ВЕЛИЧИЕТО, ПАДЕНИЕТО И СМЪРТТА НА МАХАЛИТЕ ЦЕРЕЦЕЛ ПО МАЛАТА ПЛАНИНА, СОФИЙСКО

   Ще започна с описание на мястото, където беше този огромен планински архипелаг, с площ около 300 кв. км, колкото е София в рамките на нейния Околовръстен път.  Планинита тук не е висока и предлага добри условия за хората – животновъдство, условия за отглеждане на различни видове култури. Ще прибавя и още нещо - тук природата е прекрасна - има махалички, пъхнати в заветни гънки, с извори над тях, така красиви, че дъхът ми спира.Тук е кипял живот от времето на турското иго, а вероятно и преди това, до колективизацията /тук се ползва термина масовизация/ през 1956 г, която разруши този свят на хората и доведе до обезселването на този рай. След провеждането й хората, най-точно казано прогонени от родните си места,  мигрират в София. Не точно в София, а около София, където „строят” незаконни къщи. Такива са били първите заселници, така да ги нарека, в квартал Надежда и Захарна фабрика. Докато ги хванат, за два дни „къщата” е готова. После къщата се дооправя. От планинския рай – като в лагери за бежанци, такава е съдбата на тези селяни преди да започнат да работят по заводите и да бъдат „натикани” в панели. За мен, познаващ рая, който те са напуснали       , това е решение на отчаяни хора, търсещи спасение. От свободни хора, благодарение на труда им, от който зависи живота им, те бяха превърнати в пролетариат, предлагащ на идиотите работливите си ръце и тотално зависещи от тях, комунистическите ръководители на страната.  

   Пасищата по високата част на планината, церовите гори, дали името на този комплекс от махали, изворите, до които са махалите, някои от тях само с по няколко къщи, реките, от които ще спомена р. Скока, която при с. Владо Тричков се влива в Искъра, р. Дълбочица, при с. Прокопаник /Томпсън/, вливща се и тя в Искъра, Кътинската река - това са комплекс от условия – вода и пасища - необходими на планинците, които са ги открили тук и са се заселели в този планински рай.  Цитирах само по-големите реки по Церецел, но има още десетки по-малки, постоянни, а също и непресъхващи още по-малки рекички към тях, в изворната област на които високо-високо, близо до пасищата по билата на ридовете в заветни места сред огромни буки или церове са махалите. Границата на този комплекс  от махали е р. Искър от Курило до билото на планиината Косматица, наричана още Свотенската планина, където е спирка Орлин. От нея започва запазен римски път, който пердаши по билото на Косматица и след Калотина се събира с първокласен римски път, пресичащ Балкана. Връх Церията на дела Косматица е най-високият връх на Малата планина, един истински наблюдателен пунк към Рила, Балкана и планините в Западните покрайнини. След „Свогенската „ планина границата на този планински комплекс достига с. Бучин проход и покрай селата Царичина и Градец достига Софийското поле. Всичките тези села по Малата планина на север до Курило и после в ляво по рида на реката Искър почти до Своге са били към административната управа на с. Церецел. Пътната връзка на този комплекс от махали към Софийското поле се е осъществявала от два пътя, този от с. Балша, пригоден за каруци и другият от с. Кътина, за товарни животни. На билото на рида са Церецелска църква и паметника на загиналите по време на войните между 1912 и 1918 г. В двора на църквата се намира един от най-ценните оброчни кръстове, каквито има на много места по тази мегамахала. Кръстовете са били църквите на хората. Те се под огромни дъбови или крушови дърпвета. Камбаните на църквата на Церецел бяха окрадени от ромовете на квартала Тунел №8 в Своте, но церецелчанин от Канада плати да направят и монтират нова камбана. Още не е открадната. Това е било някота централното място на Церецел, сега е преместено долу на 7-и км. след Томпсън.

    Ридовете на планината са многобройни, години посещения са необходими за да я упознае човек. По трудна за упознаване тук е само Големата планина, която е по-висока и с дълбоки долини на реките. Тя предлага други красоти.

   Идвайки тук получавам някякво спокойствие и сили, с които се зареждам да следващите дни. Посещенията ми тук са предимно през зимата и то по маршрути, не избрани от мен, а по следите от колелата на джиповете на ловците. Тръгвам за едно място, отивам на друго или се спускам другаде, но винаги знам къде се намирам. Оставането през нощта в планината през зимата е много рисково, особено за мен, който винаги се движа с летните си дрехи, леко подсилени срещу студ и вятър.

