови, всичките обрастнали с тръстика, вече недостъпни. По-високото езеро е със заблатени брегове и само на места рибарите могат да доближат водата. Когато посетихме езерата небето не бе синьо и те с появилата се в тях растителност по повърхността си изглеждаха тъжни. Имаше доста рибари, момчета от Турция с баби и дядовци тук, които не знаеха български.
Някога – живот в селото и около селото, днес след изселването на младите хора в Турция през 1989 г. са останали само възрастни хора.Привечер, когато преминат горещините престарели баби едвам извличайки се от къщите си се събират на скамейка пред някоя къща и си хортуват. Забрадени, всичките с тояжки, защото едвам се придвижват, насядали. Като видят чужд човек в селото си само очите им оживяват, те нямат сила и да говорят...
Дядовците пък се събират в якоя къща на терасата, привечер, когато стане хладно. Не виждам питие или храна по масата, с броеници са. Никога не съм виждал заедно седнали немощни старци и баби.
Един парещ спомен е останал в мен от това село преди много години. Виждам една възрастна слаба туркиня, но още държелива, която работеше в градината пред къщата си. Аз идвах от с. Воденичарско и за да завържа разговор я попитах за пътя, който познавам добре. Бабата бе цялата в черно, дори и забрадката й. Каза ми само:
- Виж какво направихте с нас и посочи един старец на стол в двора на сянка, който нямаше сили да стане или бе парализиран. И продължи:
- Останахме си сами!
След това без да каже нищо ми обърна гръб, влезе в двора и тръшна вратата. На въпроса ми за пътя – никакъв отговор, което означаваше, сиктир бурда.
Това е единственият упрек който съм оручавал за събитията от 1989 г.от турците. Всички други турци, с които сам разговарял на тази тема казват:
- Това бе по заповед от Москва, ние знаем, не се кахърете.
И свързват „защитниците” на правата и свободите им /ДПС/ с изверниците, които опустошиха от човешки ресурси един голям регион на България – полупоустинята Източни Родопи, която турците с труда си бяха направили градина.
Един от най-красивите преходи тук е този от с. Воденичарско до с. Лебед. Прастар път, но не римски, свързва тези села, като преминава през красиви и атични места. От този път се отива до любимито ми тракийско светилище Илкая /Лековит камък/. Траките са пробили дупка в една отвесна плоска скала. Мястото се посещава от болни хора, някои на кон. Те три пъти се провират през отвора в скалата и си пожелават да оздравеят, оставяйки и някакъв предмет. Тази скала е малко в страни от мястото, където траките са извършвали вероизповеданието. То се е водило от една голяма монолитна скала със изсечени по нея стълби, по които първосвещеникът се е изкачвал на площадката с площ не повече от един кв. метър. Подобни стълби има на светилището Белиннташ. Пред скалата има обширна поляна, според мен направена от траките, за да слушат от нея проповедта на свещеника си. Много силно място. Над това светилище има още едно, но доста по-скромно, подобно на долното.
От селото светилищетосе вижда, но до него няма пътека. Върви се покрай гробището на селото, осквернено от иманяри – всички мъртъвци са с разхвърляни кости, търсили са златни монети - после се пресича едно корудере и от него се тръгва към светилището, което не се вижда докато се достигне. Върви се през бодлива гора, носенето на защитни очила е задължително.
Веднаж там заваля силен дъжд и дерето придойде. Невъзможно бе да се премине, изчаках водата да се отттече.
Между селата Воденичарско и Лебед има висок път с изглед към селата и махалитее около Джебел и в посока на Ардино, коато остава скрит зад рида Алада. Особено красиво е вечерта, когато селата светят. По същия начин цялата долина на р. Крумовица свети. Покрай пътя има много изворчета, от които вода пият домашните животни и хората, а в тях живеят жаби и водни змии. Това не вреди на водата, казват хората, важното е тя да се черпи, за да се опреснява.
От доста високо място започва спускането към с. Лебед, като се разкриват и двете езера. Пътят минава между тях.
За голямо мое съжжаление тези прекрасни като природа и богати на антични останки места не се посещават, причина за това е навлизането на контракултурата в бита на хората. Кой ще дойде тук, в тази дивотия, вместо да отиде на море и да лежи като морски слон на плажа, на другия ден пак, до посиняване и после отново. Пак контракултурата, у нас яхната от Радев и Трифонов, е причината новото поколение да не изнае изобщо за Моцарт или Бах, но да е вещо по чалгата.
Това не е само у нас, контракултурата се разпространява планомерно в просташките страни, давам пример с Русия, където децата знаят всичко за Ленин. И нищо друго. А в детските градии пеят:
По игрища и пързалки, волно ний играем
и макар и още малки, името на Путин ние знаем.
Контракултурата, това е понятие, с което се има предвид простащината. Подбоно понятие се появи преди години в съдебен спор. Ставаше въпрос за един педерас, когото някой си нарекъл кантрапич. Не го осъдиха, защото нямаше еднозначно тълкуване на това понятие, що за продукт е контрапичът. Геьова разновидност може би, мъжът на бъдещето?
Постингът написа некультурник.