   Този регион познавам от 1966 г. Тогава той бе в режим на масово изселване на хората, започнало след отнемане на имотите им през трагичната за тях 1956 г, продължило две години. Всичко са им взели, включително и средствата им за проиводство - плугове за теглене от волове, домашните животни, ливадите, горите, агълите - летните резиденции на животните им в планината, представлявящи кошара за животните и барака за овчава, оградени с камъни.  Спуснали са норматив на колко хора се пада една частна крава, на колко – прасе, а също кози, овце, кокошки. Останали сами в планината, без възможност да произвеждат прехраната си, но пък с алтернатива - работа в ТКЗС-тата с възнаграждения 20-30 ст. на трудоден, те започват да напускат имотите си. По онова време в планината още имаше много къщи в добрро състояние, макар доста от тях вече напуснати. Тук и там живееха хора, родени там, възрастни, вече за никъде...

   Този процес набираше мощ и обезсзселването почти привърши към 1974/5 г. Процесът се забави за известни време заради мините с антрацитни въглища тук до с. Чибаовци и на други места. Имаше и завод за кокс в с. Томпсън, който го закупи мутра, закри го и го продаде за срап. Преди около 5 години яронски машини сдъвкаха бетона му, за да извадят от него арматурата за скрап.

    Въпреки текезесирането, доста възрастни хора останаха в планината по родните си домове. Сградният фонд – къщи от всякакъв тип, включиелно и нови от тухли, покрити с цигли, все още бе запазен, когато започнах да посещавам този регион.

   След 1970 г. започна раздаването на пустеещи земи. Поради прогонването на хората от родните им места, планината започна да запустява. Ливадите се покриха с шипки и трънки, израстна подраст, горите започнаха да се завръщат по местата, където са били изсечени. Напусналите домовете си хора, израстнали в подния си край, започнаха да се завръщат, но с нов статут, вече като виладжии. Те или „стягаха” някоя поизоставена, но здрава къща, където да идват понякога или построиха съвсем нови къщи, доста от тях много големи, стабилни. Годините тогава бяха трудни, нямаше строителни материали, хора обсаждаха стоителните склладове от тъмно, за да се запишат за цимент. Тези къщи са строени без механицазия, с изнасяне на материалите по върли и сакати места на ръце, на гръб, с ръчни колички или на коне.  Египетска работа, чувал съм това сравнение. Характерното за тези години обаче бе, че не се крадеше. Ромовете имаха страх от полицията, а боклуци от типа днес на инкубираните от Трифонов и яхнати от Радев, още нямаше. На мен тези строежи ми напомняха за последното приготовление на Германия в края на ПСВ, която победи в голямо сражение французите и англичаните, но повече нямаше полезен ход. На този принцип бяха направени тези стабилни къщи. В тях идваха хора, които ставаха все по-възрастни, но децата им – не!!! Връзката на децата с родните места на родителите им вече не съществуваше. Израстнали в панелите и възпитани по софийските улици, без ценностната система на родителите си, техните интереси бяха други – не труда, животворния извор, а далаверата, това стана за тях същественото в живота.  

   Дойде годината 1989-а. Годината на надеждите, но се случи друго - отприщи се престъпонстта. Не е правилно да кажа отприщи се, тя бе оръжие на БСП срещу промените, които така и не се осъществиха. С камиони се крадеше от тези къщи, крадеше се всичко. Сваляха се от покрива дори ламарините за скрап, метални стълбове, крепящи конструкцията на къщата бяха изкъртвани с помощта на джипове или камиони. Изкъртваха и електрическите проводници от стените. Давам два тага - в. з. Подгумер и в. з. Войняговци. Трудът на тези хора, които  се позавърнаха все пак в родните места, макар и с друг статут, бе съсипан. Отново прилагам таг: Квараталът на Своге, Тунел №8 и пунктът за скрап там. Дали полицаите от Своге не знаеха за това?

   Малко преди 2000 г. отново премина ромвълна по тези места, която отнесе неотнесеното при първия транш на престъпниците, припознали престъпноста за свой поминък. Казах и повтарям, това са хората от новото поколение /б. м. боклуците/,  днес е фундаменът на електората на президента ни Румен Радев, които той вкара в НС и в превителството, в съда – още не може.

  Хората по планината започнаха да изгасват като свещица, къщите им, изоставени бяха първо разграбвани, а след това, неподържани, започваха да падат. Първо падаха тези с тежкия покрив, от каменните плочи. Махалите се обезлюдаваха. В Церецел-център имаше кръчма, където съвсем в края на живота си, нямащи сили да се трудят се събираха немощни старци и пиеха по цял ден. Вечерта бабите им идваха с кон или магаре да ги прибират. И те починаха, кметството на Церецел се срути. Започнаха да се срутват и къщите на собствениците на имоти по линията на Пустеещите земи. Много е тежко  да видиш смъртта на една хубава, масивна къща, защото е изоставена. Паднала част от покрива й, а под него и ъгъла на къщата. Прозорчите на повечето са откраднати, каквото е имало вътре е отнесено. Разруха...

   Днес са останали само тук и там по семейство в някоя махала, но 90% от махалите – огнища на българщината - са тотално обезлюдени. В една къща, едната половина на която е паднала живее самотна бала, в друга живеят баба и дядо, сигурно са стогодишни, но още ходят и работят по двора. Една престаряла баба, вдовица от 50 години, сама гледа кози. А подрастът - той навлиза в дворовете на изоставените къщи, павой обвива сградата.  Гробища...

   Тъжно е. Пред очите ми този край умря. По-точнота е да кажа, идиоти го умряха. Да ги попитам защо, ще получа отговор колкото от пора, ако го попитам цзащо смърди. А някога е бил проспериращ, износител към Софийското поле на хранителни и др. стоки, на дърва за горене. По времеето на Цар Борис се е провеждала линия за насърчяаване на тези хора като производители на храни, които са се изнасяли за Германия. За тази цел са били строени от държавата много пътища, водоснабявяне. На чешмите които са останали има надпис, че са строени през периода 1932/34 г. Това дело започва още от трудаваците след Освобождението. А по-късно се появават и ж. п. трудоваците, специализирани по тази инфраструктура.

   Промените в този край за периода от 1966 до сега преминаха пред очите ми. Бих ги окачествил така – разруха на селото, основата на страната ни, чрез колхолизацията му, от което дойде обезселването му, разрухата на къщито на хората, погубен труд и национален продукт. Следва нов рунд на строителство по Постановлението за пустеещите земи и отново разруха. Това донесе на България комунизЪма, за който гедерманците имаха поговорка:

                БЕЗ ВОЙНА РАЗРУШЕНИЯ ТВОРЯТ!

  И след като всичко сътворено тук се затри, бедите върху този регион не секнаха. Спряха битовите кражби, защото всичко се окраде, къщите заприличаха на гол тупан, върху който нищо нямаше. Тогава запомна кражата на природите богатства на този край, изсичане на прекрасните му гори за горене. Мутроловци, мутродърври, организирана пресъпност, изразяваща се в сеч на гори с вековни дървета. Центърът на тази престъпност бе Кметство Своге, а разрешителните са издавани от свързания с руската мафия кмет от ДПС Емил Иванов. Да секат гори могат, но след мокрият сняг и бурята от миналата година да съберат падналите дървета, които са поне 1/3 от горите не могат. Не могат доли да почистат и пътищата от падналите върху тях големи дървета. Тук и там вече са почмистени, но в страни от пътя са изсечени много други, кяр за работниците, не без знанието на Кметство Своге.

   Да отбележа и още два успеха на комунизма – обвинението на каракачаните, че са гръцки шпиони, след което национализираха животните им и ги изклаха. Планината опустя, там имаше не само отделни каракачански къщи, но и каракачански села. Цитирам това на Канина река под вр. Ботев. Знам още поне 10 такива. Последствията от това, което идиотите  случиха на каракачините – гнусните гръцки шпиони – доведе до същата разруха високо в планината, в обитаманите само през лятото каменни къщи.  След каракачаните  е..ха майкята на турците по Източните Родопи, защото не искаха да се възродят. Прогониха ги и тях от родните им места и така тази полупустиня, превръната от тях в градина, сега се превръща в пустиня. Да спомена и планините Странджа  и Сакар, които след колективизацията се обезлюдиха, там просто няма млади хора. Странджа е много по-зле.

   Този процес премина през очите ми и се питам:

   Хора, това оето видях аз, не го ли видяхте и Вие, та избрахте да Ви управлява екстракт от есенцията на простащината в страната? Какво можете да очаквате от тези хора, те са сгрешени, имат проблем със съмите себе си. Който не познава миналото си, няма визия за бъдещето. Който няма ценностна система е пазарен боклук, който не вярва е с пръазно място в сърцето и от него нищо не става. До там я докарахме с поколението след 1944 г., хора на които бе отнета ценностнатата система, с празно място в сърцето за вяра пълните боклуци. Чалгарите на Слави, електората на Радев...

   /Следва още един подобен пост на тази тема за с. Побиен Камък в Краище и с. КьоравО, в Западните Родопи, ако някой е чувал за тях./